Карл Маркс/Фридрих Енгелс, Манифест на комунистическата партия (превод на Димитър Денков по първото немско издание от 1848).

Издателство ‛Гал-Ико‛, София, 1998. За настоящата публикация предговорът е редактиран от автора.


150 години след първоизданието на ‛Манифеста на комунистическата партия‛ има достатъчно текстови, исторически и политически съображения не да се редактират основно българските преводи, а да се направи нов по първото издание. В основата на този превод стоят три преводачески версии на български: първата на Иван Кутев от 1891 г. - просто защото е първа; втората на Георги Бакалов от 1919 г. - защото е най-самостоятелна и най-самокритична по отношение на собствения преводачески опит от 1900; третата е на Иван Георгиев и колектив преводачи от 1957 г. - защото е най-късната, най-разпространена и най-близка до руския ‛оригинал‛ от второто съветско издание на събраните съчинения на Маркс и Енгелс. Близки до нея са и преводите на Васил Коларов от 1915 г., и на Антон Иванов от 1938-9 г. Те представят различни Манифести, за които може да се каже най-общо следното.

А) Текстово всички се съобразяват с руски преводачески варианти, тръгващи от Бакунин и Плеханов и стигащи до ръководните намеси в преводите от съответния отдел на ЦК на КПСС. Никога не е превеждано първоизданието от 1848 година, а се ползват ‛поправени‛ или прередактирани последващи издания, при които оригиналът е тенденциозно драматизиран, включително и от Енгелс. Няколко примера: вместо ‛да се раздвоява‛, обществото се разпада или разлага; ‛противостоенето‛ на класите се дава като ‛вкопчване в люта битка‛, понякога и като ‛битка на живот и смърт‛, насочването на оръжията - без това да е упоменато в текста на оригинала - е винаги срещу буржоазията или строя, а предпоследното изречение, в което се изказва възможността пролетариите да извоюват един свят, се дава в силния императив за спечелване на целия. Най-много го отнася горката дребна буржоазия: не стига, че бива притискана многостранно и от аристокрацията, и от буржоазията, и от пролетариата, но и бива доопределяна в преводите все като ‛реакционна‛.

Драматизмът не е в разрез със схващанията на Маркс и Енгелс, но в случая води до удобни претълкувания преди всичко с пропагандно-възпитателен ефект. Този ефект и неговото засилване в корсета на държавната идеология търсят и опитите да се избегнат, когато изобщо се усещат, характерните за ранния период в писането им иронизации и хапливи определения от жаргона на ‛Млада Германия‛ или Хайневата поезия. При приписвания им трезв историзъм класиците изглеждат сериозни дори и през зимата на 1847 година, когато са пийвали братски при писането на текста, но сякаш са предвиждали бъдещето си на портрети над делови президиуми и в партийни знамена. Несъмнено такива хора, дори и да изпуснат ‛задник‛ в едно програмно произведение, сигурно имат пред вид ‛гръб‛, а когато описват плашилото на немския социализъм и нареждат ‛Krautjunker‛ и ‛Bureaukraten‛, случайно подбират звукоподобие, чиято непреводимост е поне толкова голяма, колкото е голяма непреводимостта на ‛чукудрури‛ и ‛бюроклатци‛.

Тенденциозността в преводите личи и при доста ясни места. Например до 1919 година в селска България няма как да се даде пряко ‛идиотизмът на селския живот‛; превежда се като ‛селска обстановка, която затъпява човека‛ (у Кутев) или като ‛затъпителна обстановка‛ (у Бакалов); с идването на БЗНС на власт обаче нещата си идват на място; при тъй многото иначе не пречещи понемчени латинизми ‛лумпенпролетариатът‛ се обяснява с ‛разпасана команда‛, с ‛чапкъни‛, та дори и с ‛изпаднали германци‛; дори знаменитият призив на Манифеста звучи подканващо домашно: „Ей пролетарии на всичките страни, съединявайте се!‛ (Кутев).

Но по-важно е друго зад над 120-те по-големи или по-малки преводачески изпускания или преиначавания на смисъла. Преводите на Кутев, Бакалов и Георгиев онагледяват движението на осъзнаващия се комунизъм у нас. И в преводите си той се е опирал на чужд, макар и ‛братски‛ опит - на руския, а по-късно на съветския, нищо, че е тръгнал в Ботевия си първообраз от откровено антируска нагласа, впрочем напълно споделяна от Маркс и Енгелс. В екзалтираното приемане на ‛новото‛ у Кутев, в дълга на просвещаващия социалдемократ у Бакалов, в скованото от идеологически и партийни страхове превеждане на Георгиев и др. личи различната по видимост, но единосъщна по тенденция „лява‛ мисловност у нас. Нейна характеристика винаги е била несамостоятелността и заобиколният достъп през втора и трета руска ръка до теоретичните източници на практическите й ангажименти. Така сме при историческите съображения.

Б) Исторически става дума за най-влиятелното произведение на обществено -политическата мисъл в последните 150 години. Неговите формулировки – дори и при забрава на първоизточника - са общи места в разбирането на историята. Набраздявана от национални страсти, от все по-кървави революции и все повече погубвани човешки животи, описана в серии надути триумфи на ‛короната‛ и исторически фалити на ‛лагери‛, имащи в едно двусмислено възприемане Манифеста за своя сакрална, ала нечетена книга, а марксизма за светска религия, днес тази история съвсем естествено се върна с всичките си проблеми в провинциите си със спомена и езика на предкомунистическото време. То започва от съдбовната за Европа 1848 година. Това е година на освободително-социални и поробващо-национални революции, на проекти за национални държави, на интронизации на славни монарси след рухването на републиканско-конституционните илюзии и, естествено, на препотвърдени разделения между Изтока и Запада – все нови и все повторими събития. Сред илюзиите сигурно има място и Манифестът, който обаче насочва към друг исторически род и надали застива в цезурната 1848 година, макар да излиза тъкмо тогава. Това е родът на скъсването с традициите: в историята - с описанието на уж така важните политически събития; в политиката - със скриването на насилствено постижимите цели; в пропагандата - със страха от откровеност. Манифестът говори на нов исторически език - затова е и Манифест на движение, на което се приписва целта да открие вратите за ‛истинската‛ история. Тя е в тенденцията, влечаща ни към интернационализация (днес чети: глобализация) на класово-осъзнато, трудово-производително, човешки-общностно участие в световната история. То е основано на убеждението, че двигателят на историческото развитие е в света и съвпада по време и място с основната характеристика на човешкия живот – разумното производство на задоволяващи човешките потребности предмети, а ‛по субект‛ - със самия производител.

Затова, противно на обичайната историческа фактичност, възраждана в юбилеи, програмното произведение на марксизма, както и повечето програмни човешки текстове, присъства днес не само под сянката на утопия, но и на осъществен и осъществяващ се проект, чието оценяване никак на пречи на действителното му съществуване. Последното е винаги в преосмислянето му чрез нови приложения.

В това убеждават юбилейните реверанси към неговите годишнини, които се правят навсякъде и почти от всички политически, обществено-научни и пропагандни кръгове по света. И при забележителното изключение на бивши ревностно социалистически страни. Че България е сред тях, не е чудно: все пак в уж тъй прагматичното време се отглежда и магическата вяра, че хитрото неспоменаване ще удържи демоните на миналото на злите им места, недопускайки ги до отиващия на все по-добре свят. Ала неспоменаването съвсем не е основание за отричане на историческа реалност, а само за търсене на аналогии по подозрение, както и на метафори за бързо протичащи склеротични промени в общество, нечестно забравило изворите на теоретическото си осмисляне.

Към дължимата на историята честност принадлежи и съображението, че покрай одържавяването на марксизма и стягането му в съветския корсет, нашият социализъм изчерпи за дълго действителния политико-протестен потенциал на обществото и блокира съзнанието за решаващата роля в него на производителния труд, все едно в какви форми се реализира той. На негово място се укрепваше съзнанието на политическите и литературните представители на пролетариата. Като всички идеолози, те пропадаха постоянно в илюзията, че представляват възгледите на бъдещето и май не се лъжеха особено, защото съобразително се ползуваха чрез средствата на държавната власт от благата на побеждаващия комунизъм. Ала така се залъгваше обществото и то намери тъп начин да си отмъсти: с преиначаване, със забрава или направо забрана на Манифеста.

От първо програмно произведение на революционния марксистки проект още по времето на социализма, той се изроди до един от многобройните елементи на т. нар. пролетарска идеология, чиято нарастваща ‛научност‛ съвпадаше с намаляващата потентност в разбирането на обществените процеси, да не говорим за ръководството им. Наред с митичния ‛външен натиск‛, който нямаше как да не се появи, след като по традиция политиката ни се ръководи отвън, това допринесе за ‛демократичното‛ изчезване на марксизма дори и от идеологическия хоризонт на т. нар. леви партии. И те взеха да се държат ‛модерно‛.

Бутафорното премахване на ‛Пролетарии от всички страни, съединявайте се‛ от главите на нашите вестници издуха и марксизма от главите на бутафорно левите теоретици. Те го равноположиха в програмите си с маргинални явления и имена, за които някога бяха подочували тъкмо в контекста на опортюнизма. Видели ‛нов исторически субект‛ пак в себе си, те заложиха на бъдещето, в което трябва да им се запази място на прорицатели на глобални процеси. Това налагаше да забравят миналото си. Най-лесната форма се оказа предрешаването и търсенето на клиенти за стари по същество кройки. Тук, както и в модата, имаше противници и привърженици на конфекцията. Авангардът, съставен от тези, които познаваха в откъслечни преводи ‛за служебно ползуване‛ постоянните модернизационни дебати в марксизма от 1848 г. насам - от онези за комуната през 1871 през тези за революцията около 1917 до еврокомунистическите след 1968 г. - заложи на колажите и зае от тях метафорите си. Но той не можеше да замени опита.

Онези, които държаха на автохтонността, без друго нямаха нищо в главите си, освен подборките на отдел ‛Пропаганда и агитация‛ към ЦК на БКП, в които марксизмът присъствуваше като теоретическо доказателство за миналата им практическа правота. ‛Национално отговорните‛ пък забравиха интернационализма, обърнаха хастара и се върнаха към водевилната версия на ДобриВойниковата ‛Криворазбрана цивилизация‛.

Обща се оказа безвкусицата. А комунизмът - противен на sensus communis.

След казаното дотук и при всеизвестната схватливост на участвуващите в политическия ни живот, споменаването на политически съображения би било обидно. Разбира се, спрямо текста на Манифеста.