Съботата на силния човек
В момента двата най-силни романа на Макюън присъстват по различни начини в България. „Изкупление‛ (2001) – индиректно, чрез смазващия филм на Джо Райт; „Събота‛ (2005) – вече съвсем пряко, в издание, чиято корица – по признание от „Колибри‛ – нещо сме я объркали, но при такова съдържание кой ти мисли за корицата...
Денят не е 16 юни 1904, а 15 февруари 2003, градът не е Дъблин, а Лондон, чийто център е блокиран от огромна антивоенна демонстрация. 48-годишният Хенри Пъроун се събужда в малките часове на нощта, за да види случайно как над летището Хийтроу пада горящ самолет. После се оказва, че няма нищо страшно, но страхът остава. За през деня. И сякаш именно този просмукал се страх в съюз с непредвидимата случайност води до събитията, които ще последват. Пъроун е намислил една приятна събота, съвестно разпределена между задължения и удоволствия; не очаква, че ще трябва да спасява собствения си живот и цялото си семейство.
Хенри Пъроун е твърде необичаен литературен герой. Единици са персонажи като него, които имат всичко и всичко им е наред. Пъроун обожава работата и жена си, приема с обич съвършено различните пътища, избрани от децата му, заможен е, умен е, уважаван е, на всичкото отгоре е добър човек в мир със себе си. В клиниката го чакат трудни случаи, но двойната му позитивистка увереност в собствения професионализъм и в силата на науката поддържат оптимизма му. Единственото, което наистина го тревожи, е глобалното политическо състояние на света: тероризмът, войната, Ирак. Пъроун съзнава своята привилeгированост и на фона на това съзнание ще се развие конфликтът му със случайния антагонист – един човек, лишен от всичко, което има той.
И „Събота‛ е роман, необичаен като героя си. Да, тук е макюъновският обективизъм, прецизното наблюдение, методичното, постепенно вникване в психиката на персонажите. Впрочем, дълготрайният интерес на Макюън към медицината, намерил тук своя връх, напълно пасва на писането му и ако писателите бяха лекари, той щеше да е именно мозъчен хирург. Тук е и здравословният му английски консерватизъм, пренесен в убежденията на самия Пъроун. Но – сега не четете, ако искате после да тръпнете до последната страница – „Събота‛ е роман, който дръзко отхвърля снобското възмущение от хепиенда. Катарзисът, който изживява Пъроун, се прехвърля върху читателя и накрая пак всичко е наред, при това страхът е изчистен. Ако щете вярвайте, но това е съвременен роман, в който смелостта и великодушието побеждават. И няма как иначе, защото в конфликта на Пъроун и Бакстър Макюън е заложил много от онова, в което вярва той самият.
В „Събота‛ Макюън се е променил, без да изневерява на себе си. Дори темата за писането и литературността, която вече започна на много хора да втръсва, тук е поднесена с изобретателност и хумор в мислите на горкия Пъроун за странните четива, с които го тъпче дъщеря му, поетесата. Макюън не пропуска възможността да се пошегува и със самия себе си: ако познавате ранното му творчество, ще забележите, че едно от тези четива – отхвърлено от Пъроун като измишльотина – е романът му от 1987 „Дете във времето‛. Но специално при Макюън постмодерната интертекстуална игра е дълбоко свързана с едно твърдо убеждение за общочовешката стойност и значение на литературата. В „Събота‛ тъкмо тази стойност изиграва решаваща роля в развръзката. И че за тази роля е избрано стихотворението „Dover Beach‛ на Матю Арнълд, никак не е случайно.
Апропо, преводачката Радосвета Гетова щеше да направи по-добре, ако за стихотворението бе прибягнала до помощта на специалист в превода на поезия. Защото така човек се чуди как тези тромави стихове оказват ефекта, който оказват. На моменти е малко тромав и изказът в самия роман, но прецизният синтаксис на Макюън е особено труден за превод, а да не забравяме, че Гетова е трябвало да преодолява и тежката медицинска терминология. Което ме подсеща, че в подготовката си за написването на „Събота‛ Макюън е наблюдавал цели две години работата на известен лондонски неврохирург и изобщо е свършил огромна полева работа. Така пишат някои хора.
Денят не е 16 юни 1904, а 15 февруари 2003, градът не е Дъблин, а Лондон, чийто център е блокиран от огромна антивоенна демонстрация. 48-годишният Хенри Пъроун се събужда в малките часове на нощта, за да види случайно как над летището Хийтроу пада горящ самолет. После се оказва, че няма нищо страшно, но страхът остава. За през деня. И сякаш именно този просмукал се страх в съюз с непредвидимата случайност води до събитията, които ще последват. Пъроун е намислил една приятна събота, съвестно разпределена между задължения и удоволствия; не очаква, че ще трябва да спасява собствения си живот и цялото си семейство.
Хенри Пъроун е твърде необичаен литературен герой. Единици са персонажи като него, които имат всичко и всичко им е наред. Пъроун обожава работата и жена си, приема с обич съвършено различните пътища, избрани от децата му, заможен е, умен е, уважаван е, на всичкото отгоре е добър човек в мир със себе си. В клиниката го чакат трудни случаи, но двойната му позитивистка увереност в собствения професионализъм и в силата на науката поддържат оптимизма му. Единственото, което наистина го тревожи, е глобалното политическо състояние на света: тероризмът, войната, Ирак. Пъроун съзнава своята привилeгированост и на фона на това съзнание ще се развие конфликтът му със случайния антагонист – един човек, лишен от всичко, което има той.
И „Събота‛ е роман, необичаен като героя си. Да, тук е макюъновският обективизъм, прецизното наблюдение, методичното, постепенно вникване в психиката на персонажите. Впрочем, дълготрайният интерес на Макюън към медицината, намерил тук своя връх, напълно пасва на писането му и ако писателите бяха лекари, той щеше да е именно мозъчен хирург. Тук е и здравословният му английски консерватизъм, пренесен в убежденията на самия Пъроун. Но – сега не четете, ако искате после да тръпнете до последната страница – „Събота‛ е роман, който дръзко отхвърля снобското възмущение от хепиенда. Катарзисът, който изживява Пъроун, се прехвърля върху читателя и накрая пак всичко е наред, при това страхът е изчистен. Ако щете вярвайте, но това е съвременен роман, в който смелостта и великодушието побеждават. И няма как иначе, защото в конфликта на Пъроун и Бакстър Макюън е заложил много от онова, в което вярва той самият.
В „Събота‛ Макюън се е променил, без да изневерява на себе си. Дори темата за писането и литературността, която вече започна на много хора да втръсва, тук е поднесена с изобретателност и хумор в мислите на горкия Пъроун за странните четива, с които го тъпче дъщеря му, поетесата. Макюън не пропуска възможността да се пошегува и със самия себе си: ако познавате ранното му творчество, ще забележите, че едно от тези четива – отхвърлено от Пъроун като измишльотина – е романът му от 1987 „Дете във времето‛. Но специално при Макюън постмодерната интертекстуална игра е дълбоко свързана с едно твърдо убеждение за общочовешката стойност и значение на литературата. В „Събота‛ тъкмо тази стойност изиграва решаваща роля в развръзката. И че за тази роля е избрано стихотворението „Dover Beach‛ на Матю Арнълд, никак не е случайно.
Апропо, преводачката Радосвета Гетова щеше да направи по-добре, ако за стихотворението бе прибягнала до помощта на специалист в превода на поезия. Защото така човек се чуди как тези тромави стихове оказват ефекта, който оказват. На моменти е малко тромав и изказът в самия роман, но прецизният синтаксис на Макюън е особено труден за превод, а да не забравяме, че Гетова е трябвало да преодолява и тежката медицинска терминология. Което ме подсеща, че в подготовката си за написването на „Събота‛ Макюън е наблюдавал цели две години работата на известен лондонски неврохирург и изобщо е свършил огромна полева работа. Така пишат някои хора.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
