Дяволито ерудирана, книгата на Ерик Орсена ‛Граматиката е сладка песен‛ се люлее на прекрасната, но и твърде чуплива люлка на въображението. Звучен и бъбрив, текстът избира детството като опорна точка, през която да говори за езика и за насладата от ромола на речта и правенето на думи. Затова предпочита за свой разказвач десетгодишната Жана, която описва приключения си на острова на думите. Малката героиня и нейният брат Тома попадат там след корабокрушение и с почуда откриват, че са онемели. Но именно загубата на способността да говорят отключва и възможността (възжелана от книгата) да преоткрият езика в неговата чистота и същност. Да си възвърнат речта за Жана и Тома означава да се очистят от културните наслоявания, от умъртвения институционализиран език на преподаването, който изсушава словото. За книгата на Ерик Орсена битката в езика е крайна. Тя е агония - въпрос на живот и смърт – трябва да се избере окончателното – или чистият език, езикът на литературата, на Пруст, Лафонтен, Екзюпери, така че речта отново да се превърне в дом на битието, или да бъдем предадени на властта на губернатор Некрол и на неговата вярна специалистка по френски госпожа Жаргонос с тяхната негативна педагогика, която изстисква словото, нарязва го на парчета и го обезобразява (според образността на книгата).

Скрита зад невинността на момичешкия глас, ‛Граматиката е сладка песен‛ отстоява своята версия прямо, непосредствено. Тя използва репертоара на детската история, за да раздели героите си на ‛добри‛ и ‛лоши‛, да оцени ситуацията безапелационно, да отдели правилното от неправилното и да възвърне удоволствието от езика не само през оптиката на своята островна утопичност, но и през сладостния игрови тон, който повествование избира. Текстът има за свой образец баснята – той е хитър като нея, предполага обрат в ситуацията и поука. Разказът непрекъснато прави аналогии в Лафонтен, рецитира го, тананика си го, перифразира го, задава го като хоризонт на очакванията си. ‛Граматиката е сладка песен‛ залага на предвидимото – предвещава своя щастлив край още от самото начало през избора на невинната си, но борбена героиня и през потапянето в идеалността на детството, която е тотална и не предполага разрушаване на обетованите земи. Хоризонтите на книгата са непосредствени, могат да бъдат обхванати с поглед. Изборът пада върху затворените пространства на близкото – класна стая, кораб, остров. Случайността обаче е отказана на местата, защото те са сполучливи и точни алегории на залозите на книгата – да бъде дидактична, педагогическа (учебна стая), да пътува през въображението (кораб), да превръща езика в територия на идеалната утопия – островен, бленуван.

Истинският персонаж на текста е езикът, който оживява. Словото притежава natura viva и следователно може да бъде лекувано (страдащото ‛обичам те‛ в болницата за думи), материализирано (историята с назвателката на редки и изчезващи думи, която, произнасяйки думата, материализира и съществото или предмета, който тя назовава). Думите създават свои градове, делят се на племена, имат собствени институции, встъпват в брак... Граматиката е идеалната държава – хармонична и неприкосновена. До нейните територии Орсена допуска единствените, които могат да получат пропуск – обичащите езика – децата, писателите, мечтателите. Чистотата на съществата гарантира чистотата на света, в който попадат, а позицията на играта, в която се интегрира и читателят, му помага на свой ред да преоткрие прекрасния, винаги нов свят на езика.