След дебюта си с ‛Медея‛ в камерното пространство на ТР ‛Сфумато‛, Диана Добрева е приела предизвикателството на голямото сценично пространство, за да реализира режисьорските си намерения. И видимо работата с него, удоволствието да разгърне визуалното си въображение в него е погълнала изцяло вниманието й.

Шекспировата пиеса е обрамчена от поезията на Гео Милев. Всъщност ‛Макбет‛ е превърнат в текстово-образна рамка, поместваща в отделните фрагменти абстрактната фигура на неизменното Зло, представено като двойник на властта и до днес. Подобна интерпретация има качеството показаната констатация да е безспорна и ‛вечна‛, но и недостатъка да е също така безспорно банализирана във ‛вечния‛ си патос и относимост към маса класически пиеси.

Една Сянка/Двойник в черно с фуниевидна глава въплъщава и буквално злото, като придружава Макбет в замислите и убийствата през цялото време. Във визуалния разказ се разчита на разбуждащата българската памет поезия на Гео Милев и неговия език, за да се приближи показаното към XX век. Откъси от неговата ранна ‛Мъртвешки зелена, сломена лежи луната над белия праг‛ или ‛Луната старата змия, съблича – дълбоко в черни лесове – зелената си кожа‛, както и от ‛Ад‛ и пр., и пр., всъщност изпълват интермедиите в представлението като ‛текст зад кадър‛. Съвсем излишно обаче е пуснат преди финала запис на Хитлерова реч, озвучаващ пищната фигура, облечена в цвета на златото и на властта. Асоциацията звучи ненужно буквално и кичозно в своята зла ‛емблематичност‛.

Началото на спектакъла показва танцово-пластически битката за властта, изобразена символно чрез червената (на властта) и черната (на злото) фигура. В същото време тя е и фактическото фабулно въвеждане в трагедията на Шекспир с победата, спечелена от Макбет, на бойното поле. Заедно с това обаче началото е зададено и с откъс от ГеоМилевия експресионистичен цикъл ‛Иконите спят‛ и ‛Септември‛. А финалът на спектакъла повтаря началото (‛Кървава пот изби по гърба на земята‛) и го допълва, следвайки поемата ‛Септември‛, за да завърши със ‛Смърт, убийство и кръв!/До кога? До кога?‛, поставяйки драматично запетая в една абстрактна битка за власт, която е безкраен и ‛кървав на боговете курбан‛.

Казано другояче, в рамките на два часа представлението илюстрира и многократно показва по различен, пищно-картинен начин тази вечна история за Злото, в която и Шекспир, и Гео Милев са само велики свидетели. За жалост, колкото и добре да е организирана визуално, историята не е особено въздействаща. Най-вече заради тавтологичното, протяжно повторение на едно и също внушение и движение, макар и в различни картини.

Разбира се, в подобна изобразителна театралност да се говори за отделни роли е повече от неадекватно. Например, трите ‛балетни‛ фигури на вещиците в красива пластическа композиция в черно в началото, или като бели кариатиди, увили се около ложето при убийството на Дънкан, или в плъзгащия се кринолинен танц в червено към края, са добре, точно изпълнени. Но същото може да се каже и за иначе мечтаната от всяка актриса роля на Лейди Макбет (Емилия Ованесян). Така че дори Макбет (Любомир Чаталов) е само визуално главна роля в разказа за Злото, а съвсем не завладяваща актьорска интерпретация.

Забавеният ритъм (в движението на фигурите по сцената, в интонационното произнасяне на текста, в редуването на сцените и най-сетне - в цялостното разгъване на визуалния разказ) не само не внушава драматизъм и не завладява, а тъкмо обратното – отчуждава и доскучава. Ако не броим зрителите, разбира се, които обичат да се наслаждават в театъра на красиви картини в движение.

След ‛Медея‛, Диана Добрева и с ‛Макбет‛ показва интерес към фигури на силната страст в световната драматургия. (Дали не следва спектакъл по пиеса на френския класицизъм?) В този спектакъл обаче, в далеч по-висока степен от дебютния, ‛страстта‛ е избледняла в разпънатата визуално-движенческа картина.

От друга страна, със своята повече от ясна и лесна за възприемане гледна точка към Шекспир, спектакълът приближава по-широката публика към вечни теми в красив, съвременен образ. Защото, каквото и да му се е случвало на Шекспир в театъра през XX век, колкото и категорично сцената да е наложила правото си да го интерпретира ‛както й харесва‛, за учениците Шекспир в афиша означава просто възможност да си спестят четенето му, а за учителите - образователна помощ.

Учениците в Смолян и изобщо смолянската публика имат късмет с избора на театъра да им покаже ‛Макбет‛, кървавата трагедия на властта, в амбициозното представление на Диана Добрева. Първо, защото е наистина провокация да прочетат Шекспир и да дискутират върху нейната сценична версия, и второ, защото театърът ги среща с актуална театралност, с визия, която много добре знае утвърдени в театъра от миналия век европейски имена и традиции и ‛говори‛ в съвременни визуални кодове.

Накратко, Смолянският театър е направил несъмнено добър ход, привличайки Диана Добрева да постави второто си представление именно на негова сцена. Сцена, която дава на режисьорите с вкус към работа с/в едри пространства наистина множество възможности.