След дългия период, в който тотално бяхме загърбили музеите като активен фактор в художествения живот, като че ли напоследък се задейства някакъв процес на реабилитация.

По принцип, ние като че ли нямаме реално съзнание за същността и смисъла на музея. Музеите, които имаме днес, са даденост, наследство от миналото, мълчалива хранителница на артефакти. Музейната сбирка е станала синоним на нещо старо, може би ценно или пък политически удобно в определен момент, което не буди кой знае какво вълнение и трепет. Традиционно схващаме музея като непоклатим монумент - статичен и неутрален. Да не говорим, че и оскъдното финансиране съвсем е свило функциите му в последните 10-15 години.

Сега обаче отново, на различни нива и в различни кръгове, започна да се повтаря познатия припев за липсващия музей за съвременно изкуство. Освен това Националната художествена галерия успя да възстанови постоянната си експозиция с нов специален раздел за скулптура. Галерията за чуждестранно изкуство също опази територията и предназначението си на музей със своя колекция и постоянна експозиция. А Софийска градска художествена галерия обновява фонда си с откупки и нови дарения. През миналата година с финансовата подкрепа на Столична община галерията успя да реализира първите откупки за колекцията си от 1991 година насам.

В изложбата „Колекцията. Нови постъпления‛, която е подредена там, са онези парчета от пъзела, с които СГХГ се опитва да навакса липсите на цели десетилетия във фонда си. Това като цяло е актуален проблем на всички музейни колекции тук. Една такава особено болезнена липса, например, са 90-те години на миналия век. Това наваксване е и една от причините повечето класически автори да постъпват в колекцията на градската галерия чрез дарения, а съвременните – с откупки.

Какво се оказва важно за подбора на откупените произведения. Целта е да запълнят максимално празнините, за да създадат равномерна картина на процесите в българското изкуство до днес. Оттам нататък подходът към всяко едно от произведенията и всеки от авторите е индивидуален, сиреч субективен. При някои от значимите имена в съвременната ни история се допълват само отделни фази от личното им развитие. Важно е да има достатъчно убедителни представители на съвременната живопис и изобщо на изкуството ни от последните няколко години. След това идва и тематичният подбор, който, разбира се, е обвързан с града. Затова тук има специално селектирани работи, посветени на него. И, разбира се, в новите постъпления се включват и представители на най-младото поколение художници, които имат вече доказани изяви. Тук рядко се случва артистите да бъдат оценени така подобаващо в толкова ранен етап от развитието си. Наличието на младите имена в музейния фонд прави особено впечатление.

Селекцията е направена от екипа уредници на галерията и външни консултанти в лицето на Недко Солаков и Ирина Генова.

Другата, вече спомената форма за набавяне на нови постъпления, са даренията от самите художници, от наследници или сродни институции. Това е основната алтернатива, на която нашите музеи разчитат напоследък, за жалост. Затова сега коментираме откупките в градската галерия като особено важно изключение. Даренията, обаче, също подлежат на селекция отново, с оглед на това доколко произведението е необходимо за цялостния облик на фонда.

Изложбата, подредена в Градската галерия, не би могла да бъде хомогенна. Тя е по-скоро нагледна демонстрация на един важен елемент от живота на музея с избрана селекция от новите постъпления. Вътре са имената, които имат ключово присъствие в историята на изкуството ни, като Петър Дочев, Веселин Стайков, Борис Денев, Йоан Левиев, Генко Генков, Любен Диманов, Любен Зидаров, Иван Пенков, Донка Константинова и др., заедно с автори, които, бих казала за жалост, не познаваме достатъчно, като Кирил Гюлеметов и Лазар Марински.

Поколението, което олицетворява българското изкуство в края на 80-те и 90-те, е представено твърде разнообразно: от Божидар Бояджиев в по-нов етап от развитието му с част от цикъла „Стопкадър‛, 2005; от Станислав Памукчиев с инсталацията „Бяла стая‛ от 2006; Десислава Минчева с характерен за нея пастел; Иван Русев със скулптура и обекти и две различни посоки от неговите търсения; Емил Миразчиев и Стефан Божков с графика; Венцислав Занков с платното „Ангел‛ от 1994; Красимир Добрев също с живопис – „Диаспора‛ от 2005 и Любен Костов с историческата машина „Време‛, която участва в Истанбулското биенале през 1992 година; Кирил Прашков с работи от цикъла „Отговорна живопис‛, 2003. Към тази група са и принтовете на Алла Георгиева и Надежда Олег Ляхова, които чертаят определени тенденции от последното десетилетие тук.

Не крия пристрастията си към работата „1999‛ на Светозара Александрова, светещата кутия „Как виждаш България‛ на Самуил Стоянов, живописта на Василена Ганковска и бутилката Вино за откривания от Иван Мудов, надписана с тираж 14/100.

Така изложбата стана повод за разсъждения върху дейността на родните арт музеи. Въпреки че ги ползваме като експозиционна площ за изложби в сегашно време, не бих казала, че сме виждали институцията музей в истинската му роля на културен фактор и провокатор на развитието. Вероятно новите постъпления и движението в колекциите са един от необходимите елементи, който може да промени стереотипното безразличие към него.