Звук от тишината
Изложбата „Джаз икони“ в СГХГ от пръв поглед грабва с енергията си – динамична, експресивна, директна. Увлича зрителя с творби, които са по-близки до експлицитността на плаката, отколкото до съзерцанието на живописта, да кажем. Това е заради темата, естествено: първо се захласваш по общия вихър от лица и цветове, а после започва навлизането в детайли и специфики в произведенията на Димитър Трайчев, Мария Зафиркова и Христо Алексиев.
Тази изложба е правена сякаш специално за мен. В областта на джаза аз съм чисто и просто заплес – възторжен слушател без никакви познания. Сякаш подсъзнателно съм решила да оставя това изкуство да ми въздейства съвсем непосредствено, без намесата на факти или логични структури, които да подреждат и „изправят“ примитивния ми захлас. С визуалните изкуства не е така, разбира се. И когато трима художници, на свой ред запленени от джаза, са нарисували своите икони в тази област, за мен се получава нещо като обратен превод – през образите към музиката и гласовете им.
Елементите на графичния дизайн са важна част от творбите и на тримата автори. Динамични цветни петна, шрифтове, информации, цитати, сплетени с типични джаз „атрибути“ – тази плакатност е сякаш задължителната „иконографска“ рамка на образите. А самите те са гротескно-шаржови в интерпретацията на Христо Алексиев, графично-семпли и бархетни в разработката на Мария Зафиркова, декоративно-структурни в пластичните построения на Димитър Трайчев. Спецификите в почерка на тримата художници се проявяват отчетливо в портрета, който всеки от тях е направил на Радка Тонеф (1952-1982).
Забележителната българска певица, свързала краткия си живот с джаз-сцената в Осло, е откритието на тази изложба. Тя може да бъде видяна и чута от прожекцията на документални записи в дъното на зала 2 в СГХГ. Гласът, който меко се носи в изложбата, напълно съответства на цитата от интервю на Радка Тонеф: „Изкуството е да пееш тихо, да се приближиш до тишината и тогава да вземеш звука от там“...
Прави го, наистина – в пълна хармония с енергичната музика от образи на джаз-иконите наоколо.
Тази изложба е правена сякаш специално за мен. В областта на джаза аз съм чисто и просто заплес – възторжен слушател без никакви познания. Сякаш подсъзнателно съм решила да оставя това изкуство да ми въздейства съвсем непосредствено, без намесата на факти или логични структури, които да подреждат и „изправят“ примитивния ми захлас. С визуалните изкуства не е така, разбира се. И когато трима художници, на свой ред запленени от джаза, са нарисували своите икони в тази област, за мен се получава нещо като обратен превод – през образите към музиката и гласовете им.
Елементите на графичния дизайн са важна част от творбите и на тримата автори. Динамични цветни петна, шрифтове, информации, цитати, сплетени с типични джаз „атрибути“ – тази плакатност е сякаш задължителната „иконографска“ рамка на образите. А самите те са гротескно-шаржови в интерпретацията на Христо Алексиев, графично-семпли и бархетни в разработката на Мария Зафиркова, декоративно-структурни в пластичните построения на Димитър Трайчев. Спецификите в почерка на тримата художници се проявяват отчетливо в портрета, който всеки от тях е направил на Радка Тонеф (1952-1982).
Забележителната българска певица, свързала краткия си живот с джаз-сцената в Осло, е откритието на тази изложба. Тя може да бъде видяна и чута от прожекцията на документални записи в дъното на зала 2 в СГХГ. Гласът, който меко се носи в изложбата, напълно съответства на цитата от интервю на Радка Тонеф: „Изкуството е да пееш тихо, да се приближиш до тишината и тогава да вземеш звука от там“...
Прави го, наистина – в пълна хармония с енергичната музика от образи на джаз-иконите наоколо.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
