Български  |  English

Антоанета Колева: Имаме куп проекти

- Да положим новороденото Българско общество на хуманитарните издатели в контекста на едно твърдение на Реймон Арон: ‛Интелектуалците не искат нито да разберат света, нито да го променят, те искат да го разобличат.“ Какво иска да промени вашето Общество? Кого, какво и дали ще разобличава?

- Отдавна понятието за интелектуалец (като съзнание, упълномощено да говори на общността, гарант на универсални ценности) се преработва и редуцира до пълното му изхвърляне – ролята на интелектуалеца се смята хем за нежелана, хем за невъзможна във фрагментирания ‛постмодерен“ свят. Не е нужно да се привижда претенция за интелектуалност у нас, колегите в това Общество, които мислим себе си единствено като специфични носители на локална компетентност, познавачи на тесния сектор, в който нашето, уж само професионално, conditio humana ни е положило така, че се е превърнало в почти екзистенциално conditio sine qua non. Но като използваш старомодната дума ‛интелектуалец“, съблазняваш да се прояви крайно старомодното в мен – известна патетика, чрез която да опитам да обясня моите/нашите принципи (т.е. любов), нали все пак раждането на нещо, в случая нашето Общество, винаги е въодушевяващо. Онази, първоначално леко чудновата идея, която се въртеше в главата ми преди няколко години – идеята за обединяване на хора, които обичат текстовете, с които и за които работят, и преживяват това работене като посветеност на кауза, вече премина в реалност и започва да се утвърждава. И това случване се дължи най-вече на откликващото споделяне първо от приятелите (изброявам хронологично) Веселин Праматаров и Дора Минева от ‛Сонм“, Малина Томова от ‛Стигмати“, Димитър Вацов от сп. ‛Критика и Хуманизъм“ – колкото издатели, толкова и автори, преводачи, университетски преподаватели и изследователи. Идеята беше да си конструираме някакъв тип професионална (но не само) заедност, защото именно така, смеем да мислим, не само по-успешно се оцелява, но и по-плътно могат да се застрояват контексти на смисленост, без каквито е невъзможно истинското и удовлетворяващо работене в каквато и да е област. В този смисъл нашето Общество, макар формално да си поставя професионално-гилдийни цели, е замислено някак като кристализация на типа етос, който изповядваме (т.е. въпроса ти за ‛интелектуалското“ се опитвам да интерпретирам етически) - тип начин на мислене и действане, израз на усещане за принадлежност и задача. Смятаме не да ‛разобличаваме“, а само да провокираме и ‛критикуваме“, но най-първо себе си, и всъщност в онзи смисъл, в който критиката е търсене на възможно преодоляване на поставяните ни (от актуалното) граници. Онези, които искаме да еманципираме, сме самите ние – и от вътрешните ни ограничения вследствие усещаната самотност и публична неосезаемост на труда ни, и от външните ограничения на жестоките икономически правила, с които трябва да се съобразяваме, и от не особено оптимистичните тенденции в развитието на т. нар. ‛читателска публика“.

- Какво следва от казаното дотук – БОХИ е гилдия, синдикат или творческо обединение?

- Много са трудни дефинициите, особено в странен сектор като нашия, опасно балансиращ между ‛икономика“ и ‛култура“. Общество сме. В смисъла на общност за съвместно мислене и, доколкото е възможно, ентусиазирано съвместно материализиране на идеи, които често ще изглеждат неуместни за строго калкулиращата финансови ползи рационалност. Да кажем с цитатно намигване, че конструираме ‛матрици“ за може би дребни, но нови реалности, които да съблазнят реалната реалност да се ‛напъха“ в тях, другояче – градим допълнителен и в подкрепа на всеки от нас смислов хоризонт, в който да се откликва както на личностната ни потребност от духовно оцеляване, така и на общата ни потребност от финансово и институционално оцеляване на издателствата ни чрез конкретни дейности в един не особено уютен климат като икономика и манталитетни нагласи. А принципите на нашето Общество са: лека и де факто нейерархизирана структура, мобилност, отвореност, приоритет за дейности, напълно нетипични за наличните досега професионално-издателски организации. За пример – един уж детайл, от който обаче ще произтече много: сред нашите членове са издатели не само на книги, но и на периодика, това е уникално, ясно е, че критериите за принадлежност към Обществото съвсем не са формални и ‛класически“.

- Тогава стават неизбежни поне два кръга от въпроси и първият е: кои издателски проблеми са общи за всички членове на БОХИ? С кого ще си партнирате? По проекти ли ще работите?

- Имаме куп проекти, някои от тях напълно в зародиш, други с напреднала разработка, трети почти пред старт. Всички целят да направят публично по-открояващо се и по-ценено присъствието на хуманитарни текстове и за тях може да се прочете в нашия интернет сайт bsph.org (‛bsph“ е съкращение от преведеното ни име, Bulgarian Society of Publishers in Humanities, а изборът на това название за мястото ни в мрежата е почтен намек за търсенето на партньори и донори в чужбина). Но нека маркирам само някои от общите ни проблеми, както и съответно проекти, чрез които мислим за решаването им: разпространението на нашите издания; сега то е ограничено до малко на брой елитни книжарници плюс още толкова библиотеки; добавете към това икономически убийственото ‛притискане до стената“ за абсурдно високи проценти търговска отстъпка от страна на някои големи дистрибутори (в ред случаи 45% от платената от теб цена за книга/периодика отиват пряко за дистрибутора!), които, от една страна, не искат да се лишат от нашите издания (престиж), но от друга, са недоволни от бавната им оборотност и търсят компенсация в почти шантажния си тип поведение спрямо малките издатели, като представят за оправдание иначе наистина абсурдния по размера си ДДС от 20% върху книгите (пак да напомня, че нашите законотворци доста далновидно облагодетелстват хазарта например с преференциална ставка ДДС, която е почти три пъти по-ниска от тази спрямо книгите). Та именно проблемите с разпространението и разпространителите определиха дизайна на един от основните ни проекти, който се надяваме да стартира след броени месеци: създаването на общ дистрибуторски и промоционален център, който, освен че ще помага на изданията ни да достигат до много повече книжарници и библиотеки в страната, поне два пъти годишно ще публикува прилични каталози, представящи по възможност цялата хуманитаристика, която се издава в България, а не само публикуваната от нашите членове. Пак по посока на общия ни проблем разпространение-информиране да спомена, че посветихме над 6 месеца на разработването на проект за български Books-in-Print (грандиозен онлайн портал с многопосочна информация за всички налични и предстоящи за публикуване книги на български език, който няма дискриминационно да изключва никой издател, защото го е етикетирал като ‛малък“ единствено на базата на оборота му…). Това е скъпоструващ проект, на който не ние сме откриватели, разбира се, но се надяваме, че точно ние ще сме онези, които ще осигурят финансирането му. А може би в случая най-показателното за професионалния ни етос е, че реализирането на този проект ще е наистина общо благо за целия сектор – за всички издатели, книжари, библиотекари, критици, за милионите (надяваме се!) читатели. Друг общ наш проблем, логично произтичащ от спецификата на доста елитарните ни и ниско тиражни издания, е тяхната промоция и популяризиране. Надяваме се скоро да приключим – до голяма степен благодарение на енергията на Димитър Вацов – преговорите с утвърден всекидневник за стартиране на първия български ‛… Literary Supplement“ със специален акцент върху хуманитаристика. Този старт замисляме като верижен – след изданието на хартия ще инициираме интерактивен интернет сайт за т. нар. ‛оперативна критика“, който няма да допуска рецензирането на значими текстове да тече по аматьорска или приятелска линия. Надеждата ни е двата вида инициативи – с почти еднакви цели, но с различни таргет-групи – да компенсират комерсиалното презрение на високотиражната преса към сериозни издания. И само още един, трети проблем, който ни отпрати към трети проект: ясният на всички ни проблем за превода, този толкова значим посредник, особено в хуманитаристиката, но вече в аспекта му на ‛грижа по съхраняване и отглеждане“ на преводачи. Вече не толкова оригиналните тренинги за преводачи, за които полагаме усилия да осигурим финансиране и лектори за следващите 3 години, допълваме с по-оригиналния (оригинален само за България, иначе утвърден и с изобилни плодове опит на набор европейски страни) проект за създаване на ‛преводачески колеж“. Оптимисти сме, че осигуряването на финансиране е функция единствено на нашата енергичност в тази посока, а думата ‛колеж“ употребяваме не в нейния образователно-институционален смисъл, а просто като отдаване на почит към едно място (както си го представяме ние) за работа, усъвършенстване и интензивен обмен между български преводачи и чужди преводачи от български. Тук са особено ценни усилията и контактите най-вече на нашите членове от ‛Сонм“ и ‛Стигмати“. А с първия международен партньор, който ни повярва – и така стигам до края на въпроса за партньорите – амстердамския Фонд за подпомагане на издателски проекти от Централна и Източна Европа, подготвяме пилотна схема за подкрепа на приемствеността между ‛старите“ и ‛младите“ поколения преводачи. Така че партньори намерихме най-напред в чужбина (това е леко и многопосочно иронично…), но да не пропусна, че се радваме на приятелско разбиране и/или подкрепящо партньорство и тук, в правителствен (Министерство на културата) и в неправителствен формат (фондация ‛Следваща страница“, Асоциация ‛Българска книга“).

- Ето го вторият от онези два неизбежни кръга въпроси, за които споменах: какво е отношението на БОХИ към Асоциация ‛Българска книга“ (АБК)? И как оценявате нейната мащабна стратегия, наречена ‛Книговъзраждане“?

- Бихме искали отношенията ни да са на добронамерено взаимно провокиране и конкуренция, както и на интензивни обмени и сътрудничество. Но държим да останем самостоятелна организация, колкото и парадоксални да изглеждаме понякога – например с оскъдността на собствените ни (но само на собствените…) финансови ресурси, с откритостта си към напълно различни от ‛чистото“ книгоиздаване публични изяви (от типа art или academica). Нямахме образец, когато замисляхме себе си, постфактум разбрахме, че в САЩ има само донякъде подобна организация (но тя е организация на независимите издатели, за каквито се броят и големи университетски такива), а така също и в Холандия, но събиращите ни заедно дейности при нас са наистина уникални. Да, ценим много онова, което АБК прави и бихме искали там, където имаме общи цели, да работим заедно. Но решението да създадем отделна формация дойде не само от надеждата за по-голяма гъвкавост, способност за бързи реакции и освободеност от инерция, каквито дава едно по-мъничко тяло, но и от факта, че издаването на хуманитарни текстове, макар също като всяко книгоиздаване да балансира между бизнеса и културата, по-скоро клони към второто и е преплетено с правене на изследвания, с университетско преподаване, с писане на собствени текстове и прочее практики, които неизбежно те правят различен.

А що се отнася до Стратегията на АБК (съвместна с Министерство на културата) за устойчиво развитие на българския книжен пазар, наречена ‛Книговъзраждане“ – да, добре я познаваме. Тя съчетава (социологически базирани) диагнози с (най-вече чисто икономически, за жалост) прогнози и пожелателно фиксирани приоритети за развитие. Добра стартова база за дискусии и може би действия, но колко жалко например, че типът малки и специализирани издатели на хуманитаристика напълно изпада от погледа на тази стратегия, което е парадоксално от ред гледни точки – например тази, че тъкмо членовете на нашето Общество са сред пионерите с позитивно оценени европейски проекти отпреди 5 и повече години, а в Стратегията именно насочването към европейски фондове се фиксира като тепърва предстоящ да се реализира приоритет!


- Готвех се да питам именно за подготвеността на нашите издатели да работят по европейски проекти и да печелят европейски субсидии? А и за един друг аспект, като става дума за проекти и тяхното външно финансиране: издателските акули у нас под сурдинка обвиняват повечето от вашите членове, че не са автентични издатели, щом издават книги със субсидии от чуждестранни донори. Как ще отговорите на това обвинение?

- Отговорът на първата част от въпроса е очевидно ‛да“, печелили сме европейски проекти още в първите години на особено затруднителни конкурси, когато сред критериите за одобрение присъстваше и изискването за концептуална обосновка на издателска стратегия, което доближаваше издателските проекти до теоретични. ‛Критика и Хуманизъм“, ‛Сонм“ и ‛Стигмати“ (хронологично подреждам) са само част от членовете на БОХИ, които могат да помогнат на всеки колега с опит и поощрение да участва в конкурсите за субсидии от европейски структури. Оттук и самочувствието, с което нашето малко Общество сериозно възнамерява да атакува наскоро стартиралата петгодишна европейска програма ‛Култура 2007“. Единственото, на което остава да се надяваме, е подкрепата и на държавата, не просто като автор и гарант на законова рамка (болезнената тема за ДДС и книги, проблемите с копирайт-закона), но и като възможна съфинансираща страна за ‛културен“ европейски проект – нещо, което не само би му придавало повече тежест, но в определени случаи би било единствено условие за възможността му.

Що се отнася до втората част на въпроса – за обвиненията в ‛неавтентичност“: те са жалки и говорят за липса на професионализъм, да оставим дори факта, че добре печелещи от високотиражни заглавия собственици на издателства (някои от тях натрупали впрочем стартовите си капитали от неразумно големи субсидии на неориентирани чужди донори в далечните времена на стартиращия преход) нямат проблем спорадично да посягат към хуманитаристика и да се съревновават в кандидатстването за подпомагане (погледнете списъците с присъдени субсидии от страна на добре известни европейски фондации, а ако щете и на български правителствени фондове – много от имената на т. нар. издателски акули присъстват там). А съществуването на субсидии е не само оправдано, то е направо необходимо – трябва ли да обяснявам точно на читателите на ‛Култура“ колко убийствено тежък понякога е специализираният труд по превода, редакцията и консултирането на едно такова издание, колко висока е себестойността му поради ниския тираж, как болезнено ниски са доходите на неговите обичайни читатели… Субсидиите са не просто средство да се намали цената на публикувания текст, в повечето случаи те са единствено условие, за да стане това публикуване възможно! Нещо повече – да надзърнем в страни, като Франция, Швейцария, Германия, Великобритания, Италия, с мощно финансираните програми на техните министерства и национални фондации за подкрепа на книги, подкрепа не просто на издаването, но дори на самото писане на книги. Едва ли такива значими култури наивно биха поддържали по този начин ‛неавтентично“ книгоиздаване. Защо нашите колеги-обвинители не ги консултират, за да престанат да хабят националните си фондове в полза на елитарна литература и хуманитаристика? Важното е: от позицията на как разбирана издателска ‛автентичност“ се отправя подобно обвинение? Биването издател лично смятам за крехко, променливо и с неспиращи усилия поддържано смислово поле – довеждане по качествен начин на значими текстове до по възможност много хора, с ясна осъзнатост за някаква кауза и с ясно чувство за отговорност. Ако издателската ‛автентичност“ е формиране на печалба чрез вадене на пазара на бързоликвидна стока (впрочем, каква тогава е разликата между издателя и производителя на сирене или пирони, с цялото ми уважение към последните?) – е, издаването на хуманитаристика наистина не е ‛автентично“; аз, а мисля и моите колеги от Обществото, не бихме искали да бъдем ‛автентични“ по този начин. Както казва колегата Дора Минева (‛Сонм“), на същото основание биха могли да обвиняват българските фермери, че не са автентични, щом се ползват от субсидиите на ЕС. Във всеки случай ние сме над подобни обвинения и с нахалството си повече от достойно да оцеляваме в напълно смазваща икономическа среда просто протягаме ръка за партньорство, дори към обвиняващите ни. Способността да влагаш цялата си енергия без очакването за печалба на всяка цена (а в нашия случай очакване за печалба просто няма) и да имаш въображение, благодарение на което да не искаш да застиваш в някаква смешна идентичност, която по неизвестно какви критерии някой си позволява да етикетира като ‛автентична“ или ‛неавтентична“ – това всъщност е и част от етоса, който ни обединява в нашето Общество.



5 декември 2007



Въпросите зададе Марин Бодаков


Разговор за Българското общество на хуманитарните издатели
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”