Македония се намира днес в особено деликатно положение. Скопие се опитва да демонстрира мускули и спокойствие, но кризисните симптоми се долавят ясно от външните наблюдатели. И би било странно, ако не беше така. На нашата югозападна съседка в последните седмици й се струпаха твърде много грижи, за да не породят съмнение в нейната стабилност и геополитическа устойчивост.

Едностранно обявената независимост на Косово очерта ключова дилема. Да се признае новата държава – и да се постави под въпрос крехкият етнически баланс в самата Македония. Да не се признае – и да се провокира и разтърси същия този баланс на политическо равнище. Правителството предпочете изчакването, но събитията показаха, че снишаването не предпазва от бурята. Демократическата партия на албанците напусна кабинета и тласна страната към политическа криза. После се завърна, но не остави повод за колебание, че във всеки следващ момент може да повтори номера. Предсрочните избори през юни се превръщат в едно от многото потвърждения на общата нестабилност. И докато управляващите партии се сблъскаха на тема правата на малцинствата, правото на мнозинството да посочи име на своята държава бе оспорено за пореден път от гърците. Протече странна дискусия, наподобяваща конкурс „избери име на страната си‛. Конкурсът не излъчи победител. Журито не криеше подозренията си, че различните предложения няма да попречат на Атина да спре Скопие по пътя му към НАТО. Както и стана. Евроатлантическата перспектива се отложи за неопределено време. Македонският оркестър без име не се сдоби с брюкселска концертна зала, каузата му понесе тежък удар. И не защото не се е реализирал някакъв „цивилизационен избор‛. А защото изборът в някои отношения бе екзистенциален. Никой не се нае да прогнозира какво друго, освен членството в НАТО и ЕС, може да гарантира териториалната цялост на Македония във времена, когато заплахите за нея могат да нараснат. Едва ли им е лесно на македонците. Не знаят как се казва държавата им, не знаят от какъв етнически произход са, не знаят и на какъв език говорят. Да не си на тяхно място.

Българите изглежда вече не желаят да припознават като свои македонските проблеми. Социологическите сондажи, всекидневните разговори, мненията по форумите са индикатор за нарастваща дистанцираност на гражданите. Македония може да е била една от най-романтичните страници от българската история, както припомняше президентът Петър Стоянов, но днес извиква все по-слаб ентусиазъм в българското общество. Обратно, расте недоволството от македонската политика. Говорителите на това недоволство печелят влияние и доверие. Покровителственото отношение на София към Скопие твърде дълго не се радваше на признателност в Скопие, за да не доведе до охлаждане и в София. Върхът на айсберга, разбира се, бяха политическите върхове. Оказа се възможно, например, политическа сила да се ползва с обществена подкрепа почти единствено заради антимакедонската си реторика. Експерти по антимакедонско говорене лесно се преквалифицираха в специалисти по политическо всичко. Изявления за поругани български войнишки гробища постлаха пътя към високите рейтинги. Българското обществено мнение прескочи крайпътния камък от 15 януари 1992 и с презрение заклейми решенията на едно предходно правителство да дарява танкове и минерална вода на братята ни от Вардара. Но управляващият елит, за добро или лошо, е обвързан с обстоятелството, че България е първата държава, признала македонската независимост. Нашето отношение към Македония не може да не бъде специално.

Именно в такъв контекст Фондация „Манфред Вьорнер‛ лансира разработката „Българската политика спрямо Република Македония‛. Тя бе анонсирана в българските медии, получи съответния отзвук в македонските, депозирана бе пред българските държавни институции в сферата на външната политика и официално представена на церемония в софийския „Шератон‛. Рекламното раздвижване обаче е значително по-скромно, отколкото предложеният материал заслужава. Той изпъква на фона на кратките и повърхностни коментари по македонския въпрос в пресата, и е по-любопитен за аудиторията от многословните декларации и пресконферентни съображения на държавните мъже. Ще бъде лекомислено, ако не се изтъкне широкият експертен формат на авторския колектив. Президентът на фондацията д-р Любомир Иванов е събрал ярко съзвездие от имена, мнозинството от които безспорни познавачи на Югославия и бившата й южна република. Дипломати, академични учени, експерти от държавната администрация и неправителствения сектор, политически анализатори на свободна практика и дори един директор на Националния исторически музей са споменати в краткото авторско каре. Изреждането е последвано от интригуващото уточнение „и др.‛, призвано вероятно да разпали въображението на читателя. Кои са тези „др.‛ и няма ли да се обидят, че не ги назовават поименно в разработката, засега не става ясно, но многообразието от автори и авторски подходи определено личи още при бегъл прочит на доста грапавия и стилово необработен текст. Изречения като „България не може освен строго да следва този принцип и по никакъв начин да не се асоциира с интерпретации които го нарушават‛ (запазвам пунктуацията на оригинала) от своя страна навяват мисълта, че авторите са склонни да защитават българския национален интерес в английски езикови конструкции.

По характера си „Българската политика спрямо Република Македония‛ е стратегически документ, чиято задача е да предложи нови подходи в оценката на двустранните отношения, във формулирането на цели и задачи и в пътищата за тяхното осъществяване. Структурата е съобразена със стратегическия замисъл. Започва се с анализ на ситуацията („Основни елементи‛), разделен по държави: първо Македония, после (разбира се, заедно) Албания и Косово, накрая Гърция. Това маркира контекста на двустранните отношения и позволява да се премине към План за действие, който първоначално дефинира рамката и наличните ресурси и след това конкретизира дейности за реализацията си. Прави впечатление националистическият език. Отношението на Македония към България е подложено на остри критики. Според документа пътят за развитие на младата държава стъпва на фалшифициране на миналото и продължава „сръбско-югославския проект, все така на антибългарска основа‛. Политиката на Македония безусловно е определена като „недобросъседска‛. Отправят се почти директни предупреждения, че нейното следване в бъдеще ще постави под въпрос нормалното протичане на процесите на европейска и евроатлантическа интеграция.

Изложението в много пунктове се докосва до изобличителния патос на реториката на някои патриотични организации у нас. Докосване обаче не значи органично вплитане. Съдържанието на посланията на места се разминава с опаковката. А тя служи, за да легитимира една теза, заложена още в началото на документа. Цитирани са изказвания на президента Георги Първанов, на премиера Сергей Станишев и на външния министър Ивайло Калфин, чийто общ знаменател е изчерпването на кредита на безрезервна българска подкрепа за македонското членство в ЕС и НАТО. Изводът, че българската политика оттук нататък ще бъде функция от волята на Македония за добросъседски отношения, е формулиран в по-общия му смисъл: приключва един и стартира друг етап от българо-македонските отношения. Последиците са поне две. След като стартира нов етап, е необходимо неговото стратегическо осмисляне и планиране. След като българските държавници са поставили акцента върху антибългарските обертонове в македонския обществено-политически дебат, е редно новият курс да извежда основанията си от тази проблематика. Резултатът е изработването на стратегия, оцветена с патриотични бои. Патриотичното въздействие е несъмнено. Същевременно ще спечелим, ако се абстрахираме от него и погледнем по същество основните аргументи и концепции на екипа на „Манфред Вьорнер‛.

Декларацията от 1999. Съвместната декларация на премиерите Иван Костов и Любчо Георгиевски играе важна роля при легитимирането на самата стратегия. Неслучайно тя фигурира като приложение към текста. Разумно звучат препоръките да се вземат предвид нейните клаузи в мониторинга на напредъка на Македония по пътя към НАТО и ЕС. Коректно са синтезирани съображенията, които отреждат на Декларацията важно място в цялостната структура и развитие на двустранните отношения. Добре е защитено виждането, че Декларацията, освен като документ на отношенията между България и Македония, може да се разглежда и като потенцална основа на политиката на Европейския съюз в региона. От друга страна, високата оценка на тази Декларация се придружава от коментар за нейната асиметричност, защото „изрично изключва действия на Скопие в защита на статута на лица в България, които не са граждани на Република Македония‛. При наличие на принцип за ненамеса във вътрешните работи на друга държава, подобни действия могат да бъдат мотивирани единствено от положението на някакво македонско малцинство в България. Докато няма такова малцинство, бележката в документа на Фондация „Манфред Вьорнер‛ няма никакъв смисъл.

ОМО „Илинден‛. Съдебните баталии около регистрацията на македонската партия, отекнали и в европейските съдебни и парламентарни зали, представляват достатъчно популярен сюжет, за да могат да бъдат пропуснати в един анализ на двустранните отношения. Авторите на документа поддържат становището, че България не печели от извеждането на темата в международен контекст. Нещо повече, те твърдят, че нерегистрирането на ОМО „Илинден‛ все по-трудно може да се защити в условията на напредваща интеграция на Македония в ЕС и НАТО. Не става ясно какво общо имат ЕС и НАТО с въпросния казус. Неведнъж е изтъквано, че българската позиция стъпва решително върху конституционната невъзможност да съществуват партии на етническа основа, особено такива, които изявяват сепаратистки претенции. Да се признае македонско малцинство при неговата липса, да му се създаде партия и да се позволи на тази партия да функционира като готов и законен инструмент за подкопаване на стабилността на страната – това са прекалено големи жертви пред олтара на българо-македонските отношения. Дори авторите на доклада сигурно не биха ги подкрепили, припомнят ли си внушителното критично въведение към македонската проблематика, с което са се ангажирали.

Българското малцинство в Македония. Документът на Фондация „Манфред Вьорнер‛ се опира на тезата за българския етнически произход на славянското население на Македония, като подчертава, че в съвременни условия етническата прнадлежност е въпрос на самоидентификация. С други думи, след като има такива, които се идентифицират като етнически македонци (небългари), то те и етническите българи не могат да бъдат разглеждани като едно и също. По-нататък се прави предположението, че населението с българско самосъзнание в Македония може да се окаже далеч по-малко от очакванията, и се формулира хипотезата, че следва да се имат предвид и немалобройните жители на Македония с „дуалистично самосъзнание‛ – на българи и македонци едновременно. Тази сложна картина според авторите на документа трябва да принуди българската политика да се съобразява с „реалностите, такива, каквито са‛. Такава принуда обаче липсва спрямо етническите българи в Гърция, заменена с констатацията, че малцинствената тематика в случая не е актуална на ниво междудържавни отношения. Спрямо Македония се оказва актуална. Употребеният израз, „официално признаване‛ на българското малцинство, може да означава само едно: признаване на българското малцинство, според официално регистрирания брой македонски граждани, самоопределили се като българи. Тяхното количество е добре известно, възлиза на 3 646 души, и едва ли би затруднило македонското правителство, ако се реши на сериозната стъпка да го признае и да го включи в преамбюла на Конституцията си в компанията на албанци, турци, власи, роми, сърби и бошняци. В светлината на своето доверие в прецизността на македонската статистика вече можем да тълкуваме и думите на македонския посланик в София Абдурахман Алити от 30 март т.г., че ще окаже пълно съдействие на всеки, който се е заел да учреди българска партия в Македония.

Българската позиция. Стратегическият проект на Фондация „Манфред Вьорнер‛ постепенно осветлява основните стълбове, около които трябва да се гради българската политика спрямо Македония. Тук влиза гарантирането на правата на малцинствата, включително македонското, като израз на нормалните добросъседски отношения в рамките на ЕС и НАТО. Европейското и евроатлантическото членство на България е посочено като водещ аргумент в подкрепа на предвидената смяна на курса. Смята се, че то обосновава и оправдава всички мерки, обобщени в текста като „нова българска активност‛. Активното ни съдействие за интеграцията на Западните Балкани в системата на ЕС и НАТО е подробно разписано като дейности. Голяма част от тях са разумни и логични. Същевременно то се интерпретира в светлината на две съществени уговорки. Първата е свързана с Гърция. Споменава се, че ако гръцката позиция спрямо Македония в даден момент се размине с европейската (както и да се измерва това), нашата не бива да се реализира пред международната общност като подражание на гръцката. Втората уговорка засяга Сърбия. Документът препоръчва „да се осветлят и връзките на видни представители на елита на Република Македония, работещи за влошаване на отношенията с България, поддържащи контакти и връзки със специалните служби на Милошевич в близкото минало, както и с антидемократичните среди в Сърбия днес‛ (които и да са тези антидемократични среди). Деликатното дистанциране от Гърция и Сърбия е само маркирано, но не включва никакви гаранции срещу обичайната историческа практика сръбско-гръцкото разбирателство да се осъществява на наш гръб.

„Българската политика спрямо Република Македония‛ може да породи най-различни тълкувания и заключения. Не се изяснява един ключов въпрос: необходима ли е на България собствена дипломация. От документа се разбира в какви форми, и чрез кого, следва да се изразява съгласуваната българска политика в нейното ново европейско и евроатлантическо качество. Субектната страна е важна. Императивният тон на препоръките, предоставени „на вниманието‛ на българското Министерство на външните работи, говори не просто за самочувствието на авторите на доклада. Стратегическото мислене в отношенията с Македония несъмнено страда от дефицити и неправителственият сектор може да се почувства в нова роля. А кой иска да бъде български външен министър през следващия мандат на изпълнителната власт, не е тема на нашия разговор.