Провървя му на Галсеран у нас. Първо, с превода на Нева Мичева. Второ, поставят се едновременно две негови пиеси в едно представление – ‛Дакота“ и ‛Верига от думи“.

Интересът към каталонския автор не само в България се дължи на много успешното съчетание в пиесите му на добро сюжетиране, динамичен и остроумен диалог и представените чрез тях актуални казуси на отношенията между персонажите и играта на реалности в тях. Дават на актьорите интересни за игра роли. Никак не е без значение и фактът, че любими на киното, съответно на много хора, жанрове, като психотрилър или фентъзи, Галсеран талантливо превежда в класическата драматургична структура. Резултатът е едно от най-важните постижения в добрата модерна драматургия, а именно представянето на интересен, сложен образ на съвременния субект.

Пиесите му драматургично преработват вписани във всекидневието ни културни кодове и нагласи и така насочват съвсем неочаквано вниманието на зрителя натам, където е силата на театъра - към ставащото с човека. Тоест, точно обратното на жанровото кино, на което сложните психоразрези и рефлексии на персонажите са му естествено последна грижа.

Така че, погледнато от камбанарията на актьорите, персонажите на Галсеран са златна мина за откриване на собствените им способности да изразят чувствителността си и да развият рефлекса си към актуални феномени и хора. Предлагат им възможност да изиграят образи, в които да се учат да плуват в дълбокото – в приплъзванията между противоречивите страни и импулси в образа и в разместването на реалности, типично за сюжетите на Галсеран. В представлението на Албена Георгиева и Стилиян Петров именно тази възможност е разгърната с особено любопитство.

Търсели са интензивно и задълбочено представяне на обсесията на главния персонаж. Работата им с всеки от актьорите е съсредоточена и задълбочена, както и разработването на взаимоотношенията между тях. Макар видимо на представлението да му предстои задълбочаването на работата в тази посока, постигнатото показва много добра концентрация и мотивация на студентите-актьори, заразително потъване в личните фиксации. Неочакваните сюжетни ходове на Галсеран и игровият, умело построен диалог ги е увлякъл, повлякъл ги е в игра, която видимо им е интересна. Интересна, особено с хазартното гонене на топката в общуването към вратата на другия, която винаги се оказва грешна.

Доста тромава и плоска изглежда сценографията на Марина Додова с механичните за нуждите на действието размествания на модулите. Без възможности е да отключи вътрешно пространство към/на сюжета, към темата, която вълнува режисьорите. Сиво-червено-черната цветова гама и избраните материи на костюмите ‛сплескват“ доста илюстративно образите в някакъв квази-моден актуален стил, съвсем лишен от въображение. Видимо работата с всеки от студентите е била в центъра на вниманието, но така и целостта на представлението остава далечна цел.

Особено ценна обаче е възможността, която ТР ‛Сфумато“ дава на актьорите-студенти да развиват наученото. В случая с класа на Маргарита Младенова се виждат не само добрите резултати, но и продължаващата трайно и упорито лабораторна работа на театъра да развива своя естетика, да съхранява и предава на възпитаниците си своя опит, да възпитава у тях както знания, така и да провокира способността им да мислят за театър, да полага професионален етос. Все важни неща.