Отношенията синдикати – партии в Европа
Британският синдикализъм. Разликите между британския синдикализъм и европейския (континентален) синдикализъм са сериозни – те засягат не само отношенията между синдикатите и партиите, но и формите на организация. Британският синдикализъм е единственият, който създава своя партия. Това става в началото на ХХ век, след период на дълго сътрудничество на синдикатите с либералната партия, наречена „политика lib-lab‛. Една от основните причини за създаването на Лейбъристката партия е желанието да сложи край на намесата на правителство и съдебна власт в професионалните отношения. Целта е синдикатите да развиват политиките си автономно, ето защо Лейбъристката партия не е била замислена като политически инструмент, който да защитава интересите на общата работническа класа, а като инструмент на синдикатите, който служи за постигането на различни техни цели.
Синдикализмът в германска Европа. В германския модел социалдемократическите синдикални конфедерации и социалдемократическите партии са в много тесни отношения, които обаче са по-различни от тези при британския пример. Синдикалните организации винаги са смятали, че принадлежат на по-широко политическо движение. Те формират професионалната сила, а пък партията - политическата. Заедно, те се стремят да подобрят положението на работническата класа. Професионалната и политическата дейност имат всяка своята логика, двете могат да се поддържат, но принципно те не трябва да намесват една в друга. На езика на практиката това се превежда с факта, че синдикалните организации се занимават с колективни преговори, а не се ангажират със стачки от политически характер. По този начин се откроява ясната разлика между политическата битка, която влиза в така наречения партиен ресор, и професионалната дейност, която се изразява в колективни преговори, водени от синдикални организации.
След края на Втората световна война отношенията между синдикати и партии бяха неформални с цел партията да не загуби гласа на работниците, които не са синдикални членове, както и синдикатите да не рискуват подкрепата на онези работници, които не гласуват за партията. В Германия официалното разделяне между DGB (германския синдикален съюз) и SPD (германската социалдемократическа партия) беше направено най-вече за да не се допусне завръщането на католически синдикализъм.
Синдикализмът в латинска Европа. В латинския модел синдикатите и партиите също бяха обвързани в тесни връзки, но по същността си те бяха по-различни от другите два вида. В продължение на дълъг период от време комунистите играеха доминиращата роля в основната френска и италианска конфедерации – съответно в CGT (Confederation Generale du Travail – Обща конфедерация на труда), и в CGL (Confederazione Generale del Lavoro – Обща конфедерация на труда). Подобна бе ситуацията и след падането на фашистките режими във втората по големина испанска синдикална организация и в първата подобна в Португалия. За разлика от социалдемократическите организации синдикалните конфедерации бяха по-решителни в обявяването на своята независимост, но и при едните, и при другите връзките между ръководителите бяха силни в една и съща степен. Но преди всичко комунистическата доктрина винаги е подчертавала превъзходството на партията над социалните организации и е определяла синдикатите като ‛трансмисионни каиши‛ в служба на политическата партия.
Формулата на ‛трансмисията‛, измислена през 1920 от Ленин за определяне ролята на руските синдикални организации след революцията от 1917, обяснява зависимостта, при която синдикалните организации трябва преди всичко да служат за набиране на членове на партията, за превръщане в приемливи решенията на партията за работниците и за предаване на работническите желания на партията. Тези задачи трябвало да бъдат изпълнени под тоталния контрол на партията. По същия начин тази формула се използва и от некомунисти за очертаване на характера на връзките между синдикалните организации и политическите партии в латинските страни в Европа.
Прилики и разлики. Въпреки тесните връзки, които съществуват между синдикалните организации и партиите, и трите модела са много различни. В Обединеното Кралство до неотдавна, ако и синдикатите да разполагаха с определено влияние върху Лейбъристката партия, най-вече с правото на вето, тяхната основна цел се простираше извън политическото поле. В германските страни синдикатите са със силно представителство на всички нива на социалдемократическите партии, но те не доминират в партията, а тя на свой ред им дава правото на независими действия. В латинска Европа комунистическите партии доминираха в комунистическите синдикати, които понякога им помагаха в политическата дейност.
И при трите модела общото е двойният ангажимент на твърдите активисти. Почти всички членове на социалдемократически, социалистически и комунистически партии, също както и работници, членуващи в християнски партии, са били активисти в синдикатите. По същия начин, по-голямата част от синдикалните лидери са били и активни членове на някоя партия. В Европа синдикатите са организации, които са политически ангажирани, дори и когато са официално заявени като независими от страна на политически партии. Членуването в синдикална организация е в еднаква степен и свидетелство за политически ангажимент, и средство за поддържане на воденето на колективни преговори.
Ханс Сломп
Откъс от Les relations professionnelles en Europe, 2000
Синдикализмът в германска Европа. В германския модел социалдемократическите синдикални конфедерации и социалдемократическите партии са в много тесни отношения, които обаче са по-различни от тези при британския пример. Синдикалните организации винаги са смятали, че принадлежат на по-широко политическо движение. Те формират професионалната сила, а пък партията - политическата. Заедно, те се стремят да подобрят положението на работническата класа. Професионалната и политическата дейност имат всяка своята логика, двете могат да се поддържат, но принципно те не трябва да намесват една в друга. На езика на практиката това се превежда с факта, че синдикалните организации се занимават с колективни преговори, а не се ангажират със стачки от политически характер. По този начин се откроява ясната разлика между политическата битка, която влиза в така наречения партиен ресор, и професионалната дейност, която се изразява в колективни преговори, водени от синдикални организации.
След края на Втората световна война отношенията между синдикати и партии бяха неформални с цел партията да не загуби гласа на работниците, които не са синдикални членове, както и синдикатите да не рискуват подкрепата на онези работници, които не гласуват за партията. В Германия официалното разделяне между DGB (германския синдикален съюз) и SPD (германската социалдемократическа партия) беше направено най-вече за да не се допусне завръщането на католически синдикализъм.
Синдикализмът в латинска Европа. В латинския модел синдикатите и партиите също бяха обвързани в тесни връзки, но по същността си те бяха по-различни от другите два вида. В продължение на дълъг период от време комунистите играеха доминиращата роля в основната френска и италианска конфедерации – съответно в CGT (Confederation Generale du Travail – Обща конфедерация на труда), и в CGL (Confederazione Generale del Lavoro – Обща конфедерация на труда). Подобна бе ситуацията и след падането на фашистките режими във втората по големина испанска синдикална организация и в първата подобна в Португалия. За разлика от социалдемократическите организации синдикалните конфедерации бяха по-решителни в обявяването на своята независимост, но и при едните, и при другите връзките между ръководителите бяха силни в една и съща степен. Но преди всичко комунистическата доктрина винаги е подчертавала превъзходството на партията над социалните организации и е определяла синдикатите като ‛трансмисионни каиши‛ в служба на политическата партия.
Формулата на ‛трансмисията‛, измислена през 1920 от Ленин за определяне ролята на руските синдикални организации след революцията от 1917, обяснява зависимостта, при която синдикалните организации трябва преди всичко да служат за набиране на членове на партията, за превръщане в приемливи решенията на партията за работниците и за предаване на работническите желания на партията. Тези задачи трябвало да бъдат изпълнени под тоталния контрол на партията. По същия начин тази формула се използва и от некомунисти за очертаване на характера на връзките между синдикалните организации и политическите партии в латинските страни в Европа.
Прилики и разлики. Въпреки тесните връзки, които съществуват между синдикалните организации и партиите, и трите модела са много различни. В Обединеното Кралство до неотдавна, ако и синдикатите да разполагаха с определено влияние върху Лейбъристката партия, най-вече с правото на вето, тяхната основна цел се простираше извън политическото поле. В германските страни синдикатите са със силно представителство на всички нива на социалдемократическите партии, но те не доминират в партията, а тя на свой ред им дава правото на независими действия. В латинска Европа комунистическите партии доминираха в комунистическите синдикати, които понякога им помагаха в политическата дейност.
И при трите модела общото е двойният ангажимент на твърдите активисти. Почти всички членове на социалдемократически, социалистически и комунистически партии, също както и работници, членуващи в християнски партии, са били активисти в синдикатите. По същия начин, по-голямата част от синдикалните лидери са били и активни членове на някоя партия. В Европа синдикатите са организации, които са политически ангажирани, дори и когато са официално заявени като независими от страна на политически партии. Членуването в синдикална организация е в еднаква степен и свидетелство за политически ангажимент, и средство за поддържане на воденето на колективни преговори.
Ханс Сломп
Откъс от Les relations professionnelles en Europe, 2000
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
