В България държавата не пита науката" /> Култура :: Изборът на "Култура" :: Проф. Петър Славейков: <i>В България държавата не пита науката</i>
Български  |  English

Проф. Петър Славейков: В България държавата не пита науката

Проф. д-р Петър Славейков (1956) е декан на Геолого-географския факултет в Софийски университет ‛Св. Климент Охридски‛. От 2006 година е президент на Балканската географска асоциация, експерт е в Националния статистически институт, автор и участник в много регионални и международни проекти. Негови научни статии са превеждани на английски, полски, сръбски, публикувани са в научни списания и сборници в Германия, Полша, Люксембург, Финландия и др. Един от водещите български специалисти по проблемите на регионалното развитие.

Участието на проф. Славейков в надпреварата за ректорското място в Софийския университет забави публикацията на това интервю. Днес го предлагаме на читателите, тъй като в него, по наше мнение, се съдържат не малко перспективни идеи за развитието на университета.

К


- Да започнем с вашата книга – ‛Етногеография‛. Тя е доста разнопосочна, мултидисциплинарна е. Може ли тогава да се отдели като самостоятелна научна дисциплина ‛етногеографията‛?

- Етногеографията е област от знанието, която, за съжаление, през последните 40-50 години в България беше забравена. Само ще спомена, че през 20-те години на миналия век тя е била развивана в Софийския университет от такива учени, като акад. Иширков, проф. Батаклиев и редица други.

- Защо така рязко прекъсват развитието й?

- Явно, че по съветски модел е ‛решено‛ етногеографията да бъде историческа наука, тя преминава към Историческия факултет и се развива в рамките на този факултет. С проблематиката на етносите и в Германия, и в Англия се занимават много известни учени, които са географи като първа научна специалност.

- Дайте дефиниция на етногеографията?

- Наука, която се занимава с връзката между природната среда и формираните културни особености на различни етнически групи. По разбираеми причини тя обръща внимание на по-обособени общности, които се различават и в географско отношение. Но етногеографията не отбелязва единствено различията, тя търси и причините за тези културни различия и за традициите на обществата, като част от тези причини имат и географски характер. Търси различията в традициите. А причините за тези различия могат да се обособят в две големи групи: едните са природни, други са социални.

- Няма ли да ревнуват историците, че в Геолого-географския факултет се развива дисциплина, навлизаща в тяхна територия?

- Аз мисля, че бъдещето е в интердисциплинарните изследвания. Ние имаме добрия опит, вече няколко години съществува обща програма и колегите от нашия факултет работят много успешно с археолозите от Историческия факултет. Осъществиха общи експедиции в Старосел например, а и на други места. Мисля, че като географи има какво да дадем на археолозите, геолозите също имат какво да дадат, тъй като културните пластове се покриват с геоложкото минало. При определяне възрастта на пластовете, при картографирането, при ориентацията, при анализа на палеогеографските условия. Нещата са свързани. Защото когато се говори за култура, трябва да се вземат предвид и климатичните условия. Пак искам да подчертая, такива са световните тенденции в науката – интердисциплинарност.

- Географските условия влияят върху развитието на цивилизацията в определена посока, така ли?

- Да, има много примери. В България например неслучайно напоследък се лансира хипотезата, че ислямът е приет много бързо в Родопите, но така е не само в Родопите. В края на ХVІ, началото на ХVІІ век в Босна текат същите процеси и de facto колегите историци говорят за оформянето на един ислямски вал срещу културното влияние на Запада. Обяснението е, че бързото приемане на исляма е реакция срещу близката връзка на православната църква с властта. От друга стара – и тук вече се намесва етногеографията, хората в планинските райони са приели много по-малко православието, колкото тези в низините или градовете. И това се сочи за една от причините за промяната в религиозната принадлежност. Друг пример за приложение на етногеографията са миграционните процеси. В историята има няколко големи миграции, най-известната е т. нар. Велико преселение на народите в периода ІV-ІХ век. Интересно е защо в такава посока – от Азия към Европа, а не към Австралия или към Африка. От географска гледна точка е ясно – пътят на запад е открит, от друга страна тези народи, които тръгват към Европа, са поддържали връзки със свои съплеменници, които вече са се преселили в Европа. Няма такава миграция – да тръгнеш, където ти видят очите; мигрира се там, закъдето имаш информация, че съществуват добри условия за живот.

- Може ли днешната миграция да се обясни и с географски, не само с икономически причини?

- Естествено, макар че не могат да се разделят. По-скоро причините са икономико-географски. Миграцията на българските граждани през последните 15-16 години е в две основни дестинации – Северна Америка и Германия. В много по-малка степен – Скандинавия или Латинска Америка. Това се обяснява с факта, че вече има доста българи в тези страни, които привличат по-новата вълна имигранти, защото там съществува вече някаква диаспора. Интересно е например, че много българи от Южна Африка се изселиха в Англия веднага след промените. Защото и у тях – като бели преселници, имаше страх от отмъщение след края на апартейда. Българите мигрират навсякъде, където условията за живот са добри, възможностите за развитие са големи и са спокойни за ежедневния си бит.

- Някой следи ли тези процеси?

- Има доста изследвания на миграцията, съществува такъв център към БАН, но имам чувството, че там напоследък взеха превес социологическите аспекти на тези изследвания, а не толкова икономическите, природно-географските, ако щете. Според мен причината е, че още в средата на ХХ век се е наложило мнението, че, видите ли, географията може единствено да подготвя учители, че тя няма приложни аспекти и, следователно, изследователски проекти. Това, разбира се, не е вярно. Само един пример. С акцента върху регионалната политика, който поставя Европейският съюз, доста хора разбраха, че без географско познание провеждането на регионална политика е просто несериозно. Затова в нашия факултет създадохме специалност, уникална за нашата страна, а дори и за цяла Европа – ‛Регионална политика и развитие‛. Съществува вече три години и се радва на доста голям интерес.

- А как стоят нещата с етногеографските изследвания и с обучението в регионалните политики в сходните на вашия факултет висши учебни заведения в другите страни – в Западна Европа, на Балканите?

- В Западна Европа традицията е географията винаги да участва в такива мултидисциплинарни изследователски колективи, в които участват и историци, и социолози, и икономисти, и други експерти. Там няма такъв проблем – като се каже географ, да чуем: ‛Можем да минем без него‛, той рисува само карти и т.н. Там и всички журналисти преминават един стабилен курс на обучение по география. А вие сам, предполагам, забелязвате, че на нашите български журналисти доста им липсва географско познание, за България дори. А ако отидем в САЩ, географи участват дори в анализа на електоралните нагласи. Ние тук направихме изследвания в тази посока, но те не получиха особена популярност. Има цяло направление ‛Електорална география‛, която се занимава не просто с описание на това къде как се гласува, а прави анализ на потенциалния електорат, на социалния му статус, на географските фактори, които определят привързаността му към една или друга политическа сила. Защото върху гласуването влияят много фактори и чак тогава се стига до конкретния акт на отдаване на гласа.

- До какви изводи стигнаха изследванията ви?

- Такива изследвания ние правим от много време – 15 години, имаме доста публикация, два сборника, озаглавени ‛Геополитики и регионална география‛. За нас например е ясно, че ДПС има стабилни ядра, от които винаги ще получава гласове. Не е учудващо защо БСП в някои региони получава много високи резултати. На тези места техните мандати са с доста ниска цена. В това е всъщност борбата – коя политическа сила ще получи много мандати на ниска цена. За ДПС, разбира се, има и етнически вот, това е всеизвестно, но този етнически вот – нещо, което не се отчита особено, се засилва от много други фактори. Интересно е, че проблемите с изкупуването на тютюна са постоянни и въпреки всичко пак се гласува за ДПС; и на следващите избори пак ще се гласува за ДПС. Никой не може да го обясни това, дори и социолозите. Защо? Трябва задължително да се отчита мястото на обитаване – тези хора живеят в по-затворени, консервативни общества, там значението на традициите е доминиращо.

- Добре, след като захванахме политически проблеми, колизиите около ‛Натура 2000‛ имат ли и географско измерение?

- Разбира се! Че те първо географско имат! Когато се определяше ландшафтът на ‛Натура 2000‛, участваха ‛Зелени Балкани‛, други екоорганизиции – в което, разбира се, няма лошо. Първоначалният вариант беше 1/3 от територията на страната да влезе. Участниците в определянето на границите не само са взели пари, и то доста, но, както се оказа, са ползвали и експерти. Експерт обаче в България напоследък се превръща в мръсна дума, защото много експерти се навъдиха. Нас обаче никой – нито от някое министерство, нито от екоорганизациите, не ни потърси.

Какви експерти са ползвали – това е друг въпрос. Но никой не дойде при нас. Преди време аз предложих заедно с група колеги на Министерството по бедствия и аварии с много малко средства по един проект съвместно с шотландски колеги да направим пълен мониторинг на реки, на замърсяване на въздуха и т.н. От министерството дори не сметнаха за нужно да ни отговорят. Явно те трябва да усвоят големите пари. Когато някой им предлага само за 50 000 лева да направи това, за тях е несериозно. В България, за жалост, няма традиция държавни организации да се обръщат към научно-изследователски институции и да изискват такива проучвания, които да служат за основа при вземане на решения. Пример: приемането на Закона за Черноморското крайбрежие. Аз участвах, отидох на заседанието на парламентарната комисия, направих забележки, посочих слабости и накрая заключих, че законопроектът е правен от хора, които са много далеч от темата. След което повече не ме поканиха. И законът, доколкото знам, е приет. Затова да не се учудваме сега, когато някои ваши колеги пишат и се вайкат: ‛А-у-у, плажовете, всичко е застроено, няма свободно кътче!‛ Да не се учудват, защото хората от министерството и от парламента не пожелаха да обсъдят един некадърен законопроект, който вече е в сила. Там имаше смешни неща, например точка, която позволяваше едва ли не танкери да акостират на плажна ивица! От недоглеждане. Това са две несъвместими дейности – плажуване и промишлен риболов! Но нашите законодатели и такива неща сътворяват.


- Добре, обяснете ми тази слепота на държавата – винаги ли я е имало?

- Според мен тя е от последните 50 години, продължава до днес, дори се засилва след 1989. Такова нещо не съм видял в една Сърбия. В Турция е абсурд да стане, в Гърция също. Там правителство, държавни институции винаги се допитват до университети, научни институции, когато трябва да вземат решение. В България, за жалост, се смята, че тези там, ‛учените‛, не разбират или трябва да правят това, което им се каже. Точно затова има девалвация на научните степени и звания – твърде много хора, далечни на науката и образованието, започнаха да се кичат с титли. Професор Х. По какво е професор и къде, никой не знае, но той бил, видите ли, експерт и участвал в обсъждането на проблема. След това обществото вижда, че проблемът не е решен, но пък грешките се обясняват с такива хора. И ето я девалвацията.

- Няма ли механизми, които да противодействат на професорите Х?

- Няма. Отново беше приет Закон за висшето образование, готви се нов закон за научните степени и звания. А аз бих казал, че те не са нови. Примерно за последните 12 години поправките в Закона за висшето образование са около 30. Но този, който беше гласуван неотдавна, позволява за три години да се дава бакалавърска степен и това е de facto лобизъм в полза на частните колежи. Кой ще учи четири години в СУ, за да стане бакалавър, след като може в частен колеж за три години пак да вземе същата степен, като си плати? Явно много хора не ги интересува какво е нивото на българското образование и затова реално неговото състояние никак не е розово. Всяка година от средното училище идват все по-неподготвени и по-неподготвени деца, които, каквото и да ги правиш, след като материалът е такъв, не можеш да постигнеш революционни резултати. За жалост, спиралата е низходяща и ние, университетските преподаватели, нищо не можем да променим. Да не говорим, че ни извадиха от класа на държавните служители - пак за разлика от всички нормални държави!

- Не е ли заради автономията на ВУЗ-овете!

- Че как може да бъде автономен университетът, след като държавата му определя субсидията?

- Заради това ли беше тази криза при приема в СУ тази година?

- Да, има отлив, всяка година кандидатите са по-малко, защото децата в средните училища не са подготвени достатъчно. А защо не са подготвени? Защото учителите нямат нито обществено, нито финансово признание. А те са свързани. Учителите са демотивирани. Е, за учители се назначават и много хора, които са далеч от това призвание. Тройкаджии. Дори в София познавам няколко учители, които преподават география с изкаран само някакъв курс. Те по този начин осакатяват децата. За какво образование става дума? Такива деца, след като вземат диплома за средно образование, естествено, че се страхуват да дойдат при нас, където се кандидатства с развиване на теми и по история, и по география, и по литература. За тях е много по-приемливо да отидат и да пробват късмета си на тест. А като се има предвид какви са качествата на тестовете в много висши училища, става разбираемо, че се е наложило това мислене: ‛Давай там, където е по-лесно!‛ Това е едната причина и тя е основната. Отливът от Софийския университет е свързан с факта, че ние запазихме традиционните форми на прием. Затова имаме малко над 2 400 кандидати по български, докато в Югозападния университет са над 5 500. По география също има спад. Миналата година имахме около 3 000 кандидати, тази година са 2 000 - една трета по-малко. Аз, разговаряйки с колегите, имам представа защо е така – не им се развиват теми. Ако им предложим тест, мисля, че ще дойдат 6 000. Но има и други причини, не е само неподготвеността в училищата. Хората тук също са демотивирани. Да си кажем откровено, работещите в СУ получават най-ниските заплати в сравнение с всички други висши училища в страната.

- Наистина?

- Ами да. Един професор в СУ получаваше до 1 юли 2007 година 600 лева заплата. За сравнение в УНСС един асистент започва със 700 лева. Във ВИНС – Варна, заплатата на доцент чисто е 1 150 лева. Нарочно говоря за държавни висши училища. Ако трябва да спомена и частните, там нещата са несравними. И, естествено, при такова заплащане много наши преподаватели са принудени да си докарват странични приходи, което става знаете как – чрез, нека да я наречем, трудова миграция. Трудови пътувания. Но тези обиколки винаги са свързани с некачествена работа, защото човек, който пътува на 2-3 места за една седмица, няма как да вложи навсякъде еднакво качествен продукт. Намалява коефициентът на полезно действие и това е другата причина за качеството на образованието. Има спад на мотивацията на преподавателите в СУ. А, бих казал, и на дисциплината. Някои не се явяват на лекциите и упражненията си. Като се съберат тези причини, се получават и тези фатални резултати в българското образование.

- Имате ли представа колко преподаватели от университета или поне от вашия факултет правят „трудови пътувания‛, както ги нарекохте?

- Над 90 процента.

- Добре, как Софийският университет стигна до това положение – най-ниски заплати, над 90 процента трудова миграция, демотивация и лоша дисциплина? Най-реномираното висше училище в България!?

- Аз също мислех преди години, че Софийският университет е единствен, уникален и трябва да си остане такъв, какъвто е. Но в крайна сметка това, което виждам в страната, е, че много хора правят от образованието бизнес, обаче услугата, която предлагат, е некачествена. Такива са нагласите в страната – образованието е бизнес. Но след като са такива нагласите, нека поне услугата, която се предлага, да е качествена. Нашият университет може да гарантира качество. Затова вече смятам, че СУ трябваше също да открие филиали в големите градове, както откриха и други – и УНСС, и Русенският, и Великотърновският университети.

- Да, но те бяха силно критикувани за тези центрове?

- Вярно, бяха силно критикувани, но през това време набраха финансова мощ, което им позволи да дават нормални заплати на хората си, а, от друга страна, ангажираха своите преподаватели точно в собствените си центрове, вместо да ходят по други висши учебни заведения. Моята идея беше такава: да открием няколко центъра – Бургас, Пазарджик, Пловдив, Благоевград, че и Варна, защо не, в които нашите преподаватели ще учат студентите, ще получават добри пари за това и, от друга страна, няма да имат време да ходят по други висши училища, както правят. Да не споменавам, че много висши училища се акредитираха с наши преподаватели! Ние просто това трябваше да направим, а не да си заравяме като щрауси главата в пясъка и да се правим, че такова нещо не съществува.

- Тези центрове обаче ги закриха. ВТУ закри филиала си в Добрич.

- Да, но откри във Видин. ПУ ‛Паисий Хилендарски‛ закри в Хасково, но има в Смолян и в Пазарджик. В Плевен ВТУ има голям филиал, два пъти по-голям от Велико Търново.

- Това ли е най-добрата стъпка за промяна в СУ?

- След като действителността е такава, след като нагласите са такива, ние не трябва да оставаме настрани от тази действителност и от тези нагласи. След като държавата ни третира като равни с всички останали, тогава ние също трябва да се държим като равни на тях. Това е състезателното начало, това е пазарното стопанство, след като образованието е бизнес. Не можем ние да разчитаме само на държавните субсидии, без да извършваме такива дейности.

- Това няма ли да бъде друга форма на „трудови пътувания‛?

- След като не можем да ги избегнем, нека поне останат в рамките на Софийския университет. Нашите преподаватели няма да работят за Нов български и за други университети, защото не им стигат парите, а ще работят за Софийския. И ето как ще запазим и качеството на преподаването, и самите преподаватели, а не да ги раздаваме на други висши училища. Тази стъпка би трябвало да се направи. И още нещо: не може в Софийския университет минималният хорариум да е 240 часа, докато другаде да е 360-400 часа. Това е решено през 1988 г. във връзка със 100-годишнината на университета. Но тогава са били други условията. Аз няколко пъти предлагам на Академичен съвет да се промени това. Срещам мълчание. Когато на щатните преподаватели се увеличи хорариумът, те ще бъдат задължени да работят. А така, с този нисък хорариум, хора в университета са съгласни да получават минималната си заплата, само и само да се водят в Софийския, а през останалото време да обикалят из страната. Вдигането на хорариума е необходимост. Ние сме равни днес на всички.

- А като се вдигне хорариумът, ще се вдигне ли заплатата?

- Естествено. Така ще се освободят много финансови средства от хонорарите. И работната заплата ще бъде повишена. Сега хората са демотивирани. 240 часа и край - не искат да работят повече. Това принуждава катедрите да канят хонорувани преподаватели. И ето – изтичат средства. А защо тези средства да не бъдат давани на щатните преподаватели?

- А гаранцията, че ще си вземат часовете?

- Както знаете, нещата са винаги свързани. Дава се заплата, но и контролът се затяга. Но мисля, че ние сме достатъчно съвестни хора, за да искаме пари, пък да не присъстваме в аудиториите. Да не казвам, че студентите са най-точният лакмус за това какво е състоянието. Не е както преди години, когато тяхното мнение беше пренебрегвано. Те веднага реагират. Ето, в Софийския университет не са задължителни заверки, присъствия, но въпреки това студентите идват. Те знаят, че точно през тези години трябва да развият нещо в себе си. Това са само някои от нещата, които трябва да се променят. Има, разбира се, и други възможности. Например участие в най-различни програми, за което трябват проекти. Аз съм сигурен, че и сега ще има много малко проекти по Програмата за развитие на човешките ресурси, която е точно за образованието и квалификацията. А ние сме центърът, мозъчният тръст, така да се каже. От тези 4 милиона, според мен, почти половината ние чрез предложени проекти трябва да ги спечелим. Да ги вземем при нас. А не да чакаме други да ги усвоят.

- Не се кандидатства заради инертност ли?

- Няма система. Нормалните университети на Запад, както сме свикнали да казваме, имат звена, които разработват проекта и след това получават процент. Системата на НИЗ (Научно-изследователските звена) в Софийския университет е на друг принцип. Това е вътрешна организация, която наистина помага за реализацията, обаче на вече спечелени проекти. Не участва в подготовката, в писането и в печеленето на проекта. Защото един проект не е само писане, за жалост, изисква се и лобиране.

- Какво е пречило на тези НИЗ досега да се включват в подготовката?

- Ами, как да кажа, субективният фактор.

- Е, той, субективният фактор, всичко оправдава напоследък.

- Така е. Но хората са тези, които си създават и трудности, и улеснения... От хората зависи всичко. Не можем да продължаваме по същия начин. Представете си догодина да излязат същите публикации: ‛Кандидатите за Софийския по-малко от кандидатите в Пловдив‛. Това ще бъде пореден срив.

- А малкото кандидати не са ли плод на демографската криза?

- Да. Но демографската криза се отнася до всички. А ето, виждате, че при демографска криза УНСС обяви 4 000 кандидата. УНСС, значи, са по-атрактивни. Една от причините е, че те отдавна са излезли на пазара, бързо реагират на търсенията, гъвкави са. Те имат колеж, където се записват студенти за двегодишно обучение, после още две години бакалавър, имаха и центрове – закриха ги, естествено, но тази система на колежите е финансово обезпечена, тя носи дивиденти за целия ВУЗ.

- СУ има право да направи колежи, ако иска, нали?

- Естествено. Естествено, че има право.

- Дали това, което наричате инертност, не е, защото Софийският университет е сериозна, тежка институция, флагман на българското висше образование, в него има факултети, които не са свързани кой знае колко с практическото приложение на знанието. И всичко това съответно води и до отлив на кандидат-студенти, които се насочват към по-практични, по-земни, ако щете, сфери на знанието?

- Да, така е. Никой не може да отрече факта, че в университета има факултети и специалности, които са най-старите в страната и са емблема на СУ. Правото е такава специалност – една определено практическа дисциплина. След това имаме и Стопански факултет. При нас в ГГФ има специалност ‛Туризъм‛. Следователно не би трябвало тук да търсим причината, защото същите специалности ги има и УНСС.

- Колко човека кандидатстваха за едно място в Геолого-географския?

- Тази година кандидатстваха 10 души за едно място. Което е сравнително добър показател.

- В рамките на СУ горе-долу къде се намирате по стълбицата на желанията?

- Е, има доста специалности, за които кандидатстват по-малко, отколкото са местата. Ние сме някъде в горната скала. Има специалности с малко или почти никакви желаещи. Но не бих казал, че те тежат, защото всяка специалност си има място под слънцето. Тя обаче трябва да се развие така, че да отговаря на действителността и същевременно да има някакви приходи. Всеки знае, че днес хората трудно се решават да учат химия или физика, но и там има възможности за разнообразяване, за специалности, насочени към практическо приложение. Колегите правят това. Например ‛Екохимия‛ беше открита миналата година, колегите от Физическия също мислят... Смятам, че специалности, които не са търсени, не са атрактивни, могат да станат атрактивни под една или друга форма.

- Всъщност трябва да се преодолее инерцията?

- Да, това е. Определено. Вече никой не може да очаква, че той е специалист математик и само с това ще се занимава. Ето, днес се търси информатиката. Това е една от най-търсените специалности във всеки университет, в това число и СУ. На мода са ІТ-технологиите и тя е атрактивна специалност.

- Като ви слушах преди малко, изпитах усещането, че едва ли не проблемите на българското висшето образование се крият в българското средно училище. Оттук въпросът ми: няма ли начин университетът, вместо да чака на колегите в училищата, сам да влезе в тях? За да подготви по-можещи и знаещи бъдещи студенти.

- Да, това е прекрасен вариант. И има такива примери. Наскоро Нов български университет сключи договор с две гимназии, с които работи. Софийският университет също има такива връзки – с Природо-математическата, с Класическата. Но те са малко. Нашият факултет има с Природо-математическата, където две паралелки изучават география. И ние следим развитието на децата, защото, първо, наши преподаватели четат курсове, второ, когато завършват, те се дипломират в гимназията пред комисии от университетски преподаватели. И знаят, че изискванията в гимназията са еднакви с изискванията на университета. Но са малко такива примери.

- Но това са елитни училища, а аз имах предвид по-редови, ако мога така да ги нарека. Вместо някакви учители с не знам какви си курсове да преподават география, ГГФ да направи квалификационни курсове, на които се дава качествено знание?

- Ето тук е другото слабо място на Софийския университет. Има центрове за усъвършенстване на учители, които дават клас-квалификация, а във факултетите методистите по отделните специалности нямат това право!? Следователно това е една структура в Софийския университет, която се явява, бих казал, куха. Според мен е по-добре или всички методисти да отидат в такива центрове, или пък обратно – тези центрове да бъдат разтворени по отделните факултети. И така факултетът ще знае какви кадри подготвя и как ги квалифицира. Както и самите учители ще знаят, че имат тясна връзка със специалистите в отделната област, а не с някакви си специалисти по методика. Защото методиката е някак сама за себе си, но такава наука няма.

- В Софийския университет има много работа за вършене...

- Софийският университет е огромна структура, но тази структура трябва да бъде приведена в действие.

- Да започне да функционира по-добре, така да се каже.

- Да, защото в момента не функционира много добре. Нашият университет има страхотен потенциал – човешки, имаме създадена за толкова много години и база, но трябва пак да кажа – базата също зависи от хората. Ако някой чака да дойде друг да му донесе компютри, това очевидно няма да стане. Аз мога да говоря от позицията на декан, това е позицията, която познавам. Като декан съм търсил спонсори, намирал съм, увещавал съм ги, убеждавал съм ги... И ето – и компютри има дарени, и много други дарения. Достатъчно е да спомена само, че цяла компютърна лаборатория беше дарена от ‛Хюлет-Пакард‛. Тъй като ние развиваме географски информационни системи, имаме такава магистърска програма, обучават се и на ниво бакалаври; и в тази връзка ‛Хюлет-Пакард‛ направи това дарение. Имаме дарение и от ДЗИ-България - за няколко хиляди евро софтуер. Това е пътят. И мисля, че на ниво университет по същия начин трябва да се работи. Не да се чака, а да сме по-активни на пазара. Между другото, говорейки с доста представители на бизнеса – среден, едър, доколкото има такъв в България, изпитах чувството, че хората вече разбират, че образованието е една сфера, където също могат да влагат средства и да печелят. Какво по-хубаво от това ти да си подготвиш кадрите? Наскоро чествахме 40 години от специалност ‛Туризъм‛ в Софийския университет и председателката на Агенцията по туризма г-жа Анелия Крушкова ни пожела да сме взимали готови програми от Запада и да обучаваме по тях нашите деца. На което аз й отговорих, че ние взимаме такива програми, обаче, за жалост, бизнесът в туризма не разбира по същия начин нещата, както на Запад. И й казах, че досега не съм видял някой да дойде и да сключи договор за петима студенти, чието обучение да финансира и след това веднага да ги вземе в своята фирма. А това е практика на Запад. Не могат да ни учат нас: ‛Взимайте опит от Запада!‛, но само едностранчиво. Да вземат и другия опит, да бъдат така добри да го усвоят другия опит.

- Няма ли опасност така образованието прекалено да се подчини на бизнеса, на пазара? Все пак то е съвсем друго нещо.

- Защо? Всички за това говорят. Дори новият план за висшето образование по този модел е направен. Създава се настоятелство на университета. Но настоятелствата във всички държави са най-големите дарители. А не, както някой мисли, че в България трябва да бъдат политиците настоятели – тогава просто се губи смисълът. За какво е още една структура? Настоятелите са дарители и хора, които работят за качеството и авторитета на учебното заведение. Скоро имах среща с представителите на един словенски университет. Там са създали, подобно на САЩ, Сдружение на завършилите университета. Ето, без някакви институционализирани настоятелства, те сами се организират и търсят начини да помогнат на своя университет. Представете си Софийският университет да има такава организация! Ние имаме министри, депутати. И това е работа – да бъдат събирани в годината 3-4 пъти и простичко и ясно да им се каже: ‛За да се развива Софийският университет, трябва да се направят тези и тези неща...‛ Да знаят. Иначе какво се получава? Тези хора са наши кадри, обаче никой не ги приобщава.

- Вашият колета Александър Димчев, декан на Философския факултет, от това се оплака – че хората, завършили Софийския университет, отиват в държавната власт и забравят за него.

- Но, от друга страна, и ние не ги търсим. А дори някои да са го забравили, трябва да им го припомним. Особено на ония, които и ще се върнат.

- Значи активизиране на университета, с това ли да завършим?

- Естествено, университетът трябва да се активизира, и то в много посоки. Ние наистина трябва да знаем, че сме Софийският университет, че имаме авторитет и тежест. Но вече има и други. Вече има и други висши училища и трябва да се съобразяваме с тази действителност.

Разговора води Митко Новков


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”