Димитър Манолов: Стачката у нас не е национален спорт
- Каква беше ролята на синдикатите при управлението на Димитър Попов и по-конкретно - на тристранната комисия?
- Това бяха интересни времена. Ние бяхме основните инициатори за формирането на тристранната комисия, защото тогава държавата вреше и кипеше и, както аз обичам да се шегувам понякога, тогава се обявяваше стачка затова, че някой на някого не е казал „Добър ден.‛ Тогава нещата бяха много тежко дерегулирани, а освен това изчезнаха хранителните продукти и бензинът. Напрежението беше много голямо и трябваше да се излезе по един единствен начин - намаляване на общественото напрежение и търсене на консенсусни решения. Това нямаше как да стане без синдикатите, които бяха най-активен участник, все пак работодателските организации бяха само формални, тъй като предприятията бяха държавни.
Да, тогава главната роля се играеше от нас и правителството и мисля, че ако от тогавашната ситуация се излезе сравнително прилично, нашата заслуга за това беше твърде голяма. Разбира се, в ситуация като тази, когато никой от нас нищо не знаеше за истинските неща, които се случваха по света, се правеха и грешки, в това число и глупости.
- А какви ви бяха отношенията тогава с КНСБ?
- Далече от сегашните. Тогава войната между нас беше не студена, а гореща. Живеехме в някакво идиотско съревнование, което реализирахме не с най-добрите средства. Плюехме се по вестниците, правехме си един на друг мръсни номера. И тогава сме смятали, че действията ни са били много правилни и много важни, обаче, ако нещата се погледнат мъничко по-отстрани, онова си беше истинско братоубийство. Хубаво е, че след време ни узряха главите и в момента не само в Източна Европа, но и в Европа като цяло ние сме добър пример за взаимодействие между две различни синдикални централи.
- Идейни ли ви бяха тогава различията?
- Така си ги обяснявахме, друг е въпросът за какви идеи ставаше дума и какво стоеше зад тях. Ние бяхме много силно свързани със СДС, а КНСБ бе с БСП. И тези политически противоборства естествено се пренасяха и на почвата на синдикализма.
- Тогава у вас имало ли е желание да се включите в политиката?
- На мен лично такова нещо никога не ми е минавало през ума, защото, ако ми беше минало, щях отдавна да съм станал политик. Ние в „Подкрепа‛ имахме много тежък дебат на първия си конгрес през 1990 година, тъй като, пак повтарям, знаехме много малко неща за синдикализма и имахме пред себе си единствено яркия пример на полската „Солидарност‛, която от първото си участие във властта пое тежки негативи. И тогава, на този наш първи конгрес, решихме, че ще вървим по пътя на класическия синдикализъм и че няма да участваме непосредствено в политиката. Ще припомня, че след първите свободни избори през 1990 г., когато тогавашното СДС влезе официално във властта, ние напуснахме, изоставихме статуса си на пълен член на СДС и станахме член наблюдател, а когато СДС през 1991 г. получи мнозинство и се превърна в управляваща сила, ние се отказахме и от този си статут и окончателно напуснахме съюза. Така че ние следвахме линията на поведение, която приехме на първия си конгрес. Иначе, що касае до изкушени от политиката, има наши колеги, които се изкушават, но ние тук, на ниво изпълнителен съвет, никога не сме участвали в политиката – непосредствено и пряко. Разбира се, всеки от нас има своите политически пристрастия, всеки от нас гласува.
- Как ще коментирате обвиненията, че вашият лозунг „Хляб, мир, свобода‛ е популистки, защото в момента на мода е популизмът?
- Нашият лозунг „Хляб, мир, свобода‛ стои в нашата програма от 1990 г., а в онази година не могат да бъдат търсени популистки корени. Това са три ценности, които синдикатите следват по целия свят, защото нашата борба е за това.
- Не виждате смисъл да го актуализирате?
- Това е нашият етикет. На някого утре може да не му хареса и емблемата ни с двете прегърнати човечета. Но това е история, която не може да се промени и не бива да се променя. По повод на емблемата си спомням оценката на покойния папа Йоан Павел ІІ, който веднъж коментира, че след кръста това е най-християнският символ, който е виждал. Няма никакви причини, които да ни накарат да променим нещо в символите си.
- Липсва ли ви това, че вестник „Труд‛ вече не е синдикален орган?
- Не. Защото изданията, вестниците от партиен тип нямат бъдеще. Това отдавна беше доказано. Дори вестници, които минават за официозни издания на дадена партия, и те не са чак толкова много партийно праволинейни. В този смисъл вестник „Труд‛ не ни липсва. Искам да припомня, че и ние издавахме свой вестник – някъде до 1994 г., който се провали именно защото изданията от партиен тип нямат бъдеще. Някои наши организации издават свои собствени печатни издания, но те са по-скоро с информативен характер. У нас никой не чете дълбоко аналитични издания, а вестникът се чете така, както се люпят семки.
- Според френски анализатори преди 1968 г. стачките са били настъпателни, а след 1968 г. - защитни. Как ще коментирате тази теза в контекста на българските условия?
- Френският опит не е добре да се копира и да се изследва, защото той не е показателен за Европа. Той е валиден само за Франция, където стачката е национален спорт. Французите могат да имат каквито и да било виждания, които са оправдани на тяхна почва, но когато се интерпретират извън Франция, спират да работят. Франция е държава с най-малко синдикални членове, там в най-добрите години членуващите в синдикатите са били между 6% и 10%. И въпреки това там се организират стачки с повод и без повод.
Колкото и на пръв поглед да изглежда странно, българският синдикализъм е повече от средно и северно-европейски тип, отколкото от южноевропейски, какъвто би било нормално да се очаква. Ние много се различаваме от гърците, италианците, дори от испанците и португалците, които също, заради дългото си пребиваване в тоталитарни условия, имат малко по-сложни, по-тежки демократични инстинкти, отколкото другите страни. В Гърция стачката също е почти национален спорт. Известно е например години напред кога и чий синдикат ще стачкува. Те не се правят по конкретен повод, а просто колегите обичат да напомнят за себе си. В България подобно нещо е невъзможно да се случи и това може да се обясни само през демократичния инстинкт на българина. Той стачкува и протестира единствено и само по повод.
- Какви са дългосрочните последици от учителската стачка?
- Оценките за това, което се случи, са противоречиви - и най-вече за непосредствените резултати от нея. Но това, което без съмнение бе постижение, е, че се разбра, че когато хората са заедно и са солидарни, могат да отстояват интереси, могат да разклатят цялата държава. От миналата година държа да спомена и още една стачка, която, заради далеч по-малкия си мащаб, остана малко в сянка. Това беше стачката в „Пирин текс продакшън‛ в Гоце Делчев, която беше сравнима с учителската по отношение на своята упоритост и своя размах за рамките на предприятието. Това, заради което правя този паралел, е зарядът, който се почувства в двете акции. И учителите, и шивачките в „Пирин текс продакшън‛ бяха взели решение да се борят до последно и се пребориха. Друг е въпросът, че с учителската стачка нещата не се развиха възможно по най-добрия и желан начин, което ме навежда на мисълта, че в близко бъдеще отново може да има вълнения.
- При представянето на книгата „Българското синдикално движение – минало и настояще‛ д-р Желязко Христов обяснява, че желае да възстанови историческата истина за предшествениците си, тъй като тя е била изкривена. Съгласни ли сте с неговата позиция?
- Дори и преди идването на комунистите на власт, за много от синдикалните течения не е говорено, а след 1944 г. тяхната история беше изтривана умишлено. Реално обаче е имало много солидни синдикати.
- Каква е историческата истина за синдикатите днес?
- Синдикатите не са партийно оцветени. Друг е въпросът, че по силата на някакви обстоятелства един или друг от синдикатите взаимодейства по-добре с една или друга политическа сила, но това не прави съответния синдикат, както казваше другарят Ленин, трансмисия на съответната партия, и това е добрата новина.
И ако има нещо важно като постижение, поне за мен и най-вече за „Подкрепа‛, това е фанатичната борба за независимост.
Няма политическа сила, която да може да твърди от времето, когато ние напуснахме СДС, че „Подкрепа‛ е свързана с нея. Пак казвам, понякога нашите позиции са били близки до една или друга политическа сила – например без колебание мога да кажа, че който и от двата синдиката да вземете, е бил в чудесни контакти с всички партии, които са в опозиция, без значение кои са те, а това се променя, когато партиите отиват във властта и някак си изведнъж забравят за онова, което са говорели преди. Но няма партийна привързаност между синдикатите и партиите в България.
- А ако ви обвиняват в икономическа привързаност?
- Не знам кой какво има предвид под икономическа привързаност. Ние винаги сме се старали да защитаваме интересите на нашите хора - практически без изключение. Правим това, което хората ни отдолу искат от нас, и ако то някога се е оказало в нечия икономическа изгода, това не би могло да бъде отхвърлено, без съмнение. Друг е въпросът, че ние като организация на големи човешки маси сме лесно прогнозируеми като поведение в определена ситуация и това понякога се е случвало да бъде използвано. Случвало се е да бъде използвано и недобронамерено, особено в ранните години, за които говорих и в които споменах, че сме правили и глупости.
- Как виждате бъдещето на КТ „Подкрепа‛?
- Ние го видяхме още през 1990 г. и го предсказахме достатъчно ясно. КТ „Подкрепа‛ е класически синдикат от западноевропейски тип и това, че се движим във вярната посока, се доказва от факта, че доктор Тренчев за втори път беше избран за вицепрезидент на Европейската конфедерация на профсъюзите. Освен това той бе първият лидер на източноевропейски синдикат, който стана вицепрезидент на международната конфедерация на свободните профсъюзи. Така че оценката за пътя, по който вървим, е твърде добра.
И в бъдеще ще има стачки от типа на тези в „Кремиковци‛, в „Шише джам‛, „Лукойл‛. Това са различни сектори от индустрията, но с класически индустриални конфликти - от едната страна е капиталът със силата си, а от другата - хората с двете си ръце, които, когато станат много, вече могат да мерят сила с капитала.
Разговора води Теодора Георгиева
- Това бяха интересни времена. Ние бяхме основните инициатори за формирането на тристранната комисия, защото тогава държавата вреше и кипеше и, както аз обичам да се шегувам понякога, тогава се обявяваше стачка затова, че някой на някого не е казал „Добър ден.‛ Тогава нещата бяха много тежко дерегулирани, а освен това изчезнаха хранителните продукти и бензинът. Напрежението беше много голямо и трябваше да се излезе по един единствен начин - намаляване на общественото напрежение и търсене на консенсусни решения. Това нямаше как да стане без синдикатите, които бяха най-активен участник, все пак работодателските организации бяха само формални, тъй като предприятията бяха държавни.
Да, тогава главната роля се играеше от нас и правителството и мисля, че ако от тогавашната ситуация се излезе сравнително прилично, нашата заслуга за това беше твърде голяма. Разбира се, в ситуация като тази, когато никой от нас нищо не знаеше за истинските неща, които се случваха по света, се правеха и грешки, в това число и глупости.
- А какви ви бяха отношенията тогава с КНСБ?
- Далече от сегашните. Тогава войната между нас беше не студена, а гореща. Живеехме в някакво идиотско съревнование, което реализирахме не с най-добрите средства. Плюехме се по вестниците, правехме си един на друг мръсни номера. И тогава сме смятали, че действията ни са били много правилни и много важни, обаче, ако нещата се погледнат мъничко по-отстрани, онова си беше истинско братоубийство. Хубаво е, че след време ни узряха главите и в момента не само в Източна Европа, но и в Европа като цяло ние сме добър пример за взаимодействие между две различни синдикални централи.
- Идейни ли ви бяха тогава различията?
- Така си ги обяснявахме, друг е въпросът за какви идеи ставаше дума и какво стоеше зад тях. Ние бяхме много силно свързани със СДС, а КНСБ бе с БСП. И тези политически противоборства естествено се пренасяха и на почвата на синдикализма.
- Тогава у вас имало ли е желание да се включите в политиката?
- На мен лично такова нещо никога не ми е минавало през ума, защото, ако ми беше минало, щях отдавна да съм станал политик. Ние в „Подкрепа‛ имахме много тежък дебат на първия си конгрес през 1990 година, тъй като, пак повтарям, знаехме много малко неща за синдикализма и имахме пред себе си единствено яркия пример на полската „Солидарност‛, която от първото си участие във властта пое тежки негативи. И тогава, на този наш първи конгрес, решихме, че ще вървим по пътя на класическия синдикализъм и че няма да участваме непосредствено в политиката. Ще припомня, че след първите свободни избори през 1990 г., когато тогавашното СДС влезе официално във властта, ние напуснахме, изоставихме статуса си на пълен член на СДС и станахме член наблюдател, а когато СДС през 1991 г. получи мнозинство и се превърна в управляваща сила, ние се отказахме и от този си статут и окончателно напуснахме съюза. Така че ние следвахме линията на поведение, която приехме на първия си конгрес. Иначе, що касае до изкушени от политиката, има наши колеги, които се изкушават, но ние тук, на ниво изпълнителен съвет, никога не сме участвали в политиката – непосредствено и пряко. Разбира се, всеки от нас има своите политически пристрастия, всеки от нас гласува.
- Как ще коментирате обвиненията, че вашият лозунг „Хляб, мир, свобода‛ е популистки, защото в момента на мода е популизмът?
- Нашият лозунг „Хляб, мир, свобода‛ стои в нашата програма от 1990 г., а в онази година не могат да бъдат търсени популистки корени. Това са три ценности, които синдикатите следват по целия свят, защото нашата борба е за това.
- Не виждате смисъл да го актуализирате?
- Това е нашият етикет. На някого утре може да не му хареса и емблемата ни с двете прегърнати човечета. Но това е история, която не може да се промени и не бива да се променя. По повод на емблемата си спомням оценката на покойния папа Йоан Павел ІІ, който веднъж коментира, че след кръста това е най-християнският символ, който е виждал. Няма никакви причини, които да ни накарат да променим нещо в символите си.
- Липсва ли ви това, че вестник „Труд‛ вече не е синдикален орган?
- Не. Защото изданията, вестниците от партиен тип нямат бъдеще. Това отдавна беше доказано. Дори вестници, които минават за официозни издания на дадена партия, и те не са чак толкова много партийно праволинейни. В този смисъл вестник „Труд‛ не ни липсва. Искам да припомня, че и ние издавахме свой вестник – някъде до 1994 г., който се провали именно защото изданията от партиен тип нямат бъдеще. Някои наши организации издават свои собствени печатни издания, но те са по-скоро с информативен характер. У нас никой не чете дълбоко аналитични издания, а вестникът се чете така, както се люпят семки.
- Според френски анализатори преди 1968 г. стачките са били настъпателни, а след 1968 г. - защитни. Как ще коментирате тази теза в контекста на българските условия?
- Френският опит не е добре да се копира и да се изследва, защото той не е показателен за Европа. Той е валиден само за Франция, където стачката е национален спорт. Французите могат да имат каквито и да било виждания, които са оправдани на тяхна почва, но когато се интерпретират извън Франция, спират да работят. Франция е държава с най-малко синдикални членове, там в най-добрите години членуващите в синдикатите са били между 6% и 10%. И въпреки това там се организират стачки с повод и без повод.
Колкото и на пръв поглед да изглежда странно, българският синдикализъм е повече от средно и северно-европейски тип, отколкото от южноевропейски, какъвто би било нормално да се очаква. Ние много се различаваме от гърците, италианците, дори от испанците и португалците, които също, заради дългото си пребиваване в тоталитарни условия, имат малко по-сложни, по-тежки демократични инстинкти, отколкото другите страни. В Гърция стачката също е почти национален спорт. Известно е например години напред кога и чий синдикат ще стачкува. Те не се правят по конкретен повод, а просто колегите обичат да напомнят за себе си. В България подобно нещо е невъзможно да се случи и това може да се обясни само през демократичния инстинкт на българина. Той стачкува и протестира единствено и само по повод.
- Какви са дългосрочните последици от учителската стачка?
- Оценките за това, което се случи, са противоречиви - и най-вече за непосредствените резултати от нея. Но това, което без съмнение бе постижение, е, че се разбра, че когато хората са заедно и са солидарни, могат да отстояват интереси, могат да разклатят цялата държава. От миналата година държа да спомена и още една стачка, която, заради далеч по-малкия си мащаб, остана малко в сянка. Това беше стачката в „Пирин текс продакшън‛ в Гоце Делчев, която беше сравнима с учителската по отношение на своята упоритост и своя размах за рамките на предприятието. Това, заради което правя този паралел, е зарядът, който се почувства в двете акции. И учителите, и шивачките в „Пирин текс продакшън‛ бяха взели решение да се борят до последно и се пребориха. Друг е въпросът, че с учителската стачка нещата не се развиха възможно по най-добрия и желан начин, което ме навежда на мисълта, че в близко бъдеще отново може да има вълнения.
- При представянето на книгата „Българското синдикално движение – минало и настояще‛ д-р Желязко Христов обяснява, че желае да възстанови историческата истина за предшествениците си, тъй като тя е била изкривена. Съгласни ли сте с неговата позиция?
- Дори и преди идването на комунистите на власт, за много от синдикалните течения не е говорено, а след 1944 г. тяхната история беше изтривана умишлено. Реално обаче е имало много солидни синдикати.
- Каква е историческата истина за синдикатите днес?
- Синдикатите не са партийно оцветени. Друг е въпросът, че по силата на някакви обстоятелства един или друг от синдикатите взаимодейства по-добре с една или друга политическа сила, но това не прави съответния синдикат, както казваше другарят Ленин, трансмисия на съответната партия, и това е добрата новина.
И ако има нещо важно като постижение, поне за мен и най-вече за „Подкрепа‛, това е фанатичната борба за независимост.
Няма политическа сила, която да може да твърди от времето, когато ние напуснахме СДС, че „Подкрепа‛ е свързана с нея. Пак казвам, понякога нашите позиции са били близки до една или друга политическа сила – например без колебание мога да кажа, че който и от двата синдиката да вземете, е бил в чудесни контакти с всички партии, които са в опозиция, без значение кои са те, а това се променя, когато партиите отиват във властта и някак си изведнъж забравят за онова, което са говорели преди. Но няма партийна привързаност между синдикатите и партиите в България.
- А ако ви обвиняват в икономическа привързаност?
- Не знам кой какво има предвид под икономическа привързаност. Ние винаги сме се старали да защитаваме интересите на нашите хора - практически без изключение. Правим това, което хората ни отдолу искат от нас, и ако то някога се е оказало в нечия икономическа изгода, това не би могло да бъде отхвърлено, без съмнение. Друг е въпросът, че ние като организация на големи човешки маси сме лесно прогнозируеми като поведение в определена ситуация и това понякога се е случвало да бъде използвано. Случвало се е да бъде използвано и недобронамерено, особено в ранните години, за които говорих и в които споменах, че сме правили и глупости.
- Как виждате бъдещето на КТ „Подкрепа‛?
- Ние го видяхме още през 1990 г. и го предсказахме достатъчно ясно. КТ „Подкрепа‛ е класически синдикат от западноевропейски тип и това, че се движим във вярната посока, се доказва от факта, че доктор Тренчев за втори път беше избран за вицепрезидент на Европейската конфедерация на профсъюзите. Освен това той бе първият лидер на източноевропейски синдикат, който стана вицепрезидент на международната конфедерация на свободните профсъюзи. Така че оценката за пътя, по който вървим, е твърде добра.
И в бъдеще ще има стачки от типа на тези в „Кремиковци‛, в „Шише джам‛, „Лукойл‛. Това са различни сектори от индустрията, но с класически индустриални конфликти - от едната страна е капиталът със силата си, а от другата - хората с двете си ръце, които, когато станат много, вече могат да мерят сила с капитала.
Разговора води Теодора Георгиева
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
