Оптимистично
Четири нови видеа на Надежда Олег Ляхова се наместиха за кратко в едно доста необичайно пространство. Харесва ми да определям тази акция като „арт по време на ремонт“, защото съчетанието прилича на „любов по време на холера“, „пир по време на чума“ и други подобни емоционално несъвместими неща. В тази изложба авторката и кураторът Мария Василева намериха повод да напомнят, че в партерните помещения на ъгъла между ул. „6-ти септември“ и „Аксаков“, познати на мнозина като бившето „Кривото“, в миналото всъщност се е намирала галерия „Васка Емануилова“. И наистина, мястото се държи твърде гостоприемно с изкуството, независимо, че е в ремонт и екраните са инсталирани почти на полеви условия. С подръчни средства, собствени усилия и съдействието на няколко арт институции в София авторът и кураторът са възродили галерията там, но само за седмица. Вътре в пълна тъмнина са инсталирани четирите екрана.
Надежда Олег Ляхова е разказвач. Тя винаги намира търпение да измайстори във визията някаква поука. Трябва само да гледаш внимателно, по същия начин, по който и самата авторка се вглежда във всичко наоколо, а и в себе си. Затова често, когато описваме с думи работите на Надя Ляхова спрягаме „усещане“, „съзерцание“, „чувствителност“... Всичко това присъства по един начин в познатите отливки на лицето й, по друг – в принтовете и фотографиите и т.н. Ние тук по традиция определяме изкуството поколенчески. В този дух бих казала, че Надя Ляхова ползва художествения опит на своето поколение, но съпроводен с желанието за експеримент с различни медии и материали. Тези експерименти често привличат зрителя като съучастник или пък преоткриват наново уж ежедневните неща, с които сме свикнали.
Кратките видеа сега също имат своята философска развръзка. Всичко е замислено да свърши по определен начин, така че да не оставя недоразумения. Това не е изкуство само за познавачи, а изкуство, което ползва универсални образи и универсални смисли. Надежда Ляхова проследява невидими или на пръв поглед тривиални обекти. Ползвайки видеото като посредник, тя трансформира тяхната тривиалност в различие. Но всичко е базирано главно на дългото наблюдение.
Така в „Умерен оптимизъм“ (2007, 4’30“) – видеото, което е дало името и на цялата изложба – цвърченето на свободно реещите се птици в определен момент се превръща в механичен звук от музикална кутийка. Точно тогава разбираш, че техният полет не е толкова фриволен, както изглежда, а подлежи на контрол. Птиците се настройват като с ключе за играчки. Оттук се наслагват и многото социално ангажирани смисли, на които тази работа е подчинена. После механичният звук малко по малко си възвръща естественото цвърчене и така до следващото превключване.
В „От друг ъгъл“ (2008, 4’15“) морето в близък план е като абстрактна, но апокалиптична картина, която хипнотизира възприятията до момента, в който цялото това величие и драматизъм изтичат в канала. Стихийният сюжет има тотално битов завършек на фона на работещо някъде в далечината радио. Точно скокът от поетичната визия към реалността е основната стратегия, която обединява работите в тази изложба. Същият преход се реализира и в „Самоконтрол“ (2007, 1’13“). Обектът на съзерцанието няма как да бъде определен – тъмен силует на фона на идиличен пейзаж. Прилича на безсмислен индустриален монумент или язовирно съоръжение с неясни функции. Самата авторка твърди, че не знае точно какво е това, но знае, че винаги се е натъквала на него случайно във видео архива си. Затова накрая е решила да му се посвети, да го погледа и после завинаги да го премахне. Така и става. Малко преди да изпаднеш в медитация пред еднообразната картинка с рязко движение една ръка я сваля от екрана и те връща в познатата действителност на неизвестен жилищен квартал.
Само в „Средна продължителност“ (2006, 4’20“) всичко е оставено на естествения ход на нещата. Едва забележима точка пресича картината по диагонал, за да се скрие някъде в хоризонта. Точката гребе в лодка и вероятно полага неистови усилия за това движение, но безучастният зрител вижда само определен сегмент от нейното пътуване. Ако поиска, този зрител може и да се сети за всички житейски философии, които усилието на движещата се точка може да роди.
Надежда Олег Ляхова е разказвач. Тя винаги намира търпение да измайстори във визията някаква поука. Трябва само да гледаш внимателно, по същия начин, по който и самата авторка се вглежда във всичко наоколо, а и в себе си. Затова често, когато описваме с думи работите на Надя Ляхова спрягаме „усещане“, „съзерцание“, „чувствителност“... Всичко това присъства по един начин в познатите отливки на лицето й, по друг – в принтовете и фотографиите и т.н. Ние тук по традиция определяме изкуството поколенчески. В този дух бих казала, че Надя Ляхова ползва художествения опит на своето поколение, но съпроводен с желанието за експеримент с различни медии и материали. Тези експерименти често привличат зрителя като съучастник или пък преоткриват наново уж ежедневните неща, с които сме свикнали.
Кратките видеа сега също имат своята философска развръзка. Всичко е замислено да свърши по определен начин, така че да не оставя недоразумения. Това не е изкуство само за познавачи, а изкуство, което ползва универсални образи и универсални смисли. Надежда Ляхова проследява невидими или на пръв поглед тривиални обекти. Ползвайки видеото като посредник, тя трансформира тяхната тривиалност в различие. Но всичко е базирано главно на дългото наблюдение.
Така в „Умерен оптимизъм“ (2007, 4’30“) – видеото, което е дало името и на цялата изложба – цвърченето на свободно реещите се птици в определен момент се превръща в механичен звук от музикална кутийка. Точно тогава разбираш, че техният полет не е толкова фриволен, както изглежда, а подлежи на контрол. Птиците се настройват като с ключе за играчки. Оттук се наслагват и многото социално ангажирани смисли, на които тази работа е подчинена. После механичният звук малко по малко си възвръща естественото цвърчене и така до следващото превключване.
В „От друг ъгъл“ (2008, 4’15“) морето в близък план е като абстрактна, но апокалиптична картина, която хипнотизира възприятията до момента, в който цялото това величие и драматизъм изтичат в канала. Стихийният сюжет има тотално битов завършек на фона на работещо някъде в далечината радио. Точно скокът от поетичната визия към реалността е основната стратегия, която обединява работите в тази изложба. Същият преход се реализира и в „Самоконтрол“ (2007, 1’13“). Обектът на съзерцанието няма как да бъде определен – тъмен силует на фона на идиличен пейзаж. Прилича на безсмислен индустриален монумент или язовирно съоръжение с неясни функции. Самата авторка твърди, че не знае точно какво е това, но знае, че винаги се е натъквала на него случайно във видео архива си. Затова накрая е решила да му се посвети, да го погледа и после завинаги да го премахне. Така и става. Малко преди да изпаднеш в медитация пред еднообразната картинка с рязко движение една ръка я сваля от екрана и те връща в познатата действителност на неизвестен жилищен квартал.
Само в „Средна продължителност“ (2006, 4’20“) всичко е оставено на естествения ход на нещата. Едва забележима точка пресича картината по диагонал, за да се скрие някъде в хоризонта. Точката гребе в лодка и вероятно полага неистови усилия за това движение, но безучастният зрител вижда само определен сегмент от нейното пътуване. Ако поиска, този зрител може и да се сети за всички житейски философии, които усилието на движещата се точка може да роди.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
