Български  |  English

Раул Ванейгем: Май ’68-ма едва сега започва

Ако има някой, който все още да въплъщава изцяло духа на Май ’68-ма с неговия бунт, надежди, с избора на живота и радостта и отхвърлянето на всяко насилие, то това със сигурност е Раул Ванейгем. Роден през 1934 г. в Лесин и живял през целия си живот в Белгия, той бе от 1961 до 1969 г., заедно с Ги Дебор, един от лидерите на Ситуационисткия интернационал. На него дължим култовата книга „Трактат за умението да се живее, предназначен за младите поколения‛, която, подобно на „Едноизмерният човек‛ на Маркузе или книгите на Иван Илич, бе настолна за много „бунтари‛. Днес Ванейгем не се е променил и на йота, противно на много от лидерите на Май ’68-ма. Продължава да призовава хората към повече живот и по-малко оцеляване, към повече радост и по-малко отчуждение от труда. Приканва към борба в името на един свят, в който свободата, човечността, солидарността и уважението към природата ще възтържествуват над обществото на зрелището, дивата икономика и „овещняването‛ на личността.

Ако е останал един либертариански и анархистки глас, който да е едновременно свободен, подривен и весел, то това със сигурност е неговият.

Ние му зададохме много въпроси и в неговия изящен и поривист език, достоен за Босюе, в неговите клетви, викове и любови, читателите ще открият диханието на Май ’68-ма. И въпреки че някои биха го упрекнали за неговия утопизъм или за неговото „левичарство‛, неговият глас възпроизвежда думи, които ни освобождават и ни карат да си размърдаме мозъка. Самият той демонстрира пълно безразличие към медийното.

В новата си книга „Между световния траур и радостта от живота‛ (Gallimard), той прави страстна равносметка на Май ’68-ма и на онова, което остава от него. По отношение на това, което хората биха казали за неговото мислене или действия, той не спира да повтаря, че му е безразлично „като на проливен дъжд, който отмива следите от повръщано по тротоара‛. Отказва всякакво класическо интервю, но прие да отговори на нашите въпроси по електронната поща при положение, че не цензурираме текста му и изпием с него после една-две чашки. В името на живота.


*

- Честваме 40 години от Май ’68-ма в атмосфера на реставрация. Противно на това, вие казвате, че Май ’68-ма беше „първият тревожен вик‛, който промени необратимо света. Какво все пак остана от него?

- Нищо за троцкисто-маоистите от ‘68-ма, които още навремето имаха всички необходими качества да се превърнат в печалбари. И, напротив - всичко за онези, които виждат в Окупационисткото движение на Май ’68-ма началото на една революция в зародиш. Все още не можем да схванем до каква степен се намираме в центъра на едно преображение, при което се извършва опасният преход от една хилядолетна цивилизация на търговията към една цивилизация на човечността; тя често е проблясвала, но винаги е била потушавана (Френската революция, Парижката комуна, работническите съвети през 1917, испанските анархистки общности през 1936). През 1968 ясно, грубо и брутално бе демонстриран, ни повече ни по-малко, отказът от оцеляването в името на живота. Свещеното ковчеже с патриархални ценности бе разбито на пух и прах: край на експлоатацията на природата, на труда, на размяната, на хищничеството, на отделянето от себе си, на саможертвата, на чувството за вина, на отказа от щастие, на фетишизирането на парите, на властта, на йерархията и авторитета, на презрението към жената и на нейния страх, на подчинението на детето, на интелектуалното превъзходство, на военния и полицейския деспотизъм, на религиите, на идеологиите, на потискането и на смъртоносното освобождаване от него. И това не е просто констатация. Това е актуален опит. На този опит чествания и възпоминания не му трябват. Той иска само повече бдителност, повече съзнание и повече солидарност с живото. Ние имаме нужда от нова почва, за да построим отново, върху човечни основи, този свят, унищожен от нечовечността, която меркантилният дух и култът към краткосрочната печалба проповядват навсякъде.

- Но обществото на търговията, „затъпяването‛ и „обществото на зрелището‛ спечелиха всичко, включително и последователите на ’68-ма. Сега властват парите.

- Свидетели сме на края на една система, основана върху алчната експлоатация на хора и природа. Намираме се в икономика, която се руши, разрушавайки планетата. Вместо да инвестира в модернизирането на секторите от първостепенна важност, капитализмът жертва в борсови спекулации публичния сектор, който до вчера се хвалеше, че поддържа. Диктатът на рентабилността и трескавото търсене на печалба разпространиха един нихилизъм, в който всичко се схваща наопъки, и едно отчаяние, което консуматорският бяс едновременно подклажда и пропъжда, докато в същото време покупателната способност намалява. Култът към парите установява не просто съучастничество, а истинска общност по дух между злосторника, който издевателства над бедните или подпалва училища или библиотеки, и бруталния печалбар, който увеличава приходите си, като разрушава публичните блага и социални придобивки. Никога по-рано тези, които са си присвоявали титлата на управляващи, не са били толкова некадърни и глупави, никога по-рано това „по-добре малко, отколкото нищо‛, в което те така са се вкопчили, не е минавало толкова безпроблемно за „все пак нещо‛. Така се затвърждава предразсъдъкът, че човекът не е способен да действа автономно и да бъде автор на собствената си съдба. Политическият клиентелизъм е корумпирал демокрациите, които днес се намират под ботуша на мултинационалните корпорации. Вече няма идеи или вярвания, които да не са лишени от смисъл и сведени до едно състояние на разложеност, което омайва тълпите, заслепени от злоба, отчаяние, алчност, трескаво търсене на робска работа и усещане за абсурдно съществуване, подтикващо към най-различни самоубийствени дела (клането в Колумбия, масовите убийства в Руанда и в бивша Югославия, ислямското варварство). Но колкото и модерният обскурантизъм да разпространява безчувствеността, сервилността, фатализма, закона на по-силния и по-хитрия – нищо няма да попречи на радикалната мисъл да напредва и да подрива зрелищата, в които екзистенциалната мизерия е издигната в добродетел. Как онова, което бе нетърпимо през 1968, въпреки тогавашния разцвет на икономиката, да не е нетърпимо и днес? Не е нужно да се правим на пророци, за да предвидим, че волята за живот ще помете този порутен свят, в който всеки има усещането, че вегетира в абсурдността на своето несъществуване. Наистина трябва критериите за живот (като любовта, приятелството, солидарността, щедростта, креативността, желанието за щастие и радост, жаждата за знание) да заменят старите критерии на развихрилата се патриархална власт!

- Можем ли да се изплъзнем на реставрацията? Какъв е приносът на ситуационизма днес?

- „Ситуационизмът‛ е идеология. Много ситуационисти винаги са отричали този термин. Онзи, който отхвърля всяка възможна власт, той не приема да управлява, нито да бъде управляван; той отказва да влезе в „спектакъла на живота, където самият живот бива отричан‛ и не разделя идеите си от собственото си всекидневно съществуване; предпочита да бъде, пред това да има; предпочита автентичността на желанията си, пред тяхното консумативно фалшифициране. Той не може да се реставрира.

- Отнасяте се критично към определени екологични движения, които, според вас, заместват един капитализъм с друг.

- Дори и онези, които възхваляват финансовия капитализъм, смятат, че той е обречен да изчезне рано или късно. Само че под тази негова склерозирала форма приема очертания един нов капитализъм с нова динамика, който възнамерява да се възползва от възобновяемите източници на енергия и да ни накара да плащаме скъпо за тях, въпреки че те всъщност са безплатни. „Предлагат‛ ни био-двигатели при условие, че приемем генно-модифицирана рапица, екотуризмът ще улесни плячкосването на биосферата, а комплексите за вятърна енергия се строят без предимства за потребителите. Тъкмо тук можем да се намесим. Природните ресурси ни принадлежат, те са безплатни и трябва да служат на безусловността на живота. Общностите са в правото си да осигурят своята енергийна и хранителна независимост, за да се освободят от властта на мултинационалните корпорации и на подчинените от тях държави. Удава ни се възможност да си върнем природните енергии, като си възвърнем собственото ни съществуване.

- Не се ли опитват днес хората повече от всякога да оцеляват, вместо да живеят?

- Оцеляването е в областта на животинското. Живеенето е особеност на човека. Освобождавайки се от животинското, той придобива умението да създава своята съдба и непрестанно да претворява света. Обаче необходимостта от труд го смазва до позицията на товарно животно.

Консуматорството му позволява да оцелява по-ефикасно, само ако живее по-малко. Но цената на благата за потребление не спира да расте. Оцеляването на земните видове, в това число и на човека, е заплашено. Ето защо аз залагам на внезапното изригване на волята за живот. В историята не съществува пример за общество, което да не е успяло да се възстанови от руините, колкото и опустошено да е било преди това.

- Бунтът стана труден, понеже самите власти вече изглеждат доста разклатени. Отчуждението, за да използваме едно марксистко понятие, се е интериоризирало. Дори и без наличието на началници, свещеници, гурута или „деспоти‛, изглежда всеки разбира, че „няма алтернатива‛ за този свят, въпреки че усеща смъртоносните му отклонения (замърсяването на околната среда, неравенствата, стресът на труда и др.).

- Всъщност никога по-рано доброволното робство не е било толкова голямо. Печалбарските мафии извличат изгода от вътрешния страх, който поддържат и който унижава тълпите, все едно са под обстрела на някаква въображаема войска. Обаче съществуват колективи, индивидуални инициативи, които свидетелстват за наличието на креативни сили, но предназначената за продажба информация, която произвеждат медиите, ги задушава със своя плащ на мълчанието. От индивидуалната креативност и от волята да се живее по-добре може да се роди една самоуправляваща се демокрация, способна да отхвърли настоящата демократическа поза, която дръзва да нарече свобода тиранията на свободния обмен, правото да се ограбват публичните блага и клиентелисткото манипулиране на избирателите. Бих искал върху стените на екзистенциалната сивота, които се издигат около нас, да разцъфнат отново думите на Лустало, които от Френската революция до сега не са загубили своята дръзка актуалност: „Големите ни изглеждат големи, защото сме на колене. Да се изправим!‛

- Можем ли да се изплъзнем от труда срещу пари?

- Наистина ще трябва, защото самият той все повече се изплъзва на нас. Тези, които призовават към повече работа, са същите, които затварят заводи, за да ги разиграят на борсата. Като умножават ненужните услуги и ограбват секторите от първостепенна важност (училища, болници, металургия, текстил, жилища, транспорт), те привилегироват паразитния труд. Само една креативност, която развива природните енергии и ги поставя, посредством мрежа от самоуправляващи си колективи, в услуга на гражданите, ще направи възможен края на експлоатацията на труд и на плячкосването на природата и човека.

- Каква е вашата надежда? Нов Май ’68-ма? Какво би трябвало да правят младите днес?

- Да се научат да живеят, а не да се продават. Те ще дойдат на себе си, когато разберат какво робство ги чака на измамния пазар на труда. Когато, отхвърляйки съревнованието (икономическите механизми, които ни роботизират), кариеризма и безрезервния култ към парите, те най-сетне отдадат приоритет на любовта към живота и на техния собствен любовен живот, на познанието за живото, на подобряването на тяхната околна среда, на съревнованието със себе си и на единственото възможно богатство – богатството да бъдеш, а не да имаш. Когато им хрумне, че не става дума за това да бъдеш най-добрият, а да живееш по-добре. Когато откажат да подкрепят управници, които строят затвори и унищожават училища, вместо да ги умножават. Когато въстанат срещу концентрационното образование, което благоприятства насилието и върви срещу същинския принцип на истински човечното преподаване – да учиш, за да даваш своето знание на другите. Животът има всички права, хищничеството – никакви. Не се учудвайте, че битката едва сега започва.



Ги Дюпла



La Libre Belgique, 30. 04. 2008


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”