Разговор между Малкълм Макларън и Стефан Брюгеман



Този разговор е първи от поредицата интервюта с художници, критици и куратори по проблемите политика и пазар в контекста на днешното изкуство, обявена в Култура, като част от проекта „Училище за революция‛ на Десислава Димова. Проектът се занимава с въпроси, като мястото и ролята на изкуството и художника днес; отговорността им и възможността да променят обществото; изкуството и пазара; съществуват ли възможности и пространства за политическа реакция...

Настоящият разговор не е правен специално за тази поредица, но има интересна връзка с темата. Публикуван е за първи път в каталога Серия заличавания на Стефан Брюгеман през 2007, а тук излиза със съкращения.




Mалкълм Mакларън: Когато казваш „Без съдържание‛ в този неон, сякаш предпоставяш Следващото Голямо Нещо. Аз искам да знам какво се случва, когато няма съдържание? Накъде ме води това? Май че ме кара да кажа без секс! Без шоу?

Стефан Брюгеман: Не.

Mалкълм Mакларън: И... без лого.

Стефан Брюгеман: Да.

Mалкълм Mакларън: Без секс, без шоу, без лого – мисля, че това означава „без съдържание‛. Това, което наричат пънк-нихилизъм или пънк-концептуализъм, е начин да се опише естетиката на пънка, защото пънк движението определено беше художествено движение. Най-великото нещо в пънка беше, че можеш да направиш от него това, което искаш. Популярният му характер го направи достъпен за всички. Той даде сила на едно ново поколение да поеме контрол. Днес го третират като културно движение, което даде надежда на младите. Ненавиждам тази мисъл. Според мен това, което пънкът направи, бе да премахне всякакви ограничения, да ни направи креативни, да ни позволи да разрушим правилата. Щом правилата бяха разрушени, културата се промени. А с нея и животът. Роди се нова естетика.

Стефан Брюгеман: Когато говориш за надежда, се сещам за пънк лозунга „Без бъдеще‛.

Mалкълм Mакларън: Добър пример.

Стефан Брюгеман: „Без бъдеще‛ те кара да мислиш, че мислиш за бъдещето. И последицата от това в момента е, че не знам дали можем да говорим за поколение днес. Но мога да говоря как този вид надежди ме карат да се чувствам. Днес не живеем с надежди. Живеем само с идеята, че живеем в бъдещето, в миналото, но винаги отричайки настоящето. Така че аз не чувствам никакво настояще в момента.

Mалкълм Mакларън: Идеята, че не живеем в настоящето, че не вярваме и не се докосваме до него, е заради това, че то е много объркано – то е бъдеще и минало. Защото днес живеем в свят, където поколенията започват постепенно да изчезват. Вече няма пропаст. Ръбовете й губят очертанията си. Точно както и пропастта между високото и ниското изкуство. Днес можем да кажем, че изкуството е мода, както и че модата е изкуство. Ако разгледаме този факт от позицията на културата, можем да видим началото и раждането на художници–тийнейджъри, или дори по-млади.

Стефан Брюгеман: Това е не-поколението. Думата поколение изчезва, за да остане само думата не. Друго, което ме интересува, и тук говоря за хората от моето поколение, е, че няма някаква обща идеология, която да следваме. Самата идея за идеология е изгубена. Сега съществува тази много критическа връзка с миналото, а също и с бъдещето, с новото. Например, мога да общувам със 70-годишен художник много по-добре, отколкото със студент от художествена академия. В този смисъл може би идва времето на хедонизма...

Mалкълм Mакларън: Хедонизъм?

Стефан Брюгеман: Да.

Mалкълм Mакларън: От 1950 насам светът премина от културата на необходимостта – тоест, от покупка на неща, от които истински се нуждаем, към култура на желанието. Култура, в която купуваме, защото го желаем. Тя се появи първо в САЩ, защото те искаха да създадат култура, която да доминира света.

За да разберем как това се случи, трябва да се върнем назад и да оценим как нацизмът разбра медиите. Медиите не бяха истински разбирани дотогава. Как да се разпространи информация и да се контролира тълпата, как да се фалшифицира истината? Това роди и даде подем впоследствие на рекламната индустрия. В САЩ един човек самолично създаде понятието PR. Името му е Едуард Бърнейз. Той е поканен като специален гост на олимпийските игри в Берлин през 1936. Гьобелс – министърът на пропагандата в нацистка Германия, изучава старателно всеки текст, написан от Бърнейз. След войната е нает от ЦРУ. Целта на тази организация е да продаде културата на желанието, това е културната им пропаганда. Едуард Бърнейз е сенчеста фигура. Рядко е фотографиран. След войната той продава желанието да сме секси. Продава на жените идеята да пушат за и от името на цигарите Филип Морис. Правителството на САЩ не завладя света благодарение на танкове и оръдия, а чрез Кока Кола и син деним, Мерилин Монро и дори чрез рок енд рола.

Стефан Брюгеман: Но Кока-Колата е черна. Много съм заинтригуван от факта, че тя е черна течност. Това е точно цветът, който не би искал да пиеш, но искаш да носиш.

Mалкълм Mакларън: Може и така да е, но няма значение, дадох го просто като пример за американски продукт. Рок енд ролът обаче беше част от онази американска култура, която не можеха да контролират. Тази култура поддържаше дух на незаконност, стремеж да си извън закона. Тя започна като култура на освободения секс и произхожда от тази част на Америка, която е трудна за контролиране – сегрегирания Юг. Обаче обществото и неговите институции успяха да наложат контрол върху поп културата и да я продадат на останалия свят. С две думи, Едуард Бърнейз успя. Неговата задача бе да превърне света в култура на желанието и така САЩ да станат най-мощната страна в света. ЦРУ реши също да продава съвременно изкуство. Бърнейз измисли начин това да стане. В крайна сметка, това също бе американски продукт. Изкуство, по-голямо от къща! Абстрактен експресионизъм.

Стефан Брюгеман: Първото американско течение.

Mалкълм Mакларън: Едуард Бърнейз беше неговият PR-консултант. А Джаксън Полък стана неговата звезда.

Стефан Брюгеман: Той също беше единственият американски художник – първият американски художник.

Mалкълм Mакларън: Днес сме абсолютни жертви на подобни PR упражнения. Ние вярваме във, молим се на, ядем, продаваме тази култура на желанието. Съвременното изкуство. Дори не го виждаме вече. То е част от химическия ни грим.

Стефан Брюгеман: Няма ли избор?

Mалкълм Mакларън: Нямаме избор. Роден съм точно след войната. Израснах през 50-те. Живях в културата на необходимостта и видях как тя бавно беше заменена от културата на желанието. Бях студент в художествено училище и ме учеха на философията на стария свят. Практиката на провала. Нашите професори ни учеха, че изкуството на провала е благородно, безкрайно пътешествие, търсене без край, борба да се наслаждаваш на невъзможна задача. „Не мисли просто, че можеш да се провалиш‛, казваха ни, „научи се да се проваляш грандиозно‛.

Стефан Брюгеман: Кой го казваше?

Mалкълм Mакларън: Моят професор беше Клифорд Фрит, син на викторианския живописец Уйлям Фрит, чиято известна картина ‛Darby Day‛ виси в Тейт. Той ни научи, че ролята на художника в живота е по-различна от тази на обикновените хора. Преобръщаше цялото ни възпитание и среднокласовата ни домашност с главата надолу. В края на краищата аз вече не можех да се върна вкъщи, защото животът и разбиранията ми за живота се бяха променили твърде много.

Стефан Брюгеман: Мислиш ли, че той се провали?

Mалкълм Mакларън: Провалът за него бе по-скоро условие за надежда. Единствено осъзнаването, че се е провалил, го караше да се събужда на следващата сутрин и да опитва отново. Това ни накара да разберем, че правенето на изкуство не е кариера. Училището трябваше да ни подготви да се справяме с това вечно търсене до края на живота си.

В същото време свежи идеи идваха от Щатите. Виждахме изложби на Робърт Раушенберг, Джаксън Полък, Марк Ротко, Анди Уорхол, Рой Лихтенщайн. Това започна да променя начина ни на мислене. Бяхме научени, че изкуството не е за продан. Самите думи „комерсиален‛, „за продан‛, „кариера‛ бяха извадени от речника ни. Бяха ни научили, че изкуството е нещо уникално, което не е лесно да се произведе. Тогава обаче виждахме работите на Уорхол, които бяха фабрично направено изкуство, така да се каже. Което може да се репродуцира. Изкуство като салам! Това беше нова идея. Не я разбрахме веднага. Но когато я свързахме с поп културата, с рок енд рола, започнахме да откриваме смисъла. Това беше единственият начин, по който да я съизмерим. Не можехме да съизмерваме Уорхол с това, което ни учеха в училище – Матис, Пикасо, немски експресионизъм. Дори и не опитвахме. Свързвахме го обаче с Дюшан, Дада, Сюрреализма. Харесваше ни репродуцирането, това, че изкуството може да бъде каквото си поискаш. Но не това казваше Уорхол, той сякаш казваше, че изкуството е, за да си бляскав, известен, а също и за да си нищо. И да си добър в бизнеса. Това бяха съвсем различни ценности.

Стефан Брюгеман: Това промени цялата посока и начина, по който изкуството е също и бизнес.

Mалкълм Mакларън: Това беше ценностна система, различна от тази, на която ни учеха. Усещахме, че старият професор не разбираше поп арта. Това не беше неговият свят. Но беше моят свят. И затова поп културата и поп артът станаха важни за мен. Така че, като завърших художественото училище, какво исках да направя? Исках ли да живея на тавана и да поема пътешествието в търсене на провала, за което моят професор говореше? Изглеждаше ми ужасно самотно. Така че си потърсих магазин. Като мост между моите художествени усещания навремето в училище и улицата. Опитвах се да бъда като Уорхол на пазара. Чувствах се точно така на Кингс Роуд в Челси пред 1970. Бях в магазин, моя магазин, и можех да направя от него моето изкуство. Щях да правя анти-мода. Тогава си мислех – не ми пука дали ще продам нещо. Мога дори да държа магазина постоянно затворен. Просто исках да чувствам връзка с това, което изграждах – мост между художественото училище и улицата. Правех дрехи, които днес са най-добре характеризирани като анти-мода. Некомерсиални. Не за продан. Дрехите, които правех, бяха моето изкуство.

Стефан Брюгеман: Беше ли това рационална идея по това време, или само чист инстинкт?

Mалкълм Mакларън: Беше и двете. Не можеше да е напълно инстинктивно. Рационалното от училище беше трудно да се пренебрегне. Как да се вземе нещо ново и да се превърне в нещо старо? Боядисвах, разрязвах, разрушавах, обръщах наопаки, правех го възможно най-непривлекателно. Изглеждаха по-малко като дрехи и повече като обекти, талисмани, магически неща – на мен ми се струваха рок енд рол. Но руините на тази култура, руини, които ми бяха скъпи – моята култура на необходимостта, така си мислех по това време, чувствах ги истински. Не произведени, а направени от сърце и душа. Бях изпълнил това, което професорът ме бе научил. Произвеждах провали. Прекрасни, великолепни провали. Същевременно те излъчваха автентичност, което беше атака срещу корпоративния свят навън, на улицата. Така влязох в света след художественото училище – опитвайки се да превърна модата в изкуство. Не много дълго след това, може би година–две, осъзнах, че мога да направя същото и с музиката. Някак успях да превърна музиката и модата в едно. Как да вземеш една група и да я направиш cool, без да свири, без да може да свири, как да я правиш cool, като промотираш това като държание? Много просто, осъзнах - като направиш феновете истинските звезди. Как да стане така, че феновете да са по-важни от групата? Като въоръжиш едно поколение със съзнание за собственото му значение и позитивна суета, като го облечеш като армия от маргинализирана младеж, като създадеш дрехи, с които се отива на война.

Стефан Брюгеман: Смяташ ли, че създаде един вид ноу-хау за съвременната музика?

Mалкълм Mакларън: Какво е ноу-хау?

Стефан Брюгеман: Ами това, което току-що обясни. То е свързано с това, което се случва днес. С групите - те не изглежда да могат да свирят особено добре и всичко се свежда до поведението им. Става въпрос по-скоро за стил.

Mалкълм Mакларън: Не мисля, че има същата сила, защото днес живеем в свят, където авангардът е mainstream. Няма авангард днес. Не че някога го е имало наистина, но преди 50-100 години имаше нещо, което се наричаше авангард. Имаше хора, които събаряха културни бариери. Те, обаче, са разбрани от малцина. Днес можем да кажем, че съвременното изкуство e разбрано от милиони. То е част от ежедневното пазаруване. Съвременното изкуство е в самия център на zeitgeist (духът на времето). Вляво е попмузиката, а вдясно – модата. Но отпред, в средата, там е това чудовище, наречено съвременно изкуство, което има огромен апетит. То се тъпче с музика, с всичко, което е дизайн. Става все по-голямо. Като се замислиш, е страшно.

Стефан Брюгеман: Още нещо – като говорим за изкуство, и твоето, и моето поколение произвеждаме нищо в крайна сметка. Съгласен ли си с мен?

Mалкълм Mакларън: Няма съмнение, че произвеждаме далеч повече боклук, отколкото светът е готов да поеме. Става все по-трудно да защитаваме културата, в която живеем, защото тя не прави нищо, освен да казва на хората да купуват все повече и повече. В някои страни хората все още вярват, че не са за продан. Но това е рядкост. В тази култура на желанието всичко на земята е за продан. Ги Дебор през 50-те я видя като спектакъл. Тези художници я виждаха като корпоративно завземане. Как целият свят може да бъде превърнат в стока, включително и културата. И какво направиха? Един ден решиха да атакуват катедралата Нотр Дам в Париж. Отидоха там една ранна неделна утрин. Завързаха свещеника, взеха дрехите му и тогава един от тях, облечен като свещеник, се изправи в амвона и обяви „Бог е мъртъв. Исус Христос е наденица!‛. Швейцарските гардове (на Нотр Дам) арестуваха виновните и ги пратиха на съд. Беше скандал. За нас в художественото училище подобни инциденти бяха вдъхновение. Ситуационистите ни накараха да разберем важността на провала, за който говореше нашият професор. Накараха ни да се замислим за политиката като истинска Рок енд рол култура извън закона.

Няма да забравя също Жан-Люк Годар, отговарящ от сцената на въпросите на известен английски критик. Беше го попитал кой е любимият му режисьор. Годар отговори: ‛Роже Вадим‛. Критикът направо падна от стола. Защо не Айзенщайн или Мурнау? Годар каза просто, не, Роже Вадим е най-великият аматьор. Аматьорът не разбира правилата. И той прави грешки във всеки език, включително в езика на киното. Грешки, които е възможно да породят нещо ново в тази медия. Нещо повече, да дадат живот. Пънкът за мен означаваше да се дефинира ролята на аматьора. Всички пънкари са велики аматьори. Тези случки са важни стъпки в моето пътешествие. В моята борба да разбера ролята си на художник.

4 декември 2006, Париж



Превод от английски Десислава Димова