Хартата и опитът от миналото
Ако вие стоите с главата надолу по отношение на реалността, вашите знания и религия са изкривени
Това са думи на Санаи от Афганистан, духовен предшественик на Джеляледдин Руми, записани в ‛Градините на истината‛ през 1131 г. Избрах ги за начало на текста, за да напомня какво богато наследство от критическа мисъл, философия и история са ни оставили мюсюлманите от техния продължителен Ренесанс. Започвам с тях също така, защото реалността е, че над 50 милиона мюсюлмани живеят в Европа – като автохтонни жители или като мигранти.
Културните фундаменти на ЕС са изградени върху ценностите на християнската цивилизация, но от края на ХІХ век и особено след Втората световна война с нарастващи темпове започваме да делим европейското пространство с мюсюлманите. И едните, и другите сме уморени от съперничества, отвоюване на пространствени, икономически и културни територии, от социални вражди, които са мутирали в цивилизационни сблъсъци, стигащи до насилия.
През последните 20 години картината изглежда напрегната, когато действията за защита на мюсюлманските религиозни права и символи в Европа се израждат в нещо като дългосрочна битка за надмощие на техните ритуали и културни ценности в християнските приемни страни. Не по-добре стоят нещата сред европейските държави. Западът се уповава на своите демократични и светски имиграционни закони, правни норми за гражданството и натурализацията, на трудовото право, на профсъюзната защита и особено на лицемерието, наречено политическа коректност. Тези правила всъщност са остарели и неработещи в новата парадигма на ХХІ век, в утежнена и превъзбудена от геополитическата конюнктура обществена среда.
През последните години в средите на академичните специалисти по религиите, на историците, приложните социолози и политолозите все по усилено се обмислят и обсъждат варианти за въвеждането на нови норми на срещата на двете цивилизации в европейското пространство.
Най-новото събитие е хартата на ФИОЕ, приета на 10 януари 2008 г. Тя е плод на близо десетгодишни усилия на мюсюлманите в Европа и трябва да се оцени като стъпка към помирение и прагматично прилагане на нови правила за съвместно съществуване. Хартата е прецизно изчистена от опити да бъде интелектуално предизвикателство, за да я разберат всички, за да не предизвика нечие раздразнение и отхвърляне (макар че това е илюзия).
Текстът на мюсюлманските политически и духовни елити в Европа е заложил преди всичко на реалностите, на прагматизма и на компромиса. Особено важни са параграфите от главата ‛Изискванията на гражданството‛, защото предлагат (доброжелателно към християнските европейски общества, но строго препоръчително към мюсюлманските малцинства в Европа) съществени регламенти. Например: ‛мюсюлманите в Европа са призовани да се интегрират позитивно в обществата, в които живеят. Това трябва да стане на основата на хармонично равновесие между запазването на тяхната мюсюлманска идентичност и задълженията им като граждани…", или "мюсюлманите в Европа живеят в общества, в които различни философски и религиозни убеждения съществуват заедно. Те уважават многообразието…‛, ‛мюсюлманите в Европа са призовани да участват като активни граждани в цялостния политически живот на държавите, в които живеят…‛
Трябва да признаем, че християнският свят също полага духовни усилия, за да сближи хората, принадлежащи към различни конфесии. Нуждата от радикално нов морално-етичен подход е демонстрирана от документ на Ватикана от 1970 г., който се нарича ‛Ориентация към диалог между християни и мюсюлмани‛ и е огласен веднага след Втория събор. Очевидно, че е осъзната необходимостта от мащабна промяна в официалното поведение, за да започне разклащането на многовековни негативни стереотипи, които пречат на съжителството. Този текст говори на европейското християнско паство за остарелия образ на исляма, наследен от миналото или деформиран поради предразсъдъци и клевети; той приканва да се извадят наяве несправедливостите, които християнският Запад е допуснал спрямо мюсюлманите...
За съжаление, този почти невероятен жест на Ватикана е последван единствено от рехави опити за срещи на висши духовни водачи: папа Павел VІ приема през 1974 г. във Ватикана Великите улеми на Саудитска Арабия, провежда се и съпътстващ колоквиум, след това улемите са приети и от Вселенския събор на църквите в Женева. И всичко това при разочароващо слаба медийна популяризация и почти никакви промени в образованието и в тематичните неделни проповеди.
Светските водачи на Европа преминават през същата културна и образователна система, както и голяма част от европейското население. Тя ги възпитава в дух на неприязън и високомерие към другите монотеистични религии. По тази причина европейците, заедно с политическите и културните си елити, остават като цяло в пълно неведение за същността на исляма (също и за юдаизма) и имат погрешни представи за мюсюлманската умма и за ислямските морални и етични послания. От другата страна са всичките тежки предразсъдъци и страхове на мюсюлманите (особено на малцинствата в християнските пространства) от будещите у тях отвращение и презрение атомизирани, втренчени в индивидуалното, в светското и консуматорското християнски общества.
През последните години напомням в дебати и публикации опита от миналото на християни и мюсюлмани да съжителстват мирно по определени правила, които са се оказали функционални и гъвкави. Когато разгръщам управленската теория и практика на Арабския халифат или на Османската империя, срещам възмутената съпротива на колегията - и на национално, и на европейско ниво. Неотдавна колега от Германия остро възрази: ‛Не предлагай да решаваме днес проблемите на мюсюлманските малцинства или на ромите, както в Х или в ХV век, това е абсурдно връщане на времето‛.
Приемаме като даденост римското право и елинската философия; ползваме научните постижения в областта на медицината и математиката, които принадлежат на мюсюлманския Ренесанс. Използваме реставрирани мостове, храмове и библиотеки от османския период. Радваме се на терми и оброчища, златни съкровища, книги, ръкописи и други артефакти, наследени от различни империи и още по-ранни култури. Защо да е абсурдно да се използва държавническият, управленският и интеграционният опит от вековните империи, които по презумпция са били мултиетнически и мултирелигиозни?
През Средновековието е била обичайна обратната демографска перспектива – немюсюлмани са живеели в мюсюлмански страни, а мюсюлманите в християнските територии са били рядкост. За да се справят с това предизвикателство, мюсюлманските улеми още в началото на Х в. започват да включват в учебните програми изучаването на сравнително богословие, чиято цел е да култивират философията на веротърпимост чрез знанието и посредством определени правила. Примерите за добре работещи закони и норми, които подреждат в хармония съвместимостта, са впечатляващи, включително в стопанството и социалната сфера. През 923 г. например халифът издава заповед, според която имуществото на християни или юдеи, които нямат наследници, отива в полза на тяхната общност, докато в същите случаи имуществото на мюсюлманите се е прибирало от хазната.
Върху фундамента на подобни ясни принципи е функционирала миллетската система в Османската империя, която е осигурявала както правата и самоуправлението на многобройните етнически и религиозни общности в обширните си територии, така и всички ответни задължения на поданиците, които в някои от случаите са били различни за мюсюлманите и за всяка от конфесионалните групи – според спецификите.
Има интересни интерпретации по тази тема от Лорд Кинрос, Пол Виттек и други от по-старото поколение европейски османисти. Кинрос например разработва тезата, че самият Мехмед Завоевател си е поставил като цел не да разруши до основи Византийската империя, а да я върне към нов живот, но украсена по ислямски образец. Тази хипотеза се допълва от Виттек, който твърди, че Мехмед Завоевател създава основополагащите черти на османската държава, които са: съвместяване на местните управленски и културни традиции, повлияни от старата византийска ориентация, с източните влияния, както и с традициите на ‛стария‛, тоест ранния ислям. Османската държавност е била замислена от основателите си като империя под управлението на исляма, но секуларна и религиозна едновременно, а също и империя-космополит, която да включва в себе си всички етноси, народи, вероизповедания, живеещи заедно в ред и хармония.
Югоизточна Европа би могла да бъде и е приложната лаборатория за новите правила на съществуването - паралелно или заедно, защото Изтокът и Западът имат многовековно общо минало именно като част от Османската империя. В нашия географски ареал нациите притежават уникален културно-исторически опит (градивен и разрушителен) в мултикултурализма. Ценността му е в това, че е ареал, където се срещат автохтонните човешки носители на трите монотеистични религии, докато в Западна Европа хората на исляма са новодошли и предстои да намерят мястото си, да се адаптират, ако бъдат приети.
Това са думи на Санаи от Афганистан, духовен предшественик на Джеляледдин Руми, записани в ‛Градините на истината‛ през 1131 г. Избрах ги за начало на текста, за да напомня какво богато наследство от критическа мисъл, философия и история са ни оставили мюсюлманите от техния продължителен Ренесанс. Започвам с тях също така, защото реалността е, че над 50 милиона мюсюлмани живеят в Европа – като автохтонни жители или като мигранти.
Културните фундаменти на ЕС са изградени върху ценностите на християнската цивилизация, но от края на ХІХ век и особено след Втората световна война с нарастващи темпове започваме да делим европейското пространство с мюсюлманите. И едните, и другите сме уморени от съперничества, отвоюване на пространствени, икономически и културни територии, от социални вражди, които са мутирали в цивилизационни сблъсъци, стигащи до насилия.
През последните 20 години картината изглежда напрегната, когато действията за защита на мюсюлманските религиозни права и символи в Европа се израждат в нещо като дългосрочна битка за надмощие на техните ритуали и културни ценности в християнските приемни страни. Не по-добре стоят нещата сред европейските държави. Западът се уповава на своите демократични и светски имиграционни закони, правни норми за гражданството и натурализацията, на трудовото право, на профсъюзната защита и особено на лицемерието, наречено политическа коректност. Тези правила всъщност са остарели и неработещи в новата парадигма на ХХІ век, в утежнена и превъзбудена от геополитическата конюнктура обществена среда.
През последните години в средите на академичните специалисти по религиите, на историците, приложните социолози и политолозите все по усилено се обмислят и обсъждат варианти за въвеждането на нови норми на срещата на двете цивилизации в европейското пространство.
Най-новото събитие е хартата на ФИОЕ, приета на 10 януари 2008 г. Тя е плод на близо десетгодишни усилия на мюсюлманите в Европа и трябва да се оцени като стъпка към помирение и прагматично прилагане на нови правила за съвместно съществуване. Хартата е прецизно изчистена от опити да бъде интелектуално предизвикателство, за да я разберат всички, за да не предизвика нечие раздразнение и отхвърляне (макар че това е илюзия).
Текстът на мюсюлманските политически и духовни елити в Европа е заложил преди всичко на реалностите, на прагматизма и на компромиса. Особено важни са параграфите от главата ‛Изискванията на гражданството‛, защото предлагат (доброжелателно към християнските европейски общества, но строго препоръчително към мюсюлманските малцинства в Европа) съществени регламенти. Например: ‛мюсюлманите в Европа са призовани да се интегрират позитивно в обществата, в които живеят. Това трябва да стане на основата на хармонично равновесие между запазването на тяхната мюсюлманска идентичност и задълженията им като граждани…", или "мюсюлманите в Европа живеят в общества, в които различни философски и религиозни убеждения съществуват заедно. Те уважават многообразието…‛, ‛мюсюлманите в Европа са призовани да участват като активни граждани в цялостния политически живот на държавите, в които живеят…‛
Трябва да признаем, че християнският свят също полага духовни усилия, за да сближи хората, принадлежащи към различни конфесии. Нуждата от радикално нов морално-етичен подход е демонстрирана от документ на Ватикана от 1970 г., който се нарича ‛Ориентация към диалог между християни и мюсюлмани‛ и е огласен веднага след Втория събор. Очевидно, че е осъзната необходимостта от мащабна промяна в официалното поведение, за да започне разклащането на многовековни негативни стереотипи, които пречат на съжителството. Този текст говори на европейското християнско паство за остарелия образ на исляма, наследен от миналото или деформиран поради предразсъдъци и клевети; той приканва да се извадят наяве несправедливостите, които християнският Запад е допуснал спрямо мюсюлманите...
За съжаление, този почти невероятен жест на Ватикана е последван единствено от рехави опити за срещи на висши духовни водачи: папа Павел VІ приема през 1974 г. във Ватикана Великите улеми на Саудитска Арабия, провежда се и съпътстващ колоквиум, след това улемите са приети и от Вселенския събор на църквите в Женева. И всичко това при разочароващо слаба медийна популяризация и почти никакви промени в образованието и в тематичните неделни проповеди.
Светските водачи на Европа преминават през същата културна и образователна система, както и голяма част от европейското население. Тя ги възпитава в дух на неприязън и високомерие към другите монотеистични религии. По тази причина европейците, заедно с политическите и културните си елити, остават като цяло в пълно неведение за същността на исляма (също и за юдаизма) и имат погрешни представи за мюсюлманската умма и за ислямските морални и етични послания. От другата страна са всичките тежки предразсъдъци и страхове на мюсюлманите (особено на малцинствата в християнските пространства) от будещите у тях отвращение и презрение атомизирани, втренчени в индивидуалното, в светското и консуматорското християнски общества.
През последните години напомням в дебати и публикации опита от миналото на християни и мюсюлмани да съжителстват мирно по определени правила, които са се оказали функционални и гъвкави. Когато разгръщам управленската теория и практика на Арабския халифат или на Османската империя, срещам възмутената съпротива на колегията - и на национално, и на европейско ниво. Неотдавна колега от Германия остро възрази: ‛Не предлагай да решаваме днес проблемите на мюсюлманските малцинства или на ромите, както в Х или в ХV век, това е абсурдно връщане на времето‛.
Приемаме като даденост римското право и елинската философия; ползваме научните постижения в областта на медицината и математиката, които принадлежат на мюсюлманския Ренесанс. Използваме реставрирани мостове, храмове и библиотеки от османския период. Радваме се на терми и оброчища, златни съкровища, книги, ръкописи и други артефакти, наследени от различни империи и още по-ранни култури. Защо да е абсурдно да се използва държавническият, управленският и интеграционният опит от вековните империи, които по презумпция са били мултиетнически и мултирелигиозни?
През Средновековието е била обичайна обратната демографска перспектива – немюсюлмани са живеели в мюсюлмански страни, а мюсюлманите в християнските територии са били рядкост. За да се справят с това предизвикателство, мюсюлманските улеми още в началото на Х в. започват да включват в учебните програми изучаването на сравнително богословие, чиято цел е да култивират философията на веротърпимост чрез знанието и посредством определени правила. Примерите за добре работещи закони и норми, които подреждат в хармония съвместимостта, са впечатляващи, включително в стопанството и социалната сфера. През 923 г. например халифът издава заповед, според която имуществото на християни или юдеи, които нямат наследници, отива в полза на тяхната общност, докато в същите случаи имуществото на мюсюлманите се е прибирало от хазната.
Върху фундамента на подобни ясни принципи е функционирала миллетската система в Османската империя, която е осигурявала както правата и самоуправлението на многобройните етнически и религиозни общности в обширните си територии, така и всички ответни задължения на поданиците, които в някои от случаите са били различни за мюсюлманите и за всяка от конфесионалните групи – според спецификите.
Има интересни интерпретации по тази тема от Лорд Кинрос, Пол Виттек и други от по-старото поколение европейски османисти. Кинрос например разработва тезата, че самият Мехмед Завоевател си е поставил като цел не да разруши до основи Византийската империя, а да я върне към нов живот, но украсена по ислямски образец. Тази хипотеза се допълва от Виттек, който твърди, че Мехмед Завоевател създава основополагащите черти на османската държава, които са: съвместяване на местните управленски и културни традиции, повлияни от старата византийска ориентация, с източните влияния, както и с традициите на ‛стария‛, тоест ранния ислям. Османската държавност е била замислена от основателите си като империя под управлението на исляма, но секуларна и религиозна едновременно, а също и империя-космополит, която да включва в себе си всички етноси, народи, вероизповедания, живеещи заедно в ред и хармония.
Югоизточна Европа би могла да бъде и е приложната лаборатория за новите правила на съществуването - паралелно или заедно, защото Изтокът и Западът имат многовековно общо минало именно като част от Османската империя. В нашия географски ареал нациите притежават уникален културно-исторически опит (градивен и разрушителен) в мултикултурализма. Ценността му е в това, че е ареал, където се срещат автохтонните човешки носители на трите монотеистични религии, докато в Западна Европа хората на исляма са новодошли и предстои да намерят мястото си, да се адаптират, ако бъдат приети.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
