Неотдавна диригентът Михаел Гилен навърши 80 години. В навечерието на юбилея му излезе и този последен компактдиск от интеграла му с четирите симфонии на Брамс плюс Трагична увертюра и Вариации върху тема от Хайдн. Творческия си път Гилен започва късно. Започва го с близката му музика на ХХ век, като досъздава и записва много музика, която се е считала за неизпълняема. Най-яркият пример в това отношение е операта ‛Войниците“ на Бернд Алоис Цимерман. Най-дълго върви към големите симфонични творби на XIX век. И едва в осмото десетилетие от живота си записва и издава симфониите на Малер и на Брукнер. Най-накрая – и на Брамс. Впрочем, фирмата ‛Хенслер“ издаде още редица негови интерпретации и на класици на ХХ век. Нямаше как да се страхува от пренасищане на пазара с името Гилен. Противно на всички пазарни правила, записите на този невероятен германски музикант не се задържат. Не пренаситиха интереса на музиканти и немузиканти към естествения мъдър подход на диригента във всяка една партитура, която дирижира.

Годините служене на една от радио институциите на Германия – SWR - направиха възможен този ‛бум“ на диригента в най-зрелия му период. В този смисъл Гилен направо увековечи възгледа, че най-ценното един майстор на палката може да извади от себе си след 60-годишната си възраст. При това той никога не е бил сред ‛звездите“, ‛топ-диригентите“ от втората половина на ХХ век. Но с него се съобразяваха и се съобразяват. И досега силата на музикантските му внушения никой не оспорва.

Този компактдиск от последния му интеграл действително е уникален. Забележителен е с най-естествения подход на един интерпретатор към текста. Интерпретатор, който не иска да се налага с ‛велики“ открития. Просто води оркестъра към сдържаната красота и ясната класическа логика на музиката на своя сънародник. Толкова му е близка, сраснал се е сякаш с нея. Човек слуша текста, който знае наизуст, и не може да спре да се удивлява на таланта на майстора да намира най-простото и затова най-истинско звучене. В своите интервюта от последните години Михаел Гилен понякога прави изказвания, които изглеждат екстравагантни. Например: ‛Темпото не е важно, то се променя с промяната на нашата чувствителност.“ На фона на кълнящите се в метронома големи имена това звучи едва ли не еретично. Но този твърд на вид човек, който лесно може да бъде разгневен от проява на невнимание или липса на концентрация от отсреща седящите музиканти, е изключително чувствителен по отношение на ‛музейното битие“ на музиката от миналото. В едно интервю, публикувано във вестник ‛Култура“ (бр. 31/2002), Гилен потвърждава кредото си, че класическата музика се чува по различен начин, ако се съчетае със съвременна. В подхода си към Втората симфония и към Вариациите върху тема от Хайдн той сякаш внедрява опита си от работата със съвременния звук и със спецификата в протичането на актуалната композиторска мисъл. Така текстът на Брамс се доближава съвсем до слушателя, става му лесен, разбираем, едва ли не като познат шлагер. Текстът звучи без никакви ‛специални подходи“ – музиката е придобила различна същност; излязла е от арт-спецификата си, станала е природа, естество. При никой друг диригент не можете да чуете подобно преосъществяване. Води го не само културата и опитът на половинвековната му интензивна и уникална практика. Води го и интуицията, която му подсказва границите на ‛нарушаване“ на определени конвенции, на чието място идват нови, по-витални, отговарящи на днешния ден.