Български  |  English
Увеличаване на шрифтаНормален шрифтНамаляване на шрифта
Печат на статията

Линията: Бах-Бекет-Офенбах-Майбах- *

Наскоро попаднах на телевизионно състезание, в което очарователен млад мъж на около 25 години беше изправен пред изпитанието да назове трима известни представители на Виенската класическа музикална школа. Момчето беше чаровно, усмихнато, с добре развити впечатляващи мускули и открит израз на лицето. Без всякакво смущение и почти без замисляне, младежът съобщи три имена: Бах, Бетовен, Щраус. Спестявам последвалите коментари, поправки и уточнения, които само допълниха първоначалното усещане за нещо обичайно.

Напоследък, когато попадна на ново за мен място за преподаване, провеждам един малък и безобиден експеримент. Още в първия час задавам въпроса: „Кой е Бах?“; и след него, когато настъпи окопитване: „Гледали ли сте „Лебедово езеро“?“ И двата въпроса предизвикват дълги мълчаливи паузи, леко подхилване, понякога пълно недоумение или смътна подозрителност. Отговори почти няма – погледите се взират в някакво празно непознато пространство, което нищо не излъчва, освен излишен смут. След това някой се осмелява да отговори или поразсъждава примерно така: „Ами Бах ли беше написал „Годишните времена?“, или „Аз зная само, че Бах и Моцарт много си приличат!“. Или с уговорката: „Ще кажа нещо, ама не отговарям – „Годишните времена“ май бяха от Бетовен?...“ Друг веднъж сподели, че подтикнат от въпроса ми, си пуснал MEZZO и видял балеринките как „щъкат насам-натам“... И т.н. Не споменавам къде провеждам моите опити за изследване на реалността, но с това не променям факта, че са в “неслучайни“ учебни заведения. Какво ли е положението в другите? И изобщо: Какво, за Бога, се случва с нас?! Наивен въпрос.

Когато преди години в Италия гледах телевизионни състезания, с недоумяващо превъзходство се удивлявах на незнанието на италианците и неспособността им да посочат кой е авторът на „Тоска“. И дали случайно не е Пучини, за който се оказа, че състезателят не е чувал. Други не бяха чували за Енио Мориконе. „Горките италианци, мислех си аз, докъде са ги докарали...“ Малко преди да се завърнем в България, наши приятели се осмелиха да ни предупредят: „Сега се завръщате в страна, която ще се реконструира. Не позволявайте да направят с вас това, което направиха с нас!“. В очите им имаше изстрадана молба, в която и за миг не се усъмних. В студията, в които са снимали Бертолучи, Висконти и Фелини, сега се вееха пищни и много красиви телеса в зашеметяващи интелектуални и естетически висини... Наистина, бедните италианци...

Разбира се, няма нищо страшно и фатално, ако не си слушал или не знаеш кой е Бах, Моцарт, Бетовен и др. Или ако не си чел произведенията на подобни писатели... Може също така да не знаеш нищо и за Бога. И пак да си вярващ по някакъв „свой“ начин, като езичник, който не е способен да различи Исус от Юда не само в картина на Леонардо, но и в самия живот. Всичко е възможно. Компактността на света е удобен начин да не се чувствуваме уникално прости. Дори сме от най-интелигентните в областта на „общата култура“, само дето не ни личи много в „обществения сектор“.

Мислех си също, че, репликирайки „Сфумато“ и тяхната програма „Изход“, би могла да се съчини алтернативна програма - „Без изход“ (“Nо Exit“), със съответните станции: „Бах-Бекет-Офенбах-Майбах“.

Напоследък с голяма бързина определям докъде е достигнал някой в това пътешествие. Примерно: „А, този е заседнал малко след Бекет, но може да стигне и до Майбах...“; или „Този вече е на Офенбах, но с носталгия гледа към Бах“ – има и такива случаи. Или: ‛Този е твърдо стъпил на „Майбах“, защото добре е усвоил престоя си на „Бах и Бекет“. Прави ми впечатление, че най-голям престой има на Офенбах. Бекет е малко мрачен, там обикновено кротко ръми и не е много предразполагащо. Затова пък Офенбах предлага всичко за душата и от него до „Майбах“ просто не усещаш как стигаш... С други думи: „Важното е да минеш Бекет – оттам нататък нямаш никакви проблеми...“ Аз съм от плътно заседналите след Бекет и неспособни да стигнат до Офенбах. Но с радост бих скочила директно в Майбах, ако не ме спираше подозрението, че скоро ще ми доскучее... От друга страна, пътуването с Майбах би могло да се окаже доста продължително и с неочакван край, в някаква нова реалност.

Та така, „драги ми, Смехурко...“ Въпросът е какво иде след Майбах. Дали едно само кратко „Ах!“, или нещо по-дълго, като: „Ааааааааа...“ Или пълна смяна на кода с нещо неподозирано.



*Фирмата „Майбах“ произвежда луксозни автомобили от 1919г. Maybach-Motorenbau GmbH (както е пълното име на компанията) е основана от Вилхем Майбах и сина му Карл. Вилхем е производител на двигатели за цепелини, а по-късно и за големи луксозни автомобили. Между 1921 и 1940 г. компанията произвежда разнообразни разкошни класически автомобили. По време на Втората световна война дизайнът и производството са пренасочени за военно приложение - Майбах проектират и произвеждат германски бронирани бойни машини, като PzKpfw IV, Tiger I и Panther.
Майбах е преродена като фабрична марка през ранните години на ХХІ в. под егидата на Mercedes-Benz с производството на нов модел в два варианта - Майбах 57 и Майбах 62 (номерата на автомобилите са равни на дължините им в дециметри). Цените им варират от 305 000 $ до 357 000 $; те са конкуренти на най-добрите модели на Bentley и Rolls-Royce. През 2005 г. е добавен новият 57S, който има по-мощен двигател от предшественика си и козметични промени, които му придават спортен вид
.
още от автора