Български  |  English

Двете пролети на ’68-а

Днес, четиридесет години по-късно, споменът за „трескавите часове‛ от пролетта в Париж и Прага, Варшава и Берлин, ни представя, посредством конференции, дебати и публикации, поразителните разлики между Изтока и Запада, както се изразяваха навремето. В Париж честванията в стил „психодрама‛ (Стенли Хофман) на Май ’68-ма смесват самодоволството на едно поколение с желанията на следващото, за да си присвоят наследството на този Май със същото усърдие, с което новият френски президент го отхвърля; всъщност последният бе описан от Даниел Кон-Бендит като самоотричащ се активист от ’68-ма (от която е запазил само прочутото „да се наслаждаваме без граници‛). В Прага, напротив, са по-малко склонни да честват болезненото поражение и трогателния Александър Дубчек, който символизира не само провалените надежди, но и началото на продължилата двайсет години „нормализация‛. Въпреки че дълго време беше отбягван и отхвърлян от колективната памет, там дебатът върху ’68-ма все пак започна с повторното публикуване на два ключови текста четиридесет години по-късно в Literarni Noviny - единият на Милан Кундера, а другият на Вацлав Хавел, писани веднага след окупацията от „братските страни‛1. Първият твърдеше в основни линии, че, въпреки поражението, Пражката пролет носи универсално значение като първи опит да бъдат помирени политическите модели на Изтока и на Запада, социализма и демокрацията. Според Хавел пък големите завоевания на Пражката пролет (отменянето на цензурата, връщането на индивидуалните и колективните свободи) само са възстановили онова, което вече е било налице в Чехословакия трийсет години по-рано и което е фундаментът на повечето демократични страни. В този смисъл, със своето прилепване и вярно имитиране на Запада, и изключването на каквито и да било реформи в рамките на социализма, 1989-а беше някак анти-’68-ма. Но двайсет години по-късно този дебат звучи по различен начин: в контекста на икономическата глобализация, чиито порочни следствия започват да се забелязват, и на преждевременната криза на демократичното представителство, във въпросите, които чехословашката пролет от ’68-ма поставя относно демокрацията, пазара и „третия път‛, прозира нова актуалност.

В този смисъл Пражката пролет надхвърля историята на комунистическата система в Източна Европа и придобива общоевропейски измерения. Обикновено тя се свързва с младежките бунтове, които изпъстриха 1968 г. по целия свят. Пражката пролет и Май ’68-ма въплъщават избухналите в различни политически контексти въстания срещу наложеното от Студената война статукво и в името на алтернативни модели на социалност.

Паралелите могат да бъдат открити в едновременността на събитията от ’68-ма. Първо, фактът, че тяхна движеща сила бяха интелектуалците и студентското поколение, което от Прага до Париж (но също и в Берлин, Бъркли и Варшава) демонстрираше един и същи начин на обличане, слушаше една и съща музика и изразяваше едно и също недоверие към действащите властови институции – този факт говори за „конфликт на поколенията‛ в момент на „глобално въодушевление‛ и „некохерентно братство‛2, според формулата на Пол Берман, който вижда в това началото на по-сетнешния процес по сближаване между дисидентите от Изтока и антитоталитарната левица от Запада.

Другият паралел минава по линията на единство в поражението. Утопиите на ’68-ма, въпреки различията си, се опитваха да оспорват международния ред, който бе установен след Втората световна война. Оттук и идеологическите изкривявания, които бяха колкото умишлени, толкова и далеч от реалността (например в Прага „революцията на работническите съвети‛ 3), се противопоставяха на „възстановяването на предвоенния политически ред‛ (Милан Симечка4) и на разделянето на Европа.

Но едновременност не значи еднотипност. За да разберем това, можем да споменем само няколко контраста между двете Пролети, които се задълбочиха след 1989 г. В своята книга върху отзвука, който Пражката пролет имаше сред френските левичари, Пиер Гремион е изследвал проблема през призмата на дискурса и идеологическите позовавания5. Нека вземем само основната идея и да акцентираме върху идеологическото разминаване и чувствителния контраст между активистите на ’68-ма. От около три десетилетия насам французите се намират на върха на влиянието в културния и медиен истаблишмънт, докато техните чешки „колеги‛ принадлежат към едно пожертвано поколение, което преоткри свободата и възможността да възстанови прекъснатата си за около петдесет години история едва през 1989 г. Тогава появилото се вече ново поколение, със своите амбиции, способност за адаптиране и презрение към илюзиите на Пражката пролет, направи крайно труден обрата към Пролетта в личностен и професионален план. И така, първата разлика между чехи и французи е от политически или по-скоро „идеологически‛ характер: онези, които се стремяха да приключат с продължилата двайсет години социалистическа нищета, не виждаха нищо лошо в оспорваното от парижкото движение „потребителско общество‛. В т. нар. „буржоазни свободи‛ и изборите, които бяха само „клопка‛ и трябваше да бъдат отхвърлени в полза на пряката демокрация, нямаше нищо, което да предизвика презрението на онези, които, живеейки в тоталитаризма, искаха да върнат гражданските права и основните свободи на словото и събранията като основа за възстановяването на политическия ред. Френското левичарство отхвърляше пазара и капитализма, докато в същото време в Прага Ота Шик предлагаше „трети път‛ между източния социален етатизъм и западния капитализъм. Опитът да се надскочи това идеологическо и икономическо противопоставяне беше само различен начин да се преодолее разделението на Европа. Лозунгът на „нежната революция‛ от 1989 г. – „обратно към Европа‛ – вече беше налице в стремежите на Чехословакия от 1968 г. Философът Иван Свитак, едно от непослушните деца на Пражката пролет, беше формулирал ситуацията по следния начин: „На въпроса откъде, с кого и накъде вървим, може да се отговори кратко и ясно: От Азия към Европа, но сами.‛ 6 Само че на парижките левичари думите „Европа‛ и „Запад‛ им миришеха на колониализъм и „общ пазар‛. Техният интернационален поглед бе решително обърнат към Третия свят - от Виетнам (Хо Ши Мин) до Куба (Че Гевара), минавайки през китайската културна революция (Мао Цзе Дун).

Движещата сила на Пражката пролет беше стремежът към свобода, докато в Париж освобождението се прекланяше пред мита за революцията. Милан Кундера много точно забелязва това измерение:

„Парижкият Май бе експлозия на революционния лиризъм. Пражката пролет бе експлозия на пост-революционния скептицизъм. Ето защо парижкият студент гледаше Прага с недоумение (или по-скоро с безразличие), а пражкият само се подсмихваше на парижките илюзии, които считаше за дискредитирани, комични и опасни (...) Парижкият Май беше радикален. Експлозията на Пражката пролет бе дълги години подготвяна от народния бунт на умерените... голият радикализмът извикваше у чехите алергия, понеже в тяхното подсъзнание той беше свързан с най-лошите им спомени.‛7 Революционният лиризъм и речникът на Май ’68-ма напомняха на Кундера за идването на комунистическия режим на власт през 1948 г. и съдбата на поета Яромил, герой от неговия роман Животът е другаде. От друга страна, чешките активисти от ’68-ма бяха по-близо до иронията и скептицизма на главния герой от един друг негов роман, излязъл в Прага през 1968 г. – Шегата. Оттук и разминаването между духа на младежкия бунт на Париж и зрелостта на Прага. Кундера добавя: „Парижкият Май оспори това, което се нарича европейска култура и нейните традиционни ценности. Пражката пролет, напротив, беше пламенна защита на европейската културна традиция в най-широкия и толерантен смисъл на думата (защита както на християнството, така и на модерното изкуство, които бяха отречени от властта). Всички ние се борихме да имаме право на тази традиция, която беше заплашена от антизападния месианизъм на руския тоталитаризъм‛.

Анахроничният политически език, който се говореше в Париж, не улесняваше комуникацията между двете столици. Въпреки че и в двата случая ставаше дума за социализъм, който скъсва със съветския модел, марксисткият жаргон на западното левичарство твърде много напомняше на жаргона на властта в Източна Европа. Доказателство за това беше посещението в Прага през април 1968 г. на водещата фигура в берлинското движение – Руди Дучке, в рамките на диалога между християни и марксисти, организиран от философа Милан Машовец. Младият историк Милан Хаунер прави следното обобщение на срещата: „Дучке разполага с много обмислен и рафиниран политико-икономически речник. Без да спира, засипва аудиторията с канонада от термини, като производство, възпроизводство, манипулация, репресия, трансформация, обструкция, циркулация, интеграция, контрареволюция..., които разгръща и прилага систематично‛8. Какви тогава бяха причините за неуспеха на лидера на берлинския бунт сред чешките студенти? „Руди без съмнение е несравним оратор, неговата реч имаше ясна логика, но тъкмо тази издигната в утопия рационалност предизвикваше тревога. В неговия перфектно разгърнат дискурс нямаше място нито за шега, нито за човещина; а без тази критическа рационалност щяхме да го вземем за обикновен демагог, който на всичкото отгоре е и германец, т.е. нещо, което вече сме виждали. Това обаче би било несправедливо, защото той беше невероятно искрен.‛

Десет години по-късно, няколко дни преди да умре, Руди Дучке – този, за когото „империализмът‛ можеше да бъде само американски – размишлява върху заслепението на западното левичарство, сещайки се за чешката пролет: „Нямам кой знае какво да кажа за Май ’68-ма във Франция, първо, защото по това време се намирах в болница, но преди всичко защото, гледайки назад, виждам, че важното събитие на 1968 г. беше не Париж, а Прага. Тогава бяхме неспособни да го видим‛. 9

Докато западната „нова левица‛ искаше да заздрави марксизма, очиствайки го от сталинистката мръсотия, чехите, напротив, се опитваха напълно да го разводнят. „Социализмът с човешко лице‛ можеше да се приспособи към големите идейни течения, които бяха на мода през шейсетте години: от психоанализата до структурализма, от прогресивното християнство до „новия роман‛, от „научно-техническата революция‛ и теорията на конвергенцията на Радован Рища10 до преосмислянето на европейската същност. Парижкият Май искаше да постави културата и университета в услуга на един политически проект. Чешките революционни години, напротив, представляваха процес на (временна) еманципация на културата от прангите на политическите структури и прелюдия към обрата през 1989 г.

Това дистанциране на културата от официалната идеология имаше във висша степен политическа насоченост. Политическата криза на режима не започна с избирането на Дубчек за шеф на партията на 5 януари 1968 г., а с радикалните изказвания на Людвик Вацулик, Милан Кундера и Антонен Лим на Конгреса на писателите през юни 1967 г. Вестникът-емблема на Май ’68-ма беше Аксион, а на Пражката пролет – Литерарни новини, вестникът на Съюза на писателите, който продаваше четвърт милион екземпляра в държава с население петнайсет милиона души. Шейсетте години ще си останат „златната епоха‛ на чешката култура, независимо дали става дума за литературата (Йозеф Скворецки, Людвик Вацулик, Милан Кундера, Иван Клима), за театъра (Вацлав Хавел, Павел Кохут, Отомар Крейча), без да забравяме „новата вълна‛ на чешкото кино (Милош Форман, Иван Пасер, Яромил Иржес, Вера Хитилова, Ян Немец, Иржи Менцел)11, което предлага друг паралел или по-скоро контраст с киното, което се налагаше по онова време във Франция. Това извънредно богатство на чешкия културен живот бе възможно заради изключителните обстоятелства, при които творчеството успяваше да се еманципира от ограниченията на цензурата, без от друга страна да се съобразява с тези на пазара. Това богатство обаче явно контрастира с относителната културна безплодност от последните две десетилетия след 1989 г. (както в Прага, така и в Париж).

Културното наследство на ’68-ма имаше странна съдба след поражението на двете Пролети: в Прага то бе напълно разрушено от режима на „нормализацията‛, а неговите основни представители бяха преследвани, забранявани и принудени да живеят в изгнание. Напротив, във Франция и най-общо на запад това наследство намери приложения много отвъд провалената утопия на Май ’68-ма: политическата екология, феминизмът, мултикултурализмът, но и поставянето под въпрос на традиционния модел на семейството и новата анти-тоталитарна педагогика в средното образование са ясни знаци за устойчивото влияние на това културно наследство, което посредством цяло едно поколение се въплъти в основните културни и медийни институции на държавата. Чешките активисти от ’68-ма са погубено поколение. Двайсет години по-късно, когато промяната настъпи, те вече бяха по следите на едно друго, още по-невероятно възраждане. Техните френски „колеги‛ успяха да превърнат политическия провал на Май ’68-ма в културна победа, чиито лозунги „бобо‛ (буржоа-бохем) и „либ/либ‛ (либерал/либертарианец) са само съкратен вариант на трансформациите на едно самодоволно поколение, което успяваше да упражнява „хегемония‛ (в смисъла на Грамши) над френските културни и политически елити.

За да избегнем недоразуменията, трябва да кажем, че движенията на ’68-ма се различаваха и по своите последици. В Прага отначало това беше провалът на вътрешните реформи на комунистическия режим. Това от своя страна напълно дискредитира „ревизионистката‛ перспектива на Дубчек в страните от Изтока, вдъхновявайки в същото време Еврокомунизма на Запад (към който по-късно Френската комунистическа партия се опита да се присъедини, търсейки съюзници за своята „Обща програма‛, което щеше да бъде цел на всички леви партии през седемдесетте). От провала на ’68-ма в Прага остана само „клиничната смърт на марксизма в Европа‛ (Лешек Колаковски) и дошлата след двайсет години, но прекалено късно, Перестройка на Горбачов. Остана обаче и една друга Пролет – тази на завърналото се гражданско общество, на „преоткритото гражданство‛, по думите на Хавел12. Иван Свитак обобщава тази друга програма на ’68-ма по следния начин: „Преход от тоталитарна диктатура към отворено общество; унищожаване на монопола над властта; действащ контрол над властовия елит чрез свободна преса и обществено мнение; преход от бюрократично управление на обществото и културата от „главорезите на генералната линия‛ (терминът е на Чарлз Райт Милз) към прилагане на основните човешки права.13‛ Тъкмо това дистанциращо се от официалния марксизъм наследство щеше да намери продължение в дисидентството десет години по-късно. Това централно-европейско дисидентство (в частност чешкото) поставяше в центъра на своите стремежи правата на човека, гражданското общество и европейската култура и в появилия се след 1968 г. политически контекст оказа значително влияние върху анти-тоталитарната левица във Франция. Последната започна да открива, че Май ’68-ма също имаше своята анти-комунистическа страна; доколкото лявото движение оспорваше стратегията на ФКП, която си оставаше вярна на грижата на Москва да се запази „реда‛, т.е. разделението на Европа. Т. нар. „нови философи‛ насочиха вниманието си към произхода на тоталитаризма през ХХ век, Гулаг и „варварщината с човешко лице‛ (Бернар-Анри Леви) и проследиха интелектуалните и политически родства на руско-съветския болшевизъм чак до немските класици от Просвещението (Андре Глюксман). Пътьом те откриха, че споделят някои от тревогите на основни фигури в чешкото дисидентство, като Ян Паточка и Вацлав Хавел. През осемдесетте години други, като Ален Финкелкрот и Даниел Саленав (в Европейският вестоносец), бяха по-чувствителни към преоткриването на Централна Европа – този „откраднат Запад‛ (Кундера) – за да мислят Европа като обща култура и цивилизация, а не само като „общ пазар‛. Така анти-тоталитаризмът, правата на човека, преоткриването на гражданското общество и на европейската идея благоприятстваха срещата между бившите активисти на ’68-ма от Прага и Париж. Колкото и да е парадоксално обаче, тези активисти не успяха да надживеят падането на комунистическия блок и разширяването на Европейския съюз. Може би тъкмо защото това беше именно разширяване на ЕС, а не обединение на Европа.




Превод от френски Момчил Христов


1. Milan Kundera, „Cesky udel" (Чешката съдба), Vaclav Havel, „Cesky udel?‛ in Literarni Noviny (52/1) 27.12.2007 . След публикуването на тези текстове от 1968 година, десетина други по същата тема бяха публикувани от седмичника. Главният му редактор Якуб Паточка се пита във въведението си, кога чешкият дебат ще стигне там, където е бил преди четирийсет години?

2. Paul Berman, «Les révoltes de 1968. Une fraternité incohérente» in F. Fejtô et J. Rupnik (dir.) Le Printemps tchécoslovaque 1968, Bruxelles, Complexe, 1999, p 267 ; вж. Също книгата, посветена на политическото и културно наследство на 1968 от Paul Berman, The Taie ofTwo Utopias,the political journey of the génération of l968, New York, Norton, 1996.

3. Вж. Въвеждащата глава на J-P.Faye към Prague, la révolution des Conseils ouvriers, Paris, Seghers/Laffont, 1977, p 8-56.

4. Milan Simecka, Le rétablissement de l'ordre, Paris, La Découverte, 1979

5. Piere Grémion, Paris/Prague, La gauche face au renouveau et à la régression tchécoslovaques, 1968-1978, Paris, Julliard, 1985

6. В Student (Prague) 10. avril 1968.

7. Milan Kundera, предговор към романа на Josef Skvorecky, Miracle en Bohême, Paris, Gallimard, 1978, p 4.

8. Milan Hauner в Student (Prague), 24. avril 1968

9. Разговор с Жак Рупник, състоял се през май 1978 г. и публикуван в L'Autre Europe n 20 (1989) p 115-117

10. Cf Radovan Richta, La Civilisation au Carrefour, Paris, 1969

11. Antonin Liehm, Closely Watched Films, the Czechoslovak expérience, White Plains, N.Y., International Arts and Sciences Press, 1974

12 Vaclav Havel, «La citoyenneté retrouvée», предговор към F.Fejtô et J.Rupnik (dir.) Le Printemps tchécoslovaque 1968, op cit. p 11-13.

13. Student, 10 avril 1968.
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”