Кога е възможна революцията?
e-mail разговор с Клер Фонтен
Този разговор е втори от поредицата Училище за революция на Десислава Димова, включваща интервюта с художници, критици и куратори по проблемите политика и пазар в контекста на днешното изкуство. Тя беше обявена в брой 44 (21.12.2007) на „Култура“, след което в брой 4 (1.02.2008) излезе разговора „Училище за революция. Не-поколението“ между Стефан Брюгеман и Малкълм Макларън.
Проектът се занимава с въпроси, като мястото и ролята на изкуството и художника днес; отговорността им и възможността да променят обществото; изкуството и пазара; съществуват ли възможности и пространства за политическа реакция...
Клер Фонтен (Claire Fontaine) e група, създадена през 2004, членовете й живеят в Париж. След като взема името си от популярна марка ученически тетрадки, Клер Фонтен се самообявява за „ready-made художник“ и започва да разработва версия на неоконцептуално изкуство, която често прилича на работата на други артисти.
Клер Фонтен използва неон, видео, скулптура, живопис или текст; нейната практика може да бъде описана като отворено поставяне на въпроси за политическото безсилие и кризата на своеобразието, които характеризират съвременното изкуство днес. Но ако самата художничка е субективният еквивалент на писоар или кутия Брило – също така изместена, лишена от потребителска стойност и взаимозаменяема с продуктите, които създава – остава винаги възможността за това, което тя нарича „човешка стачка“.
Едва 4-годишна, Клер Фонтен си служи със свежестта и младостта си, за да се трансформира в „някаква своеобразност“1 и в екзистенциален терорист в търсене на еманципация. Тя се развива насред руините на функцията на автора и експериментира с протоколите на колективната продукция, на преобръщанията и на създаването на разнообразни възможности за поделянето на интелектуалната и частната собственост.
(биография на Клер Фонтен, по http://clairefontaine.ws/)
- Тази серия интервюта засяга политиката и пазара, затова искам да започна от твоето място като художник в тази ситуация. Определяш ли се като „политически“ художник и как би описала отношенията между изкуството и политиката днес? Мислиш ли, че светът на изкуството е място, където можем да се изразим политически и ако да, кое прави това възможно?
- Един художник в никакъв случай не може да бъде квалифициран като политически въз основа на темите, които разглежда в работата си. Той евентуално би могъл да бъде такъв заради погледа върху света, изразен чрез художествената му практика или пък базиран на социалните и икономически отношения, които съумява да изгради около своята позиция – човешка и професионална. Клер Фонтен не си прави илюзии, че е възможно да играе ролята на пример за останалите. Илюзията на авангарда залезе с вярата в светлото бъдеще. Днес живеем в сумрак, където всичко e малко объркано, като да сме застанали край някакъв път и мигачите отчаяно сигнализират нещо, но нищо особено не ни просветва.
Нашето време е сложно. Много от важните антропологически трансформации, които ни засягат, трябва тепърва да се осмислят. Изкуството е встрани от всичко това, но пък е в центъра на пазара. Отношенията между изкуството и политиката днес трябва да се анализират с разбиране за пазара, което да е по-малко притеснено и тревожно от това през 1970-те. Фактите са налице, става въпрос да ги разберем и да ги трансформираме. Не можем просто да ги избягваме. Трябва да се борим, да създаваме нови форми, несъмнено не така зрелищни, а по-фини, за да запазим това, което ни е скъпо, въпреки жестокостта на настоящата катастрофа.
Светът на изкуството е пространство на желанието – преди всичко желанието на колекционерите, които го подхранват, жертвайки своето богатство върху олтара на всички мечти, които парите не могат да сбъднат – и като пространство на желанието е трудeн за регламентиране. Без съмнение, между желанията има и революционни, и наистина всичко това остава в едно затворено пространство, но така е винаги в периоди на реакция. Нека да кажем, че пространството на изкуството за нас е интелектуално, ментално, чувствено място, позволяващо ни да спасим проблеми и феномени, които иначе ще са обречени завинаги. Затова оставаме в него и го смятаме, въпреки всичко, за безценно.
- Неонът ти „Истинският художник произвежда най-престижната стока“ по Брус Науман („Истинският художник помага на света, като разкрива мистични истини“) ми изглежда завършена метафора на днешната ситуация. Пазарът в крайна сметка се приспособява към всяка форма на критика. Всичко, което произвеждаме с идеята да бъде критично или подривно, днес е абсолютно продаваемо. Не виждам как би било възможно да функционираме извън тази система или как бихме могли да я саботираме, въпреки че именно тази позиция бе основна за идеологията на света на изкуството още от 60-те години на ХХ век. И до днес тя присъства като скрита мярка в дискусиите за изкуство и не е загубила своята привлекателност.
Виждаш ли реален конфликт между пазара и политиката в света на изкуството и как ти, като художник, се справяш с този проблем? Смяташ ли, че днес все още е възможно да говорим за изкуство от позицията, че пазарът компрометира критическите аспекти на произведението или това е вече напълно неадекватна гледна точка? Как се позиционираш ти като художник спрямо наследството на институционалната критика от 60-те и 70-те?
- Институционалната критика бе родена от един удобен контекст, който е абсолютно немислим днес. Представи си: маси хора, които четат едни и същи неща, споделят обща вселена от референции, образи, мечти; без съмнение объркани и не достатъчно силни, за да произведат радикални промени - нещо, което днес ни е ясно, но все пак става въпрос за значителен брой хора, готови да подхранват едно софистицирано и комплексно пространство за дебат. Съществуваше също споделено желание да се строи живота, аза, мисълта и така да се изгради едно пространство далеч от пазара, в което бихме могли да оцелеем, да създаваме, да се борим, да сме заедно. Всичко това вече е тотално унищожено. Вероятно не завинаги, но поне за определен период от време.
Затова вече ще трябва да започнем като си инжектираме огромна доза трезвеност. Ще трябва да разберем кои биха могли да бъдат структурите и пространствата извън институциите, където младите и по-малко младите да живеят, без да се молят за благодеяния, и да продължат да мислят, да отглеждат деца, да споделят чувства, да построят отново някаква форма на култура без шантажа на повседневните активисти и без да напускат градовете, заради съмнителни утопии на завръщането към селския живот. Днес всички хора, които харесвам, са много самотни, понякога много бедни, смазани от огромни проблеми и осъдени на срам от една ситуация - продукт на лесни за идентифициране политически и икономически обстоятелства. Днес дори това - да изградиш семейство или да си намериш работа, са титанични начинания, ако не искаш да ги правиш като презрените дребни буржоа, в завист и страх от ближния.
За хората от 60-те и преди всичко от 70-те нещата бяха много по-лесни. Мисля, че днес трябва да бъдем далеч по-откровени и решително по-солидарни, ако искаме светът да помни нещо повече от две-три изключителни личности, които успяха да окупират в историята мястото, определено за дежурните подстрекатели.
Стремежът да си възвърнем територия, днес, струва ми се, зависи от перспективата на удобството. Не, външното като даденост вече не съществува. Намираме се във време на война, пазарът просперира заради това, заради материалната и културна битка, която води срещу бедните.
Вярно е, че има художници, които уважавам и които успяват да заделят пари, и това е добре, но те са твърде изолирани, за да направят с тях нещо интересно. Би трябвало първо да направим така, че поделянето с ближния да стане отново източник на щастие, ако не искаме всички да свършим като клетници, като глупаци, които повтарят едно и също, заобиколени от бедните си обожатели.
- „STRIKE“ („Стачка“) е твоя работа, която представлява коментар върху нашата (не)възможност да реагираме политически днес. Ти често говориш за „човешкото стачкуване“, това е идея, залегнала в много от текстовете ти. Трябва ли да преосмислим човешкото стачкуване като възможност за действие днес, това ли е последното, което ни остава? Може ли отрицанието да бъде сериозно средство за действие?
- Човешкото стачкуване е средството, което всички в известна степен използваме – без да го теоретизираме – за ежедневно оцеляване, при положение, че не можем да се припознаем в обществото, което ни заобикаля. Човешкото стачкуване може да приеме множество форми, то е противоположно на всякаква политическа програма и затова е много трудно да установим ефекта му върху нашата политическо обкръжение. Не смятам, че днес всякакво действие е невъзможно, а само, че цената, която плащаме за все по-скромни жестове, става все по-висока. Без съмнение - що се отнася до това, което наричаме обществено мнение - ние все още сме в състояние на шок и не можем да определим точно размерите на нарастващата наказуемост за всяко действие, изразяващо несъгласие. Всички обвиняеми по антиглобалистките акции в Генуа например, получиха многогодишни назидателни присъди, дори и тези, които не бяха направили нищо повече от това да присъстват на мястото на събитието. Във Франция продължаваме да екстрадираме италианците, протагонисти на политическите недоволства от 60-те, осакатяваме живота им и този на техните близки. Всички те са буквално преследвани. Всичката тази полиция, целият контрол, този страх, говорят че властта е слаба и отчаяно иска да се предпази.
Действията, необходими за да се променят нещата, са всъщност вече тук, но се случват на места, където не ги очакваме.
Щом това стане ясно за всички, които притежават вестниците и след като сме наясно с каква цел се разпространява „информация“, ще трябва да реактивираме общественото пространство и диалога, за да знаем какво се случва, поне в собствения ни квартал. От трансформацията на медиите ще тръгнем към големите промени в отношенията между хората. Вярвам, че трябва да сме силни и оптимисти, да намерим начин да издържим на вулгарността и унинието на настоящето. Трябва да си пазим приятелствата, да не се депресираме, да не приемаме бездействието или маргиналността като разрешение на проблема. Май че също трябва да препрочетем предговора на „Анти Едип“ на Фуко, той е все още абсолютно актуален и великолепен.
- За мен дискусията върху изкуството и политиката повдига до известна степен стария въпрос за разделението между „автономно“ и „ангажирано“ изкуство, или с други думи, между изкуството, което функционира в рамките на собствените си категории и проблеми, и изкуството, което се вписва в истинския живот. Как виждаш работата си по отношение на тези два аспекта? Тук имам предвид също критиката на релационната естетика, на наложената от тази естетика тенденция на изкуство, което търси да създава утопични модели за обществото. Как можем да си представим ангажираността на изкуството с обществото днес, след очевидния неуспех на подобни проекти?
- Смятам, че всяко изкуство взема живота за отправна и крайна точка. Дори най-херметичното изкуство за изкуството говори всъщност за една част от живота и човешката мисъл, каквато е светът на изкуството. Ако приемем, а това е моето мнение, че няма автономност на изкуството извън социално-политическия контекст и дискурсите, които го придружават, подхранват или унищожават, то тогава всяка художествена практика може да бъде ситуирана върху една лесна за идентифициране политическа схема. Освен това, хипотезата за възможността определени видове изкуство да влияят върху живота на хората по-директно, отколкото други, е много трудна за доказване. Нашата позиция е, че изкуството е професионално поле, което се включва в живота на хората, макар и не така директно, както например това на хирурзите, полицаите, съдиите и преподавателите. Релационната естетика залагаше върху объркването между изкуството и живота, но гледано от позицията на примирение и пост-авангардизъм. В действията, класифицирани под етикета на релационното, нямаше революционна амбиция, вероятно само малко желание за трансгресия, но това нищо не променя. Не виждам в това никакъв искрен утопичен опит.
Нашата позиция е, че да бъдеш художник е професия, която се практикува в материалните и икономически условия на нашето общество и нашето време. От там нататък, едната възможност е да приемем наравно с театралите, машинистите и чиновниците, че все още има възможност за корпоративни протести (само че като художници, нашите искания ще са малко патетични и някак абсурдни). Другата възможност е да смятаме, че протестът на бъдещето ще е човешки и ще е протест за отменянето на системата от стойности и желания, която управлява световния капитализъм.
И докато чакаме премахването на социалното и икономическо разделение, едно е сигурно, че всеки един от нас се оказва сам в битката, практикувайки своята професия или отказвайки да практикува каквото и да било. Начинът, по който вършим работата си, също може да бъде форма на съпротива и човешка стачка - и, макар да не са особено вълнуващи, засега това са възможностите, които имаме.
- Ако получиш покана да изнесеш лекция в Училището за революция, за какво би искала да говориш?
- За това, че е необходимо да се откажем от всякакви видове училища и от разделението между живота и обучението, за да може някаква революция да стане възможна. Мисля, че това би била една от основните теми за обсъждане в една такава институция.
Декември, 2007
Осло - Париж
1. По Джорджо Агамбен (б.пр.)
Въпросите зададе
Този разговор е втори от поредицата Училище за революция на Десислава Димова, включваща интервюта с художници, критици и куратори по проблемите политика и пазар в контекста на днешното изкуство. Тя беше обявена в брой 44 (21.12.2007) на „Култура“, след което в брой 4 (1.02.2008) излезе разговора „Училище за революция. Не-поколението“ между Стефан Брюгеман и Малкълм Макларън.
Проектът се занимава с въпроси, като мястото и ролята на изкуството и художника днес; отговорността им и възможността да променят обществото; изкуството и пазара; съществуват ли възможности и пространства за политическа реакция...
Клер Фонтен (Claire Fontaine) e група, създадена през 2004, членовете й живеят в Париж. След като взема името си от популярна марка ученически тетрадки, Клер Фонтен се самообявява за „ready-made художник“ и започва да разработва версия на неоконцептуално изкуство, която често прилича на работата на други артисти.
Клер Фонтен използва неон, видео, скулптура, живопис или текст; нейната практика може да бъде описана като отворено поставяне на въпроси за политическото безсилие и кризата на своеобразието, които характеризират съвременното изкуство днес. Но ако самата художничка е субективният еквивалент на писоар или кутия Брило – също така изместена, лишена от потребителска стойност и взаимозаменяема с продуктите, които създава – остава винаги възможността за това, което тя нарича „човешка стачка“.
Едва 4-годишна, Клер Фонтен си служи със свежестта и младостта си, за да се трансформира в „някаква своеобразност“1 и в екзистенциален терорист в търсене на еманципация. Тя се развива насред руините на функцията на автора и експериментира с протоколите на колективната продукция, на преобръщанията и на създаването на разнообразни възможности за поделянето на интелектуалната и частната собственост.
(биография на Клер Фонтен, по http://clairefontaine.ws/)
- Тази серия интервюта засяга политиката и пазара, затова искам да започна от твоето място като художник в тази ситуация. Определяш ли се като „политически“ художник и как би описала отношенията между изкуството и политиката днес? Мислиш ли, че светът на изкуството е място, където можем да се изразим политически и ако да, кое прави това възможно?
- Един художник в никакъв случай не може да бъде квалифициран като политически въз основа на темите, които разглежда в работата си. Той евентуално би могъл да бъде такъв заради погледа върху света, изразен чрез художествената му практика или пък базиран на социалните и икономически отношения, които съумява да изгради около своята позиция – човешка и професионална. Клер Фонтен не си прави илюзии, че е възможно да играе ролята на пример за останалите. Илюзията на авангарда залезе с вярата в светлото бъдеще. Днес живеем в сумрак, където всичко e малко объркано, като да сме застанали край някакъв път и мигачите отчаяно сигнализират нещо, но нищо особено не ни просветва.
Нашето време е сложно. Много от важните антропологически трансформации, които ни засягат, трябва тепърва да се осмислят. Изкуството е встрани от всичко това, но пък е в центъра на пазара. Отношенията между изкуството и политиката днес трябва да се анализират с разбиране за пазара, което да е по-малко притеснено и тревожно от това през 1970-те. Фактите са налице, става въпрос да ги разберем и да ги трансформираме. Не можем просто да ги избягваме. Трябва да се борим, да създаваме нови форми, несъмнено не така зрелищни, а по-фини, за да запазим това, което ни е скъпо, въпреки жестокостта на настоящата катастрофа.
Светът на изкуството е пространство на желанието – преди всичко желанието на колекционерите, които го подхранват, жертвайки своето богатство върху олтара на всички мечти, които парите не могат да сбъднат – и като пространство на желанието е трудeн за регламентиране. Без съмнение, между желанията има и революционни, и наистина всичко това остава в едно затворено пространство, но така е винаги в периоди на реакция. Нека да кажем, че пространството на изкуството за нас е интелектуално, ментално, чувствено място, позволяващо ни да спасим проблеми и феномени, които иначе ще са обречени завинаги. Затова оставаме в него и го смятаме, въпреки всичко, за безценно.
- Неонът ти „Истинският художник произвежда най-престижната стока“ по Брус Науман („Истинският художник помага на света, като разкрива мистични истини“) ми изглежда завършена метафора на днешната ситуация. Пазарът в крайна сметка се приспособява към всяка форма на критика. Всичко, което произвеждаме с идеята да бъде критично или подривно, днес е абсолютно продаваемо. Не виждам как би било възможно да функционираме извън тази система или как бихме могли да я саботираме, въпреки че именно тази позиция бе основна за идеологията на света на изкуството още от 60-те години на ХХ век. И до днес тя присъства като скрита мярка в дискусиите за изкуство и не е загубила своята привлекателност.
Виждаш ли реален конфликт между пазара и политиката в света на изкуството и как ти, като художник, се справяш с този проблем? Смяташ ли, че днес все още е възможно да говорим за изкуство от позицията, че пазарът компрометира критическите аспекти на произведението или това е вече напълно неадекватна гледна точка? Как се позиционираш ти като художник спрямо наследството на институционалната критика от 60-те и 70-те?
- Институционалната критика бе родена от един удобен контекст, който е абсолютно немислим днес. Представи си: маси хора, които четат едни и същи неща, споделят обща вселена от референции, образи, мечти; без съмнение объркани и не достатъчно силни, за да произведат радикални промени - нещо, което днес ни е ясно, но все пак става въпрос за значителен брой хора, готови да подхранват едно софистицирано и комплексно пространство за дебат. Съществуваше също споделено желание да се строи живота, аза, мисълта и така да се изгради едно пространство далеч от пазара, в което бихме могли да оцелеем, да създаваме, да се борим, да сме заедно. Всичко това вече е тотално унищожено. Вероятно не завинаги, но поне за определен период от време.
Затова вече ще трябва да започнем като си инжектираме огромна доза трезвеност. Ще трябва да разберем кои биха могли да бъдат структурите и пространствата извън институциите, където младите и по-малко младите да живеят, без да се молят за благодеяния, и да продължат да мислят, да отглеждат деца, да споделят чувства, да построят отново някаква форма на култура без шантажа на повседневните активисти и без да напускат градовете, заради съмнителни утопии на завръщането към селския живот. Днес всички хора, които харесвам, са много самотни, понякога много бедни, смазани от огромни проблеми и осъдени на срам от една ситуация - продукт на лесни за идентифициране политически и икономически обстоятелства. Днес дори това - да изградиш семейство или да си намериш работа, са титанични начинания, ако не искаш да ги правиш като презрените дребни буржоа, в завист и страх от ближния.
За хората от 60-те и преди всичко от 70-те нещата бяха много по-лесни. Мисля, че днес трябва да бъдем далеч по-откровени и решително по-солидарни, ако искаме светът да помни нещо повече от две-три изключителни личности, които успяха да окупират в историята мястото, определено за дежурните подстрекатели.
Стремежът да си възвърнем територия, днес, струва ми се, зависи от перспективата на удобството. Не, външното като даденост вече не съществува. Намираме се във време на война, пазарът просперира заради това, заради материалната и културна битка, която води срещу бедните.
Вярно е, че има художници, които уважавам и които успяват да заделят пари, и това е добре, но те са твърде изолирани, за да направят с тях нещо интересно. Би трябвало първо да направим така, че поделянето с ближния да стане отново източник на щастие, ако не искаме всички да свършим като клетници, като глупаци, които повтарят едно и също, заобиколени от бедните си обожатели.
- „STRIKE“ („Стачка“) е твоя работа, която представлява коментар върху нашата (не)възможност да реагираме политически днес. Ти често говориш за „човешкото стачкуване“, това е идея, залегнала в много от текстовете ти. Трябва ли да преосмислим човешкото стачкуване като възможност за действие днес, това ли е последното, което ни остава? Може ли отрицанието да бъде сериозно средство за действие?
- Човешкото стачкуване е средството, което всички в известна степен използваме – без да го теоретизираме – за ежедневно оцеляване, при положение, че не можем да се припознаем в обществото, което ни заобикаля. Човешкото стачкуване може да приеме множество форми, то е противоположно на всякаква политическа програма и затова е много трудно да установим ефекта му върху нашата политическо обкръжение. Не смятам, че днес всякакво действие е невъзможно, а само, че цената, която плащаме за все по-скромни жестове, става все по-висока. Без съмнение - що се отнася до това, което наричаме обществено мнение - ние все още сме в състояние на шок и не можем да определим точно размерите на нарастващата наказуемост за всяко действие, изразяващо несъгласие. Всички обвиняеми по антиглобалистките акции в Генуа например, получиха многогодишни назидателни присъди, дори и тези, които не бяха направили нищо повече от това да присъстват на мястото на събитието. Във Франция продължаваме да екстрадираме италианците, протагонисти на политическите недоволства от 60-те, осакатяваме живота им и този на техните близки. Всички те са буквално преследвани. Всичката тази полиция, целият контрол, този страх, говорят че властта е слаба и отчаяно иска да се предпази.
Действията, необходими за да се променят нещата, са всъщност вече тук, но се случват на места, където не ги очакваме.
Щом това стане ясно за всички, които притежават вестниците и след като сме наясно с каква цел се разпространява „информация“, ще трябва да реактивираме общественото пространство и диалога, за да знаем какво се случва, поне в собствения ни квартал. От трансформацията на медиите ще тръгнем към големите промени в отношенията между хората. Вярвам, че трябва да сме силни и оптимисти, да намерим начин да издържим на вулгарността и унинието на настоящето. Трябва да си пазим приятелствата, да не се депресираме, да не приемаме бездействието или маргиналността като разрешение на проблема. Май че също трябва да препрочетем предговора на „Анти Едип“ на Фуко, той е все още абсолютно актуален и великолепен.
- За мен дискусията върху изкуството и политиката повдига до известна степен стария въпрос за разделението между „автономно“ и „ангажирано“ изкуство, или с други думи, между изкуството, което функционира в рамките на собствените си категории и проблеми, и изкуството, което се вписва в истинския живот. Как виждаш работата си по отношение на тези два аспекта? Тук имам предвид също критиката на релационната естетика, на наложената от тази естетика тенденция на изкуство, което търси да създава утопични модели за обществото. Как можем да си представим ангажираността на изкуството с обществото днес, след очевидния неуспех на подобни проекти?
- Смятам, че всяко изкуство взема живота за отправна и крайна точка. Дори най-херметичното изкуство за изкуството говори всъщност за една част от живота и човешката мисъл, каквато е светът на изкуството. Ако приемем, а това е моето мнение, че няма автономност на изкуството извън социално-политическия контекст и дискурсите, които го придружават, подхранват или унищожават, то тогава всяка художествена практика може да бъде ситуирана върху една лесна за идентифициране политическа схема. Освен това, хипотезата за възможността определени видове изкуство да влияят върху живота на хората по-директно, отколкото други, е много трудна за доказване. Нашата позиция е, че изкуството е професионално поле, което се включва в живота на хората, макар и не така директно, както например това на хирурзите, полицаите, съдиите и преподавателите. Релационната естетика залагаше върху объркването между изкуството и живота, но гледано от позицията на примирение и пост-авангардизъм. В действията, класифицирани под етикета на релационното, нямаше революционна амбиция, вероятно само малко желание за трансгресия, но това нищо не променя. Не виждам в това никакъв искрен утопичен опит.
Нашата позиция е, че да бъдеш художник е професия, която се практикува в материалните и икономически условия на нашето общество и нашето време. От там нататък, едната възможност е да приемем наравно с театралите, машинистите и чиновниците, че все още има възможност за корпоративни протести (само че като художници, нашите искания ще са малко патетични и някак абсурдни). Другата възможност е да смятаме, че протестът на бъдещето ще е човешки и ще е протест за отменянето на системата от стойности и желания, която управлява световния капитализъм.
И докато чакаме премахването на социалното и икономическо разделение, едно е сигурно, че всеки един от нас се оказва сам в битката, практикувайки своята професия или отказвайки да практикува каквото и да било. Начинът, по който вършим работата си, също може да бъде форма на съпротива и човешка стачка - и, макар да не са особено вълнуващи, засега това са възможностите, които имаме.
- Ако получиш покана да изнесеш лекция в Училището за революция, за какво би искала да говориш?
- За това, че е необходимо да се откажем от всякакви видове училища и от разделението между живота и обучението, за да може някаква революция да стане възможна. Мисля, че това би била една от основните теми за обсъждане в една такава институция.
Декември, 2007
Осло - Париж
1. По Джорджо Агамбен (б.пр.)
Въпросите зададе
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
