След миг размисъл недоумението прераства в съмнение, а то без усилия ни примъква в здрача на недоверието. Не обезателно в личността на литератора и политика Михаил Неделчев, но поне в писаното от него в брой 9 на вестник Култура.

Всичко би било наред, ако статията бе озаглавена ‛Кичозни мигове из коридорите на Държавна сигурност‛. Да, ама не е така!

На базата на няколко смешни случки авторът прави заключения за цялостната дейност на една могъща и безмилостна организация. В драмата Смешното може да е братче на Трагичното, но в живота смехът често е принуден да се спасява от пороя размътени сълзи.

Ето една от историите, станала в първите десетилетия след 9. ІХ. 1944. Лелята на Михаил Неделчев, дъщеря на един от най-богатите производители и търговци на розово масло, е обладана от една-единствена грижа – да дава и посещава домашни партита. Нейният съпруг, немски възпитаник, е влиятелен и преуспяващ частник.

Звучи невероятно - та нали диктатурата е разчистила сцената дори от патриотичните индустриалци! И това, ако е диктатура, здраве му кажи! А ние сме свикнали да мислим, че репресивният апарат е вездесъщ!

Не бързайте, това не е всичко.

Идва някакъв негодник от ДС и предлага на дамата да стане информатор, да снася за разговорите в хайлайфа. Дамата не се плаши, тя заставя безбожника да падне на колене пред семейния иконостас и да се закълне, че повече няма да й досажда!

Наследникът на Железния Феликс се измъква от буржоазния дом с подвита опашка и потъва в земята!

Е, това ли са ‛кръвопийците‛, за които пише Неделчев?

Вярвам, че това е действителен случай, но той звучи невероятно, направо парадоксално. Може да доведе до умиление наивниците, които до този момент са вярвали в злокобните митове за ДС.

И нещо от личните спомени на Михаил Неделчев. Върви той спокойно по площад ‛Славейков‛ и среща подполковник Емил Пенчев. Въпросният офицер не е от Трудови войски или от пехотата, а от смразяващата ума и волята ДС. Лицето му, наред със стандартните качества на човек от професията, е ‛недоумяващо и дори леко изплашено‛ от поверената му неблагонадеждна единица. Това става не през 1991, а през 1981 г.

Сега ще разберем причината за страха. Неделчев е показал по ‛Всяка неделя‛ снимки на свой дядо, генерал от царската армия! И то в предаване, водено от син на член на ‛всемогъщото Политбюро на ЦК на БКП‛.

В резултат на ‛честото показване по телевизията‛ литераторът става недосегаем, макар да е ‛политически неблагонадежден‛.

Подполковникът вероятно не е бил добре информиран. След жестокостите по време на култа непогрешимата партия прецени, че трябва да признава някои малки грешки на отделни дейци. Тъкмо с тези цели средствата за масова информация започват да дават място на малката правда. На идеологията се отделя повече внимание, отколкото на производството. Обикновеният човек трябва да повярва, че щом Партията признава някои грешки, ще има и истински промени. Знае се: парата се изпуска, преди налягането да достигне критичната точка и недоволството да избухне.

Участниците в тези спектакли не получават заповеди, но знаят какво очакват от тях господарите и какво могат да си позволят. Обикновено те са твърде интелигентни и знаят какво правят.

Неделчев поставя в една категория офицери и доносници. Твърде произволно, някои явления трябва да се огледат поне от две страни, макар че и три няма да бъдат достатъчни за пълно разбиране.

Без съмнение между офицерите е имало гадове, но значителна част от тях, поне в началните години, са имали морално оправдание – дали чувство за дълг или омраза към класовия враг, в случая няма особено значение. От морална гледна точка те са невменяеми, не могат да бъдат съдени. Такива неща стават и при други идеологии. Нека си спомним инспектор Жавер; раздвоен между дълг и човещина, той скача във водите на Сена. Ужасен от прелестите на американската демокрация, Чарли Чаплин бяга от САЩ. Артър Милър също свидетелства за тези времена.

Има още една категория, с която трябва да бъдем внимателни – служителите на външното разузнаване. Вярно е, тяхната дейност е била подчинена на Русия, която окупира България. Но тази окупация стана след американските бомбардировки над български градове и благодарение на договореностите на Сталин с Рузвелт и Чърчил. В наши дни подобни служби сътрудничат на държави, които се обявиха против СанСтефанска България, по-благородна ли е тяхната дейност?

Стигаме до агентите и доносниците. Ако не оправдание, трябва да намерим поне разбиране за някои от тях – тези, които са подписали декларации, за да спасят живота си; не можем да ги поставим наравно с доброволните сътрудници.

През последните десетилетия ДС не търси организиран реален враг, той е смазан отдавана. Службите се стремят да открият ниши, в които може да се зароди опасност за режима. Наивно е да вярваме, както пише Михаил Неделчев, че органите са очаквали да ги обичаме. Те са насаждали и очаквали страх – както със скритото заявено повсеместно присъствие, така и чрез бърза открита интервенция при някои дисиденти.

Чудесен е призивът на Михаил Неделчев да се вгледаме в себе си и да установим дали не сме правили повече компромиси, отколкото системата е изисквала за нашето оцеляване. Процесът е далеч по-труден, когато внесем в мотивационната сфера и стремежа за израстване. Работата става невъзможна, когато решим да дадем гласност на интроспекцията. С дозирана откровеност не става, тя винаги прозира. Не мога да повярвам, че Неделчев е отхвърлял системата ‛съвсем очевидно‛ за надлежните органи и прикривал това само понякога. Някак си не се вмества с честото показване по телевизията в ония времена.

Ако такива неща бяха възможни, то за каква диктатура и какви репресивни органи изобщо говорим?