Български  |  English

Може ли Валония да стане национална държава?

Валония съществува, аз съм я срещал. Дори вече си създадох представа за нея.1 А валонците могат гордо да се наричат народ. Да, валонски народ има. Той е дружелюбен и както всички останали си има своите предимства и недостатъци: той притежава пламенност, креативност, чувство за вярност, но и склонност към разцепление, консервативен дух, който пък е обратната страна на привързаността към земята, и прекалено добродушие...

Въпреки че не произхожда от някаква древна политическа цялост, Валония има история. Понятието за Валония се появява едва през XIX век, но валонската идентичност се заражда още през Средновековието.

Валонците са взели участие в европейската история и Европа ги е признала, „Уважавай го, той е валонец!‛, пише големият немски поет Шилер в края на XVIII век.

Има валонски народ, който си има своите отличителни черти, има валонска идентиченост, валонска история, но не и валонски национализъм. Валонците не се поддадоха на изкушението да си създадат ex nihilo митично минало, в което да виждат как в мъки и страдания се ражда една Валония, която впоследствие се бори, за да може в крайна сметка да възтържествува. Сякаш е призвана да се превъплъти в национална държава с неумолимост, подобна на тази, която превръща какавидата в пеперуда.

Нито един валонски историк не се опита да повтори фалшивите опити на Годефройд Курт и Анри Пирене, теоретиците на въображаемия детерминизъм, според които Белгия води началото си от люлката на човешката история.2

За Валония има една красива и простичка истина: валонците са смесено население, разтърсвано от постоянните цивилизационни криволичения, население, приело романизацията, избрало съзнателно френския език и идеите, които той носи, и винаги предпочитащо с непоклатима вярност да гледа повече към Сена и по-малко към Рейн. И ако Белгия все пак изчезне, за лиежци, брюкселци и турнианци столица ще стане Париж, а не Брюксел.

И така Валония е древна земя на римската и френската култура. Kъсното обединение на старите валонски държави можем да си обясним само със случайностите на войните и дипломацията. Обединение, което се състоява за първи път по време на Империята на Наполеон и впоследствие на Републиката. Княжествата Лиеж и Ставело-Малмеди, херцогство Буйон, град Турне и другите валонски провинции никога преди това не са образували териториална и политическа цялост.

По-нататък историята ни е известна. Между 1815 и 1830 Виенският договор наложи съединението с кралство Холандия. Откъсвайки се от нея, през 1930 г. се създаде белгийската държава, като се вдъхновяваше и заимстваше от френския модел, най-вече в политическата, правна и административната си организация. От своя страна, Белгия породи разнояйчните близнаци Фландрия и Валония.

Фландрия си има своите национални характеристики, както и намерения и средства да увенчае тази нация с държава.

Валония също си има своето историческо величие, своите ярки персонажи, свое промишлено и научно наследство, свои музиканти, художници, писатели, инженери и архитекти.

Статутът й не страда от липса на интерес: Валония е копеле, дъщеря на неизвестен баща и майка от френски произход. Плод на неразумен брак, но не и на завоевание или хегемония, Валония се появява на бял свят съвсем естествено. Но не е ли в крайна сметка нашата Валония плод на възможно най-свободната любов (зачената в грях, както бихме се изразили преди век) между земята, творчески обработвана с пот на челото и езика на една голяма култура, носителка на цивилизацията?

Все ми е едно дали родителите на Валония са сключили църковен или граждански брак. Няма никакво значение дали детето, т.е. Валония, е плод на отколешна историческа предопределеност – този факт не казва нищо за реалната й плътност днес.

Сравнителната младост на Валония не променя най-важното, а именно, че общата опора на обединението на валонските земи е принадлежността им към римската и френската култури, още от Средновековието и въпреки превратностите на историята.

И така, истинската валонска нация не е нищо друго освен самата френска нация.


И дори това да не се казва явно, то се разбира от само себе си. Въпреки че понякога Валония е заслепявана от официалната белгийско-фламандска воля да се противопоставя на Париж, както се случи в периода между двете световни войни. Нека си спомним, например, как Брюксел необмислено прекъсна военния съюз с Франция през 1936, или пък да се сетим за постоянната враждебност на белгийските правителства към Дьо Гол и особено към неговия план „Фуше‛ , който, ако беше приет от Шестте през 1963, щеше да вдъхне на европейския проект по-различен дух и нагласа...

Независимо дали става дума за култура, икономика или външна политика, валонците се чувстват толкова свързани с позициите на Франция, че не изпитват никакво желание или необходимост да се обявят за нация и да си създадат собствена държава. Не съществува валонска национална държава в проект.

Валония не разполага с най-необходимия елемент за изграждането на национална държава – волята.

Бихме сбъркали, ако предположим, че въпреки че тази воля не се вижда днес, то тя без съмнение един ден ще се появи... Аз съм убеден, че този ден никога няма да дойде.


Първо, една независима държава не би могла да даде на валонците непрестанно търсената от тях сигурност. После, в Европа няма място за две съседни франкофонски държави, въпреки че вече съществуват две германски държави (Германия и Австрия), а възможността за появата на две „холандски‛ държави (Фландрия и Холандия) е съвсем реална.

При едно евентуално отделяне на Фландрия, валонците няма да създадат нова европейска държава, която би се вписала в поредицата от производни държави като петте републики след разпадането на Югославия, двете държави след Чехословакия или трите прибалтийски републики, Украина, Беларус, Грузия, Армения, Молдова...

Валонците не желаят и не ще пожелаят да се впуснат в едно подобно приключение, защото смятат, че едно втвърдено и спаружено бъдеще няма да бъде достойно нито за техните ценности, нито за тяхната досегашна съдба; те се отвращават от чуждите символи на държавна мощ и ги ценят само ако идват от едно истинско величие. Ето защо, съзнателно или не, те се чувстват по-сигурни от културната, геополитическата и физическа близост на Франция.

А фактът, че наскоро големи промишлени сектори като стъкларството преминаха във френски ръце, в никакъв случай не тревожи валонците. Тъкмо напротив. Министър-председателят на Валония Робер Колиньон изрази отлично всеизвестната причина за това чувство за сигурност в едно свое официално изявление: Намур, който е седалището на валонската страна, е по-свързан с Париж, отколкото повечето френски градове...

Любопитно, но изглежда тъкмо поради тази близост валонците не си скубят косите заради дезинтеграцията на белгийската държава. Ако Фладрия все пак сложи край на Белгия, те усещат, че не са осъдени на изолация в Европа и че изходът и спасението от тази ситуация се намира на юг.


Обективността налага да се забележи, че много валонци все още са разкъсвани от две противоположни нагласи: едната от тях тегли към лоялност по отношение на Белгия, която те вярват, че са основали през 1830 – нещо, което е напълно вярно поне що се касае до белгийската независимост. От друга страна обаче те се чувстват верни и на Франция, на която са древни потомци.

Засега изглежда, че валонците се съмняват във вероятността, някакъв ускорен ход на събитията да ги накара да избират между тези два вида вярност. Ще им спести ли историята този избор? Няма нищо по-несигурно от това. Във всеки случай, когато моментът настъпи, за да избегне бруталния сблъсък с реалността, Валония би сторила добре ако си държи очите отворени и се подготви отсега за различните варианти, които бъдещето й е отредило.

1. Paul-Henri Gendebien, Une certaine idée de la Wallonie, Ed. La Longue Vue, Bruxelles, 1987
2. И двамата историци забравят за известното наблюдение на Леополд I Сакс-Кобургготски, според когото „белгийците нямат националност и поради особения характер на историята си никога няма да имат“.


Из книгата Величието на свободата «Splendeur de la liberté », Editions Quorum, 1999.

Превод от френски: Момчил Христов
още от автора
Пол-Анри Жендебиен е юрист и икономист по образование, и политически активист и депутат в Камарата на представителите в Брюксел от 1971 до 1988. Между 1979 и 1984 той представлява Валония в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа в Брюксел и е член н


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”