Алиса, обречена от чудесата
Рибки на тюркоазен фон. Плуват ли, анимация ли е? Не, те са десенът на рокля върху огромен женски задник - или началото на ‛Русалка“.
Собственичката на рибките, свлякла одежди, излиза от морето като гигантска русалка и прелъстява на плажа случаен матрос. Така е създадена Алиса (Анастасия Донцова) – неврзачно момиченце с утопия за балет. То живее в крайморски бордей, превърнат в женско царство от три поколения и обиталище на нейното чакане на татко. Когато й писва от майчиния егоизъм и научава, че баща няма, се превръща в малко херостратче с обет за мълчание. И със страховитото просветление, че може да изпълнява желания. Едно от тях я запраща, заедно с баба и мама, в Москва. Там заживяват в панелен блок, с билборд, закриващ прозорците. И така, с реклама, но без светлина, започва столичният период на Алиса (Мария Шалаева) в страната на чудесата. Не й е леко, но се справя. Намира си и мълчалива работа – ходещ GSM, а после – подвижна халба (ридаеща). И косата си боядисва зелена. Не щеш ли, една нощ, надвесена над Москва река, вижда падащ младеж (Евгений Циганов). Скача и го спасява. Той се оказва неустоим, циничен и впиянчен рекламен бос, сякаш излязъл от роман на Сергей Минаев. И с любима златна рибка в аквариум. Алиса се влюбва и, разбира се, проговаря. Случват се още куп невероятни неща, свързани с нейната свръхестественост, руското днес, консуматорската неизтребимост, човешките фрустрации....
Та тази урбанистична приказка за човешката безпризорност е датирана, остроумна и еклектична. Екстремен блик в мрака на илюзиите – от замисъла и структурата до актьорите и детайлите.
Що се отнася до романтиката и копнежите, и пълните с копнеж очи на градската фея, дори да сте си помислили за френския ‛Невероятната съдба на Амели Пулен“ на Жьоне или за българския ‛Рапсодия в бяло“ на Теди Москов, не се притеснявайте – ‛Русалка“ си е автономен екземпляр за вълшебните бягства в мегаполиса, взрян върху опита да се надхитри абсурда на живеенето с още по-големия абсурд на обичането. „Инжектиран“ от Андерсен и Карол, филмът напето крачи по Москва, заедно с Алиса, обречена от чудесата. Неслучайно споменавам част от едновремешно заглавие на Георгий Данелия – ‛Русалка“ би могъл да се сравни и с неговата трагикомедия ‛Настя“ от началото на 90-те. Но е далеч по-тъжен.
Това е вторият игрален филм на младата Анна Меликян. Макар и въздълъг, като повечето филми изобщо, той е кинематографично артхаус откровение дори в пищния пейзаж от стилове, ракурси и послания във Фокус Русия на 12. София Филм Фест (и особено сред „Товар 200“ на Балабанов, „12“ на Михалков и „Прости неща“ на Попогребски). „Русалка“ стои завидно стабилно – и в контекста на конкурса (по-скоро вял), и в контекста на фестивала (по-скоро шарен), и в контекста на младото кино по света (по-скоро щуро). И си получи Голямата награда.
Геновева Димитрова
Собственичката на рибките, свлякла одежди, излиза от морето като гигантска русалка и прелъстява на плажа случаен матрос. Така е създадена Алиса (Анастасия Донцова) – неврзачно момиченце с утопия за балет. То живее в крайморски бордей, превърнат в женско царство от три поколения и обиталище на нейното чакане на татко. Когато й писва от майчиния егоизъм и научава, че баща няма, се превръща в малко херостратче с обет за мълчание. И със страховитото просветление, че може да изпълнява желания. Едно от тях я запраща, заедно с баба и мама, в Москва. Там заживяват в панелен блок, с билборд, закриващ прозорците. И така, с реклама, но без светлина, започва столичният период на Алиса (Мария Шалаева) в страната на чудесата. Не й е леко, но се справя. Намира си и мълчалива работа – ходещ GSM, а после – подвижна халба (ридаеща). И косата си боядисва зелена. Не щеш ли, една нощ, надвесена над Москва река, вижда падащ младеж (Евгений Циганов). Скача и го спасява. Той се оказва неустоим, циничен и впиянчен рекламен бос, сякаш излязъл от роман на Сергей Минаев. И с любима златна рибка в аквариум. Алиса се влюбва и, разбира се, проговаря. Случват се още куп невероятни неща, свързани с нейната свръхестественост, руското днес, консуматорската неизтребимост, човешките фрустрации....
Та тази урбанистична приказка за човешката безпризорност е датирана, остроумна и еклектична. Екстремен блик в мрака на илюзиите – от замисъла и структурата до актьорите и детайлите.
Що се отнася до романтиката и копнежите, и пълните с копнеж очи на градската фея, дори да сте си помислили за френския ‛Невероятната съдба на Амели Пулен“ на Жьоне или за българския ‛Рапсодия в бяло“ на Теди Москов, не се притеснявайте – ‛Русалка“ си е автономен екземпляр за вълшебните бягства в мегаполиса, взрян върху опита да се надхитри абсурда на живеенето с още по-големия абсурд на обичането. „Инжектиран“ от Андерсен и Карол, филмът напето крачи по Москва, заедно с Алиса, обречена от чудесата. Неслучайно споменавам част от едновремешно заглавие на Георгий Данелия – ‛Русалка“ би могъл да се сравни и с неговата трагикомедия ‛Настя“ от началото на 90-те. Но е далеч по-тъжен.
Това е вторият игрален филм на младата Анна Меликян. Макар и въздълъг, като повечето филми изобщо, той е кинематографично артхаус откровение дори в пищния пейзаж от стилове, ракурси и послания във Фокус Русия на 12. София Филм Фест (и особено сред „Товар 200“ на Балабанов, „12“ на Михалков и „Прости неща“ на Попогребски). „Русалка“ стои завидно стабилно – и в контекста на конкурса (по-скоро вял), и в контекста на фестивала (по-скоро шарен), и в контекста на младото кино по света (по-скоро щуро). И си получи Голямата награда.
Геновева Димитрова
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
