Немалко удоволствие и размисли за публиката бяха свързани с уикенда (13 и 14 октомври), посветен на Седмия ‛Фестивал на българската и американската музика‛ в музикалния център ‛Борис Христов‛.Събитието бе замислено през ‛скритата нишка‛ на концепцията за търсене на комуникация между културите. Започвайки от непознатите у нас (но считани за основен негов опус) песни на Чарлс Айвз, постепенно набирайки скорост в своеобразно ‛крешендо към финала‛ – изпълнението на ‛in C‛ на един от основателите на минимализма, Тери Райли - фестивалът бе много ярък.

Големите мотиви на американската музика, като интуитивността, импровизацията и ‛тишината‛, се очертаха в самите връзки с духовните корени на американската екзистенциална философия на Торо и Емерсън. В същото време фестивалът бе замислен диалогично – да очертае пространства за съвместна артистична изява на американски и български изпълнители. Прозвучаха три световни премиери: ‛Интерлюд ІІІ‛ на Спанеас, ‛Bajalica‛ от Наташа Богойевич и ‛Епитафия‛ на Артин Потурлян, както и многобройни първи изпълнения на софийска сцена.

Впечатлението за елитни изпълнителски постижения бе допълнено от ‛сблъсъка‛ на личности: много голяма разлика се откриваше между динамичния, неудържим Спанеас с неговата преекспонирана, ярка виртуозност и по-благородното и ‛европейско ‛ излъчване на трио ‛Арденца‛. ‛Класическата рамка‛ на връзката слово/музика от първия концерт контрастираше с разчупването на каноните в хепънинг/изпълнение/ритуал, каквато е ‛in C‛ на Тери Райли.

Силно начало постави първият концерт на Нели Койчева (сопран), Надежда Кузманова (пиано) и Майкъл Коен и Андрю Уайт (четци) с разкриването на един централен, но неизследван, непознат у нас ‛образ‛ на големия американски композитор и ‛класик‛ Чарлз Айвз. Неговата философия и музикални открития като че ли пронизват голяма част от музиката на Кейдж, а по-нататък достигат до Тери Райли. Много открития на Айвз (политемпията, клъстерните конструкции, политоналността, колажните техники и др.) стоят сякаш встрани от академичната традиция, но тъкмо тази представа ‛бе взривена‛ в първия концерт. Бе поставена силна отправна точка: премерената интерпретация на песните бе допълвана от философските текстове на Емерсън, Торо и на самия Айвз и съпругата му, които са литературна основа на песните.

Във втория съботен концерт се открои Деметриос Спанеас от Ню Йорк , великолепен като автор и импровизатор, наситил своята вечер на виртуозния ‛сакс‛ с почти неистова артистична заразителност, въвеждайки категорично публиката в своите експерименти. Провокативно вдаден и търсещ крайности на всичко, което може да извлече от своите инструменти (флейта, саксофон, кларинет), Деметриус Спанеас представи творби от пет различни американски авторки, в които общото бе, че бяха за инструмент и лайв-електроника или за инструмент и видеоинсталация (Моли Томпсън, Magnolias and Speed, Алекс Шапиро - Water Crossing, Денис Бродхърст - Not Waving, But Drowing и Наташа Богойевич-Bajalica). Всички творби от тази вечер бяха нови за българската публика.

Според Джефри Дийн, организаторът на фестивала, последователността на програмите и концертите е била създадена по много просто правило: от соловите изпълнители или съпоставянето изпълнител/медия (двама, две), се тръгва към ‛музика за трима‛. След яркия импровизатор/композитор Спанеас, с нажежената докрай инструментална изява, дойде ред на благородния, европейски (и като съдържание, и като звучност) и посветен на българските композитори концерт на трио ‛Арденца‛, представящи наистина на високо ниво български творби. Клавирно трио №2 от Михаил Пеков достави удоволствие на изпълнителите със своята виртуозност. В този концерт се появиха ‛The Duck Variations‛ на Георги Арнаудов и премиерната ‛Епитафия‛ на Артин Потурлян. В иронията/заиграване в ‛The Duck Variations‛ се разкриваха авторовите съзерцания върху естетиката на звуковата медитация, както и едно вглеждане в класическата тричастност – творба с много индивидуално излъчване и своеобразна поетика на ‛отраженията‛. ‛Епитафия‛ на Потурлян – с яркия стил и изключително чувство за пропорции и с ‛високите върхове‛ на звуковите образи – бе нещо много дълбоко, опус, достоен за посвещението, което Артин Потурлян е отправил към Лазар Николов, когото почита като свой учител и вдъхновител. В концерта прозвуча и Intermezzo per tre на Лазар Николов, изведено в чисти линии и категоричност – звукова, инструментална, емоционално зряла. Това изпълнение бе сред най-брилянтните и наситени съдържателно.

Впечатлението за динамика и многосъбитийност, заключено само в четири концерта, вероятно идва и от присъствието/съпоставянето на коренно различни, контрастни като търсене, състояние на духа и интереси изпълнители. В това отношение основно е и впечатлението за финала на фестивала – действието/хепънинг, представящо една от най-крупните творби на американския класик на минимализма Тери Райли. Мисля, че до този момент Райли не е свирен у нас в такъв формат. Но абсолютният ентусиазъм на зрители и изпълнители, потопени в ‛състоянието на духовно единство‛ (както го е определил самия Тери Райли), бе наистина ярко и празнично. Мисля, че представянето на‛in C‛ бе и изпълнителско постижение за Мила Павлова и Деметриос Спанеас, Галина Койчева, Валентин Геров, Джефри Дийн и Даниела Дикова.

В замисъла на Джефри Дийн за идеята на фестивала ключови думи са ‛общуване и комуникация‛: ‛Започвам оттам, че аз съм американски музикант, но живея в България. Правя съвместни проекти с български и американски музиканти. Винаги съм искал да привличам в работата ни музиканти, които познават и творят поне от две гледни точки - изпълнител/импровизатор, изпълнител/автор, т.е. да създават и пресъздават. Искал съм и американските музиканти, които идват, не само да свирят солови неща, но да свирят и с българските музиканти – за да се получи общуване, комуникация, обмен на знания и идеи‛.