Български  |  English

България и Македония под косовската киша: Ти мене уважаваш ли ме?

Защо ни убихте краля - вие, българите?

Полупияният сърбин удари уискито на нашата маса в знаменитата белградска кафана „При въпросителната“. През декември 1993 хиперинфлацията бушуваше, но ресторантът беше пълен. Спомням си, че отговорих: Вижте, мога да докажа, че не съм аз. Не съм убивал краля ви. През 1934 не е бил роден дори баща ми.

И последното, което си спомням – своето учудване. Бях свикнал за история да се говори на едро, все едно е било вчера. Но странно, сърбинът не нарече „македонец“ Владо Черноземски – стрелеца-камикадзе от Марсилия, убиеца на крал Александър Караджорджевич. Македонците и прясно обявената им държавност възбуждаха у мутрата от белградското подземие единствено презрение.

После нямаше да се учудвам. Войводата Войслав Шешел директно ми предложи да делим Македония на четири – ние, сърбите, гърците и албанците. Великодушните софийски влъхви кандисваха и на две – между Албания и България. А чували ли сте най-модната прогноза днес? Македония нямало да просъществува. Авторите й знаят тайното оръжие на балканския прогностик: Винаги залагай на най-лошото.

---

Така, през годините, разбрах парадоксалната логика на един исторически факт: защо идеята за независима Македония е измислена от български патриоти – и то не в края, а в началото на ХХ век. Интуицията на Вътрешната организация е предвидила най-доброто решение: най-демократичното, геополитически най-логичното (Македония – Швейцария на Балканите, Иван Михайлов озаглавява така една от книгите си), най-реалистичното (откъде ли са знаели Вътрешните, че стотина години по-късно регионът ще се напълни с държави-буфери и държави-двойници, че на мода ще дойде мултиетническият принцип?), отгоре на всичко най-патриотичният. Накратко, убеден съм, че интересът на всички, най-вече българският, се нарича свободна и независима Македония.

Да не се лъжем - след 1990 подмолни опити за дележ имаше и България, слава Богу, работеше срещу тях. Тя взе мъдрото и смело решение да признае Македония на 15.1.1992 – въпреки измисления спор за езика след това. (Кой признава езици? От Сърбия не бе поискано да признава хърватски и босненски.) И мисля, че оттук нататък стратегическата цел на българската политика трябва да бъде същата: укрепване на македонската независимост.

Дотук обаче свършва лесното и започва онзи момент, в който от стратегията трябва да бъде изкована конкретна политика. Започват детайлите, в които, както казват, се криел дяволът.

Как изглежда Република Македония днес? Като страна с много фронтове – външни и вътрешни. Води безмилостен спор с Гърция за името – дали да направи компромис и да се назове „Демократична“, „Нова“ или какъвто друг хитър вариант измислят посредниците. Не е признала Косово и иска точна демаркация на границата, от двете страни на която живеят албанци (същите, отпразнували шумно косовската независимост). ДПА, албанският партньор в нестабилната управляваща коалиция на Никола Груевски, поставя ултиматум, напуска правителството, разклаща го. На 2-4 април в Букурещ Македония чака покана за НАТО и ако не я получи, атлантическият чадър няма да се отвори и косовската киша заплашва да измокри Скопие.

То и без това тук проблеми да търсиш: новородените македончета са малцинство, албанците от граничното село Танушевци все едно са в Косово, безработицата е 37%, БВП е най-ниският в Европа, парламентът - пълен с партии. Кризата с идентичността е перманентна, а това, учи Маклуън, ражда насилие.

Ще кажете, Македония има нужда от помощ и какво по-логично да й помогне България. Не бързайте, обещах детайлите:

- Македонският елит с югославските му корени. За жалост тук всички клишета са верни. Чудя се единствено на онези в София, които чакаха да влезем в ЕС и НАТО, та от Скопие да се извие опашка от целуватели на ръце и просители на подкрепа. Е, не се изви. Омразата на този елит към България е професия, той нито ще поиска, нито ще приеме българска помощ; нещо повече – демонстративно ще унижава и пренебрегва България дори там, където тя има влияние; дори когато може да помогне. Ще повтаря, че евроатлантическата интеграция е работа на големите и Македония си говори с тях – американци, германци, французи – от българите нищо не зависи. Ще сади дървета, докато в скопския парламент говори поредният български държавник; ще публикува безумни статии и всичко това ще расте право пропорционално на българските паспорти, получавани от македонски граждани. Протегнатата ръка на България публично ще увисва във въздуха, за да бъде стискана тайно с извинителна уговорка: Добре, подкрепяте ни, ама защо да се прегръщаме пред журналистите? Единствената доза България, която този елит може да поеме, е ТВ ‛Планета“ – най-популярният български културен експорт оттатък Девебаир.

- Пробългарският македонски контраелит. Какво да прави с него, София не знае. Става въпрос за хора, които са изстрадали поединично и родово любовта си към България по затвори като Идризово и лагери като Голи Оток; за убити родители, разбити семейства, десетилетен тормоз. Най-малкото, което ‛бугарашите“ са правили заради тази любов, е да обичат попътно СССР, старите градски песни и българските министър-председатели. Прекрасна е България на площад „Славейков“ – аз нея виждам, а не България на „Илиянци“, ми каза литераторът Младен Сърбиновски и аз си замълчах колко софиянци я виждат по същия начин. Спрямо тези хора България винаги ще се чува леко гузна; политици и други популисти често ще се снимат с тях, но ще сменят темата, когато чуят трудния им въпрос: Нима зад гърба ни ще се разберете със сърбоманите?

- Слабият интерес към Македония у нас. Парадоксално или не, това е истината: информираността на обществото ни не стига по-далеч от кръчмарските подвиквания и песните, които никога не стигат до края. Българите отказват да разбират непревежданите от някои медии македонски изречения; търсят повече сръбска, отколкото македонска съвременна култура, бъркат Яне ле, бело гърло с Яне Сандански и не искат да знаят, че Ако умрам ил’ загинам не е българска патриотична песен, а югославски фолк. Дори „промакедонският“ национализъм не е толкова популярен: в него сърбите са лошите, а мнозинството български националисти мислят точно обратното. Интересът към Македония се изчерпва с Миле Попйорданов, „пастръмката“ на Охридското езеро, да си я вземем на пияна глава и абе, я ги зарежи на трезва; Скопие не е и няма изгледи да бъде първостепенна медийна тема.

---

На този фон българската външна политика спрямо Македония се люшка между свръхактивността на Костов и дистанцираността на Сакскобургготски. Между другото, спорно е кое даде по-добър резултат – личните отношения на Иван Костов с Любчо Георгиевски и Арбен Джафери или фрустрацията на македонския елит пред внезапно загубилата интерес България на Симеон. Днешното правителство се опитва да съчетае двата подхода, но като че ли ‛меката сила“ на десетина софийски МОЛ-а и 1000 паспорта на ЕС вършат по-добра работа от напористите дипломати и мъдрите им ходове.

Но дилемата остава: Как трябва да се държи България? Като Гърция ли? Да се опъва, да поставя условия, да се заяжда, да изцеди до капка привилегированата си позиция на член на ЕС и НАТО и тихомълком да овладее, каквото може, в македонската икономика, инфраструктура и култура? Или великодушно да махне с ръка, да подкрепя, без да се пазари, и да разчита, че опърничавостта на македонския елит ще премине като скарлатина, лекувана от паспортите, ските в Банско и македонските студенти в София? Първото го иска разумът, второто – сърцето; първото показва рационален подход към чужда държава, второто – че държавата не е коя да е. Ами сега?

Искам да срещна онзи, който ще защити един от двата подхода толкова убедително, че да премахна питанките. Американски професор-балканист ми разказа за студент, който толкова се ядосал от трудната материя, че непрекъснато пускал в пощенската му кутия следната бележка: Професоре, отговорете най-сетне на македонския въпрос. Нито професорът, нито България могат да отговорят еднозначно. При всеки казус София трябва да има предвид и сърцето, и разума. Това изморява, изнервя, демотивира, но... да припомням ли детайлите?

Българската външна политика ще се държи ту като Гърция, ту като истинската майка от притчата на Соломон – онази, която се отказва от детето си, за да не го разкъсат на две. Дали това е морално, дали е честно и дали е последователно, не искам да коментирам, именно защото говорим за външна политика.

Затова пък трябва честно да си кажем какво искат двете общества едно от друго. Очевидна е липсата на големи интереси в икономиката – македонската инфраструктура е приватизирана предимно от гръцки фирми. Остават политиката, историята, културата, емоциите.

България иска да има влияние в една от малкото страни, в които това е възможно; иска любовта й да е споделена, а историята – неоспорвана. Колкото до Македония... Сещам се за един журналист, каза ми, че е от Прилеп. Аз това и чаках – заговорих за Димитър Талев и неговата Преспа, за Данаил Крапчев, главен редактор на един от най-добрите български вестници; изреждах ли, изреждах бележити прилепчани. Журналистът едва дочака паузата: Я стига с тоя Прилеп! Цял живот искам да избягам от Прилеп, а ти пак там ме връщаш.

Ние, македонците, продължи той, искаме чрез вас да получим някакви универсални ценности. Да си купим преведени от вас световни бестселъри. Да учим у вас. А не да слушаме лекции по история. Това ми прозвуча искрено, само дето важи и с обратен знак: от Скопие също идват предимно лекции по история, при това с доста по-ниско качество. Нито лекциите ще спрат, нито злобните дописки, нито играта на развален телефон от двете страни на Осогово. Можем да се надяваме, че в двете държави расте нов, по-отворен елит, само че... абе, да не се надяваме толкова.

Това за мен е най-важният въпрос: дали българското и македонското общество наистина са си интересни. Защото ако не са, язък за барута; дипломатическия, разбира се. Тогава оставаме с няколко вълнуващи теми за разговор, например кой от нас уби сръбския крал. Върви за маса, но и там доскучава накрая.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”