Български  |  English

Мнимият великан 1968-a

Митът 1968. Време е да го погребем. Вместо това този мит става все по-голям и 1968 - годината, която имат предвид Кай Дикман (главен редактор на вестник „Билд‛ – бел. ред.), Йохано Щрасер (известен политолог, публицист и писател, който от 1995 е генерален секретар на германския PEN-клуб), Ева Херман (известна телевизионна журналистка-бел.ред.) и много други, е измислен фар.

1968, както твърди Кай Дикман в своята току-що излязла книга „Голямата самозаблуда‛, и днес е завладяла живота в Германия до последните му фибри: „Пълна вяра в държавата, криптосоциалистични системи за снабдяване, себеомраза, загуба на идентичността‛ - всичко това тогава бе показано на света от една бунтуваща се младеж, която беше заложила много здраво на доброто в човека и затова извърши само лоши неща.

Колкото по-далеч във времето 1968 остава, толкова повече тя се превръща в мним великан. Този великан е измислен от писателя Михаел Енде и се появява в неговата книга за деца „Джим Копчето и Лукас Машинистът на локомотив‛(1960). За господин Тур Тур, така се казва великанът, е характерно, че колкото повече човек се отдалечава от него, толкова той става по-голям и по-страховит. Затова двамата герои го превръщат във фар на остров Лумерланд.

През последните години 1968 се е превърнала в един такъв фар – за неговите злопаметни противници, защитниците на националното „Ние‛, и за неговите привърженици, въображаемите герои на едно въстание. Политически погледнато, изглежда, че Йохано Щрасер и Кай Дикман, Антие Фолмер (днес зам.-председател на Бундестага-бел.ред.) и Ева Херман са противопоставящи се един на друг образи – това, което ги обединява обаче, е убеждението, че бунтът в края на 60-те е променил Германия по един революционен начин.

Това убеждение е спорно. Тъй като, каквито и да са били темите, с които са се занимавали въстаналите студенти – те са присъствали и по-рано, отчасти дори много по-рано, и с течение на годините са прераснали в големи дискусии. Наистина, немските университети представляват остатък от феодалното общество и при това – в рамките на една демократична държава. Опит за демократизирането им, за отварянето им към обществото обаче вече е бил правен.

Сензационното изследване на Георг Пихт за „немската катастрофа в образованието‛ излиза през 1964. Много преди това семейството и особено ролята на жената в него биват подложени на съмнение: Симон дьо Бовоар публикува книгата „Другият пол‛ през 1949, книгата на Бети Фридън „Тайната на женствеността‛ е от 1963.

Много преди студентските бунтове да се намесят в ‛обществените отношения‛, обществените отношения усилваха и ускоряваха промените, започнали години по-рано, за да стигнат до завършек много по-късно. Какво означава това, може да се разбере по обстоятелството, че всяко мнимо завоевание на ‛Шестдесет и осма‛ има и една друга, съвсем не революционна, но изключително ‛хармонизирана със системата‛ страна - демократизацията на университета не служеше само за интелектуалната еманципация на стоящите далеч от образованието слоеве, а и доставяше на немската икономика образовани чиновници, от които през 60-те години тя все още спешно се нуждаеше.

Студентските бунтове протичаха в онези сфери на обществения и политически живот, в които прогресът – а тук това ще рече либерализацията на трудовия живот – и без друго вече беше строил своите най-силни батальони. В действителност господин Тур Тур, големият професионален ‛революционер‛, е обикновен чиновник в процеса на модернизацията.

Животът без вратовръзка, възможен в наши дни и в някои по-добри професии, готовността човек да бъде на ‛ти‛, свободният контакт със сексуалността – всичко това несъмнено би станало и без бунтовете.

В крайна сметка либерализацията, произлизаща от една живяна култура, беше с много по-голямо въздействие от всички теоретически усилия от онова време – тъй като обществото беше узряло за хедонизацията си.

Но защо в такъв случай бунтовете се състояха? И откъде това усърдие, този гняв, тази воля за опълчване и насилие, които в никакъв случай не са владели само неколцина разколници извън живота на заетите с полезен труд, ами са били навлезли в обширни зони на образованото средно съсловие? Трудно е човек да си представи, че подобни неща биха се случили, без преди това ФРГ да е била реализиран идеал за държава.

Никога не е имало държава, чието създаване и учудващо бърз прогрес да са били съпътствани от подобни надежди като тези на младата Федерална република Германия. Но със стареенето си ФРГ ставаше все по-обичайна, като се започне от превъоръжаването през 1956, мине се през скандала в списание ‛Шпигел‛ от началото на 60-те години и се стигне чак до законите за извънредното положение, които бяха приети през май 1968 и дадоха на бунтовете един от най-важните им поводи – тези закони важат и до ден днешен, въпреки демонстриращите студенти, и от тях отдавна вече никой не се възмущава.

По много признаци може да се забележи, че усърдието на бунтовете се е подхранвало преди всичко от един разочарован идеализъм: например, по решителността, с която националсоциалистическото минало, било на Ханс Глобке, на Курт Георг Кизингер, било на много други висши функционери на ФРГ, беше развенчано и изнесено на показ, по недоверието спрямо собствените родители, най-малкото спрямо онези, които са били сподвижници на националсоциализма, по систематичното заклеймяване на социалното разслоение, по фанатизма в подкрепа на равенството, дори по постоянно присъстващата готовност за провокация – та нали, ако така раздразваната държава би реагирала, злостта й би се открила още по-ясно за взора?

Потребността от чиста, добра, неопетнена държава лежи в основата на това и доколко тази потребност е била разочарована, може да се измери по това колко успешно се използваше думата ‛държава‛: за ‛държавата‛ се говореше като за отделен човек и се живееше във вражда спрямо това същество, а когато пред нея се поставяше обратният знак, просъществуваше вярата в морално добрия, героичния баща, какъвто тази държава собствено трябваше и да бъде. И когато държавата мутираше до система, бунтовете вече се примиряваха със своя крах и това проличаваше от обстоятелството, че те превръщаха личния противник в нещо абстрактно, митично - в гигантско съзаклятие.

Та нали комунизмът, в неговата утопична въздигнатост от диалектическия материализъм до учение за всеобщото спасение, в никакъв случай не противоречи на гражданските идеали? Не, той е теоретическо изостряне и крайно радикализиране на лелеяни от всички страни надежди, и то не само за свобода и братство – а преди всичко за равенство. Академичният фундаментализъм на студентските бунтове е последица от усилието да се осмислят гражданските идеали чак до техния систематичен край.

Тъкмо защото Федералната република, както стана ясно, не оправда надеждите за социална справедливост, а беше и си остана класова държава, идеалите бяха пренесени върху една друга, по-радикална държава, която най-накрая започна да взима насериозно старото схващане, че всички хора са деца на Бога. Освен това стана ясно, че четенето на Карл Маркс все още може да бъде облагородяващо и то не само заради аналитичната му яснота, а и заради агресивността, с която реагира на социалните условия.

Но все пак студентски бунтове е имало не само в Германия, но и във всички западни държави, а освен това и в Прага, във Варшава и в Източен Берлин, но в много по-малък мащаб. В същото време не е случайно, че тези бунтове с всичките им производни, като се започне от к-групите и се стигне до организираната „спонтанност‛ и конгреса „Tunix‛ (Бездействай) от 1978, са по-интензивни и по-продължителни в Германия, отколкото на друго място.

Държавният идеализъм, надеждата, че след Втората световна ще започне един по-добър живот, ги е имало и в САЩ, и във Франция, и в Италия. Така или иначе, протестите в САЩ са били забравени в рамките на две години. Причината за това е, че разочарованието е по-малко, когато вярата е по-слаба. Във Франция също протестите не траят по-дълго. Останалото е цинизъм.

1968, годината, за която говорят Кай Дикман, Йохано Щрасер, Ева Херман и много други, е фантастичен фар: Това е героизиране на тях самите, чучело, което те сами създават, за да могат едните да ги пребият с палки, а другите да носят пред тях чучелото като бял великан.


Зюддойче цайтунг, 27.10.2007
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”