Заместник министър-председателят и министър на външните работи Ивайло Калфин е роден през 1964 г. в София. Завършил е Френската гимназия, Международни икономически отношения в УНСС и е магистър по международно банкиране (International Banking) в Лофбъро (Loughborough University), Великобритания.

Бил е народен представител в 37-ото, 38-ото и 40-ото Народно събрание. Член на комисиите по външна политика и по бюджет и финанси. Заместник-председател на Съвместния парламентарен комитет България-Европейски съюз - 1995-1997 г.

Учредител на Политическо движение "Социалдемократи".

С министър Калфин разговаряме в неговия кабинет в Министерството на външните работи. Зад думите му прозира не амбициозна мегаломанщина, по-скоро се вижда желанието – почти като в Кандид на Волтер– да се обработи, колкото може повече, малката земя, за която отговаря в момента.


Копринка Червенкова: Преди да влезем при вас, господин министър, обсъждахме поредната истерия около информацията за десетте хиляди подслушвани. Вие в тази компания ли сте?

Ивайло Калфин: Не са ми съобщили.

Копринка Червенкова: А питахте ли?

Ивайло Калфин: (смее се) Не съм стигнал дотам, но не изключвам.

Георги Лозанов: Помагат ли скулптурите, които са в градината на министерството, на външната ни политика?

Ивайло Калфин: На външната политика не знам, но правят впечатление. Въпросът е, че този парк трябва да е публично достъпен - в събота и неделя който иска, може да влезе, но не съм видял още никой да се разхожда тук.

Георги Лозанов: Като злостен критик да попитам: ‛Как министър Калфин допуска две години негов заместник-министър да влиза през пропуска с чуждо име‛…

Ивайло Калфин: Цялата история с Феим Чаушев беше учебникарски пример как се убива политик с вестник. Че има някаква небрежност от страна на Чаушев, сигурно има, но че не е злоупотребявал с двете си имена - също е факт.

Копринка Червенкова: Но той е от квотата на ДПС, нали така. Защо те не застанаха зад човека си, след като е чист като сълза?

Ивайло Калфин: Е, това е хубав въпрос, който обаче трябва да се зададе на ДПС. От професионална гледна точка той е лоялен и си вършеше с много ангажимент работата, той си живееше с работата. И се занимаваше с едно от трудните досиета тук - либийското. С него леко се работеше. Политически обаче, очевидно, не е стоял достатъчно добре, след като не го защитиха..

Копринка Червенкова: Т.е. вие нямате никакъв лост за влияние при подобни кадрови рокади...

Ивайло Калфин: Аз все още не мога да разбера дали това е добре или зле. Защото за пръв път направихме, а и аз за пръв път участвам в такава коалиция. Обикновено има една голяма партия и някакви малки сателита около нея, които винаги и на всичко казват ‛да‛. Сега идеята беше да няма министерства, които да се дадат само на една политическа сила. И затова се стигна до безумната формула да има толкова много заместник-министри.

Георги Лозанов: Мислите ли, че ДПС е противоконституционна партия?

Ивайло Калфин: Не.

Георги Лозанов: И все пак... тя е на етническа основа, такива са характеристиките и мотивите на вота, който я вкарва в парламента.

Ивайло Калфин: Тя все повече се опитва да излезе от тази етническа основа. Между другото, маса легенди се разпространяват за ДПС, но е важно етносите да бъдат включени по някакъв начин, не да се изолират. Аз имам възможност да наблюдавам и съседните страни на Балканите, а и други страни. И впечатлението ми е, че особено в последните години много се изострят етническите конфликти; и то в традиционни общества, които много време са живели заедно.

Копринка Червенкова: А ДПС реално върши ли нещо за електората си?

Ивайло Калфин: Разбира се, че върши, но не бих казал, че е втренчено само в електората си. Защото ако приемем, че техният електорат са хора, които живеят в малки градове, занимават се със земеделски труд, бедни са, с ниски доходи, с повече деца и т.н., ще видим, че политиката на Движението не е насочена само към този тип избиратели. Неговата политика е доста либерална, бих казал. Но това не означава, че не прави жестове и към избирателите си. Прави го основно чрез различни лостове на държавата, финансови най-често. Въпреки че - в това също съм се убедил - в регионите, където ДПС има силна подкрепа, търси инвестиции и осигурява работни места.

Христо Буцев: В следващия брой на „Култура‛ ще излезе коментар за посещението на Ердоган у нас, в който се казва, че неизяснените ни вътрешни позиции пречат на отношенията ни и на стратегията ни в Балканския регион и по-специално в Турция. Тоест, авторката ни твърди, че не сме изяснили нещата вътре в България, нямаме единно мнение, което да ни позволи да бъдем монолитни и да знаем какво искаме навън. Имате ли такова впечатление?

Ивайло Калфин: Аз имам впечатление, че ние не сме наясно със себе си; и понякога сами си създаваме проблеми, после започваме да се борим с тях много дълго време и, за съжаление, с променлив успех. Връзката между ДПС и Турция не е чак толкова силна. Безспорно такава има, имат и контакти. Но ако се вземат избирателите, които гласуват в Турция, на последните парламентарни избори техните гласове са излъчили двама депутати. От 240 – само двама. Което надали може да промени политическата картина в държавата. Разбира се, чуват се и твърдения, че от Турция се въртял някакъв потенциометър – като реши, засилва гласовете, като реши, ги намалява, за да не дразни... Прекалено сложна ми се вижда тази схема. ДПС през годините намери начина, по който да е най-добре оцеляващата партия в българския политически живот.

Христо Буцев: А консолидирана ли е българската позиция за кандидатурата на Турция в ЕС?

Ивайло Калфин: Държавната позиция е много ясна и е лесно обяснима. Има обаче различни настроения. С общественото мнение, когато става въпрос за външна политика, връзката не е много еднозначна… Значи, или въпросите от външната политика са прекалено абстрактни, за да се занимава с тях обществото, да ги удостои с интереса си; или пък се гледа доста еднозначно на тях, в смисъл, така, по войводски: ‛Ние тук на нашите съседи ще им покажем…‛ Според мен България има интерес Турция един ден да влезе в ЕС и да споделя европейските ценности, ако стане истинска европейска държава. Ако това не се случи, Турция няма да влезе в ЕС. Тук не става въпрос за формални критерии, става въпрос за реално поведение. Нещата не са прости. Ето, конституционният съд в Анкара тези дни прие да разгледа жалбата за забрана на партията на Ердоган. Миналата седмица имаше неформална среща на външните министри на ЕС и един колега каза: ‛Това е недопустимо, как може един конституционен съд на страна кандидат да забрани партията, която е събрала най-много гласове?‛. Но нали точно това е работата на демократичната система? Така че ето, това е пример, вече зависи как той тълкува. Имаше хора, които казаха: ‛Ние трябва да ги предупредим, че ако забранят тази партия, те не са подходящи за ЕС‛. Според мен е точно обратното: не казвам, че трябва да я забранят, но има конституционен съд, висша инстанция в демокрацията, който решава.

Христо Буцев: Въобще ЕС, според вас, ще има ли някога единна позиция по Турция?

Ивайло Калфин: В момента е много далече от единна позиция. Има единна позиция, че ще има етапи, през които Турция трябва да преминава.

Георги Лозанов: Добре, да оставим Турция, за самият ЕС не е ли важно да излезе от религиозния си профил?

Ивайло Калфин: Много е важно, но… този профил сякаш се задълбочава. В случая по-скоро става въпрос за големи или основни страни в ЕС, не толкова за общата му позиция, която е поначало много хубава, толерантна и т.н. Виждаме обаче какво се случва с филма ‛Фитна‛ в Холандия - един антиислямски филм, на който беше направена много силна реклама. След което и Холандия, и ЕС изпаднаха в тежък философски размисъл: кое е по-важно – свободата на словото или уважението към различната религия. Същото стана в Дания във връзка с карикатурите на Мохамед. Това за мен е типичният пример, че едно общество не знае какво иска. И не знае какво да прави, не знае как да живее. Между другото, мюсюлманите в Холандия са много. Същото е в Дания, във Франция, в Германия. За съжаление, и във Франция, и в Германия особено, те не са достатъчно интегрирани. Съществуват си техни си общности и това в бъдеще може да доведе до много сериозни проблеми в ЕС. Така че случки като карикатурите и ‛Фитна‛ са предвестник на сериозни проблеми.

Георги Лозанов: В този смисъл приемането на Турция би демонстрирало отказ от религиозна идентичност на общността, който така или иначе, според заявените и ценности, е неизбежен...

Ивайло Калфин: Той е неизбежен, ако не се стигне до някакъв катаклизъм преди това …

Георги Лозанов: …ако не се разпадне ЕС?

Ивайло Калфин: Едва ли ще се разпадне...Но, за съжаление, нарастват антиислямските настроения, въобще този тип противопоставяне нараства. Е, и ние от бившия Източен блок имаме ‛вина‛ за това – след като блокът изчезва, се предадохме и вдигнахме ръце. И в света си помислиха, че има само една голяма и добра сила - САЩ. Но няма начин светът да съществува без някакъв вид баланс. Балансът беше едно време между Изтока и Запада. Днес полюсите не са Изток и Запад, не са дори комунизъм и демокрация. Полюсите сега са християнство и ислям. И това е много лошо.

Георги Лозанов: А вие самият чувствате ли се заразен от старата идея на Хънтингтън, че предстои глобален сблъсък между християнството и исляма?

Ивайло Калфин: Има опасност, да, тази опасност е реална. Има симптоми за противопоставяне между религиите, което може да има много опасни последици. Но интересното е, че колкото повече това противопоставяне се очертава, толкова повече говорим за диалог между цивилизациите… А процесът на взимане на решения, особено в международните отношения, е много бавен, особено в ЕС. Трудно, често под натиск и често импровизирано се взимат решенията. Така че това, което може да се прави сега, е да се повтаря, че има проблем и непрекъснато да се говори за него. Което не задължително води до смислени решения.

Копринка Червенкова: Да не би да сте скептик по отношение ролята на ЕС?

Ивайло Калфин: Не, не, напротив! ЕС е страшно полезно нещо, но ме е страх, че точно в междуетническия диалог се зараждат напрежения, които могат и трябва да бъдат избегнати... Вижте, в някои западноевропейски страни мюсюлманите са дошли да вършат черната работа. Да свикнеш, че тези хора са част от твоето общество, да ги приемеш – а те да ходят със забрадки или в петък да се молят в джамията, или да слушаш от джамията виковете на ходжата им – това никак не е лесно. Опираме до ежедневието на хората... Променя им се животът, който те така или иначе са си подредили. И вероятно имат основания да са недоволни.

Христо Буцев: Да не излезе, че Полша има най-перспективно виждане за развитието на нещата. С настояването си преди време в преамбюла на конституцията да се упоменат изрично християнските корени на Европа, а и с поведението си въобще.

Ивайло Калфин: Въпросът не е в Полша, а в това, че в днешния ЕС механизмите работят така, както когато се е състоял от 6 страни-членки. Между другото, тогава вземането на решения така е било направено, че даже и Люксембург е била важна страна. Но същинският механизъм не се е сменил и до днес, когато страните са вече 27. И е абсурдно някоя страна да си мисли, че заради своя интерес ще тропа по масата и ще казва: ‛Всички вие, останалите 26, ще приемете моето мнение, защото така съм решила и може да ви блокирам‛. Това не допринася за кохерентността на Съюза, точно обратното.

Копринка Червенкова: Във външната политика как тече шантажът?

Ивайло Калфин: Ами, тече с пълна сила. Като в живота. Ако искаш да си защитиш тезата, трябва да имаш аргументите, но и, както казват - мускулите. В смисъл, че ако имаш една много добре описана теза, но само ходиш и си я разказваш, това няма да доведе до нищо. Ако не намериш инструментите да…

Копринка Червенкова: ... заплашваш...

Ивайло Калфин: ... или най-малкото да намериш съюзници, които да те направят силен.

Христо Буцев: А по въпроса с изписването на еврото вие чукнахте ли по масата, или просто това стана от само себе си?

Ивайло Калфин: Чукнахме по масата, само че точно това, бих казал, е пример за използване на механизъм, за който никой не може да каже, че е антиевропейски. Използвахме правила и прецедент вътре в Европейския съюз. И аргументи, които накараха даже скептични страни да ни подкрепят.

Георги Лозанов: Имате ли проблеми с „православната дъга‛? И с идеологическите настроения, които тя в България генерира и които опират някак си до президента?

Ивайло Калфин: Мисля, че тя е важна, но понякога е надценявана. В какъв смисъл? Да вземем признаването на Косово. Общественото мнение е много против него, не може да го възприеме - ‛Как сега ние на нашите православни съседи, сърбите, да им причиним това, за да браним мюсюлмани и албанци.‛ Православието ние го възприемаме по този начин, в Русия също се възприема като основа за солидарност, в Сърбия обаче не е така.

Георги Лозанов: БСП, да кажем, не идеологизира ли и не вкарва ли в собствената си политическа идеология „православната дъга‛ и въобще Православието?

Ивайло Калфин: БСП идеологизира по принцип отношенията, там още силно влияние има носталгията по някакви отдавна свършили времена. И Православието просто се използва като един от аргументите, за да се обясни тази носталгия, защото тя трябва все пак някакво съвременно обяснение да има. … Тук отново се връщам към признаването на Косово - много тежък беше пленумът на БСП, там имаше хора, които точно това казваха: ‛Ето сърбите, православните, какво правим ние с тях? А и българският народ обича Сърбия. Сръбска музика, сръбска кухня и т.н.‛ Но в Сърбия не съм видял същото отношение към България, даже по-скоро е обратното. Говоря за масовото настроение - в Сърбия мислят, че България е по-второ качество от тях. В този смисъл Православието сигурно е важно, но то се разбира по различен начин …

Георги Лозанов: БСП взима ли външнополитически решения, на които вие после, в качеството ви на министър, трябва да търсите реализация?

Ивайло Калфин: Аз не мога да се оплача, че БСП ми е попречила да взема решение така, както аз си го представям. Но понякога, както беше в случая с Косово, има много тежка дискусия, сблъскват се много различни мнения. Между другото, аз отдавна съм се откъснал от БСП, от това, което става вътре. И сега с изненада констатирах, че там има хора, които действително трудно приемат, че живеем в един свят, по-различен от този, който е бил преди 20 години. Но в крайна сметка решенията им - и това до голяма степен се дължи на ръководството на БСП, което има много силно чувство за реалност – не са пречили на това, което правим във външната политика.

Георги Лозанов: Смятате ли обаче, че до 1989 г. България е водила самостоятелна външна политика? Има ли някаква, да я наречем, геополитическа идентичност на страната, която се пренася от комунизма в посткомунизма?

Ивайло Калфин: Самостоятелната външна политика е нещо относително, това е малко като пълната свобода. Какво значи самостоятелна външна политика?! Има ограничения на външната политика – преди България беше в един комунистически блок, в който решенията се взимаха от Москва. И в рамките на тези ограничения е търсила някаква собствена физиономия. Наскоро бях с президента в Палестина, оказа се, че 3000 палестинци са учили в България едно време. В Африка има един куп министри, които са учили в България. В новото кипърско правителство пък трима министри говорят български, учили са тук. Тези хора, за съжаление, много отдавна сме ги загубили… А като попадне човек в държавата им, усеща много хубаво отношение, умиление даже... Ние обаче дълго време бяхме ориентирали политиката си към други топоси. Трябва да призная, че поради ограничени ресурси и в момента политиката ни в Африка и в държавите, в които има български възпитаници, не е от най-активните.

Георги Лозанов: А какъв е смисълът или, да се изразя по-директно – ползата за България от тези отношения?

Ивайло Калфин: В ЕС всяка страна става по-важна, ако носи със себе си контакти, които допълнително я остойностяват. Ние бихме били важни членове на ЕС, ако нещо зависи от нас, ако имаме капацитет да предлагаме решения на сложни въпроси. Това може да стане, ако разполагаме, специално в областта на външната политика, с по-голяма тежест. На политиката в Африка надали можем да повлияем повече от бившите метрополии, които са имали колонии там. Опитваме се да изграждаме този капацитет тук, на Балканите, около нас, и от другата страна, оттатък Черно море. Трябва да ви кажа, че политиката на България тук се оценява много високо от нашите партньори. Наскоро например, на натовска среща на външните министри, където се подготвяше срещата на върха в Букурещ, стана въпрос за името на Македония. Видях изведнъж погледите на седналите около масата скандинавци… Абсолютно необяснимо е за някого извън Балканите как тук живеят някакви държави, които искат да влизат в клуба на богатите, пък не могат да се разберат за името си, все се занимават с някакви битови проблеми - че съседът се държал зле, че си хвърлял боклука на улицата... такива неща. Това е неразбираемо, трудно обяснимо е другиму. И на този фон нашата страна в очите на европееца е с предвидима политика. Което никак не е малко. Защото Балканите са пълни с проблеми. И всички са заинтересувани да има решения на тези проблеми. Затова, когато можем да предложим нещо, което действително да проработи, това увеличава тежестта ни в политиката. Повече, отколкото ако сме добре с всички, щастливи сме с всички и поддържаме всички. Въпреки че и това помага. Ето, ние допреди признаването на Косово имахме много добър диалог и с Белград, и с Прищина. Но в крайна сметка човек трябва да направи избор.

Копринка Червенкова: Сега свърши ли ни диалогът с Белград?

Ивайло Калфин: Е, много се затрудни, не е свършил. И това не е нормално, по принцип и в най-тежките моменти, във война даже, дипломацията трябва да има свои канали. Държавите трябва да поддържат канал за разговор. Сърбия няма интерес от изолация. Тя рано или късно ще трябва да поднови диалога с Европа.

Копринка Червенкова: А нашата стратегия – вашата конкретно- по отношение на външната политика на Балканите каква е? Един, как да кажа, еластичен баланс, или еднакво отношения към всички страни?

Ивайло Калфин: С всички балкански страни имаме много добронамерени отношения, което ни позволява да се опитваме да търсим дълготрайни решения на проблемите. И те могат да се постигнат с инфраструктура, с общи проекти, с инвестиции на Балканите, с алтернативи за решаване на политическите проблеми, какъвто е в момента Косово. Опитваме се да си представим Балканите след време. Ние сме в НАТО, в ЕС, с добър авторитет... Мисля, че имаме достатъчно основания да вярваме, че България ще се превърне действително в една от водещите страни тук.

Копринка Червенкова: Е, на фона на Прищина София, откъдето и да я погледнеш, е цвете.

Ивайло Калфин: Да… но на фона на Германия не е. Така че зависи с кого ни сравняват. За съжаление, в ЕС ние влизаме с лош публичен имидж. Това не се отразява на външната ни политика, аз нямам никакви проблеми с външните министри, но с общественото мнение не е така. Излиза например последният доклад на Европейската комисия, в който се казва: ‛България има напредък, но има още корупция‛, после се появява един говорител на Комисията и го преразказва – и всички европейски медии нееднозначно съобщават: ‛Европейската комисия удари шамар на България‛, ‛Това е най-корумпираната държава‛ и т.н. След което пускат проучване на общественото мнение с въпрос: ‛Вие какво мислите за България?‛ Интересно какво да мисли общественото мнение, след като медиите вече са го уведомили какво трябва да мисли. Не се оплаквам от медии, но за съжаление влизаме в един порочен кръг, който не е приятен.

Копринка Червенкова: Няма противоотрова срещу медиите.

Ивайло Калфин: Вижте, най-глупавото е някой политик да се обиди на медиите и на обществото. Не че сме имали и такива. Иван Костов беше обиден не само на медиите, а на цялата държава...

Георги Лозанов: Споменахте Костов – не мислите ли, че превръщането му в универсалния виновник на прехода, включително и през медиите, е измамно лесно обяснение на днешните ни проблеми? Колко години след падането му от власт той ще е основна тема на властта в страната?

Ивайло Калфин: Костов, като всеки политик в държавата, не може да се оцени еднозначно. СДС действително направи огромни икономически реформи, които бяха забавени преди това и заради забавянето им вървим няколко години след всички останали държави в Централна Европа. Защото при Виденов, а и преди него, само се говореше, нищо не се правеше. Реформите по времето на Костов станаха. Но станаха с цената на огромна корупция, със смесване на политика и бизнес, с мафиотски структури... От този модел още не можем да излезем.

Георги Лозанов: Между другото, имаше ли друг осъществим сценарий?

Ивайло Калфин: Имаше, да. Но той е само теоретичен. Ние нямахме критична маса от хора, която да си представя държавата по начина, по който си я представяха в Чехия, в Унгария и т.н. При нас появата на демократичното мислене по-скоро следваше събитията, отколкото ги изпреварваше.

Копринка Червенкова: Това ли е причината за падането на правителството на Виденов?

Ивайло Калфин: Включително и това. Виденов се беше изолирал от света, особено накрая, отвори си фронтове с всички, включително и с неговите хора, правеше непрекъснато глупости, само и само да докаже, че той е прав. Той не открадна нищо от държавата, но затова пък я съсипа.

Копринка Червенкова: Вие тогава къде бяхте?

Ивайло Калфин: Тогава бях най-младият депутат от БСП. Заради такива като мен Виденов каза: ‛Паднах от власт, защото парламентарното мнозинство изчезна‛. В интерес на истината, до последния ден гласувах глупостите му. От лоялност.

Христо Буцев: Господин Калфин, имате ли отношение към българите в чужбина? Какво може да се направи с тях, за тях; какво са те – част от нас или нещо, което сме отрязали и сега му се възхищаваме като на стара престилка или нещо такова?

Ивайло Калфин: Имам отношение - и служебно, и емоционално. Но към тях с единно решение трудно може да се подходи. Защото част от тях са много стара емиграция. Банатските българи например или българите в Украйна - това са поселения отпреди два века. И те са много различни от новата емиграция. Между другото, тази нова емиграция коренно се различава и от хората, които са заминали непосредствено след 1944 г. И претенциите на всички тези хора са различни. Но общото между тях е, че всички искат да усетят внимание от страна на държавата. Старата емиграция иска повече внимание по отношение на културата. Новата все повече иска училища. Защото, като замине някой икономически емигрант примерно, иска децата му да учат български, история и география - сертифицирани, в смисъл признати от нашето Министерство на образованието, за да може, ако реши да се върне в България, детето му веднага да продължи в следващия клас обучението тук. България, трябва да призная, не отделя достатъчно пари за нашите сънародници в чужбина, а тази дейност не става със заклинания. Но едно от нещата, което най-много ни пречи, е липсата на единна българска общност в чуждата държава, която да е наш партньор.

Копринка Червенкова: Защо всъщност никъде в чужбина не се формира българска диаспора, която да си помага, да си защитава интересите? Поляците, руснаците са много силни в това отношение.

Ивайло Калфин: Отдавам го на някакви особености на манталитета. Украйна е една от страните, примерно, където има много българи, които имаха една организация. Сега обаче пак се опитват да направят две организации… Там, където има една организация, много по-лесно се работи с нея. Но да ви разкажа за Израел, там българите са единствената българска общност, която съм видял обединена, те още като са заминали при създаването на Израел, са били единни.

Копринка Червенкова: Може би защото са евреи.

Ивайло Калфин: Да, може би... Въпреки че са български евреи, ние сме една от малкото държави, от която са си отишли доброволно, не сме ги изпъдили. Имали, разказваха, някаква взаимоспомагателна каса, 2 % от лихвите отделяли да строят старчески дом. И ме заведоха в този старчески дом в Тел Авив, той е като на картинка. Едни хубави салони, апартаменти... Направили са си го сами. А другите българи казват: ‛Държавата да даде, държавата да направи…‛ Държавата, че прави малко, е вярно. Но и отсреща картината не е розова. Ето, и в Западните покрайнини организацията на българите е един от проблемите ни - те не са чак толкова много в сравнение с българите на други места, но всеки си пее някаква своя ‛ария‛… Много трудно действително се работи. Дават се средства, има културен център. Това е беден край, умишлено поддържан от Югославия още едно време беден. Затова основният интерес е: ‛Намерете ни работа‛. Търсим български фирми, които да отидат и да инвестират там… Голяма част от нашите сънародници зад граница искат български паспорти, между другото, по не особено патриотични причини. Има хора, които нямат нищо общо с българския произход.

Георги Лозанов: Ще припознаем ли българско малцинство в Албания, или сме го подарили на Македония?

Ивайло Калфин: В Албания има малцинства, които са признати след войната. Затова ще изчакаме следващото преброяване. Все пак, за да имаме малцинство, трябва да покажем някаква маса хора, които се самоопределят като българи. И ще е много важно преброяване - да не се окаже, че има много малко българи в Албания… Абсолютно същият случай е и в Косово. Там малка част от гораните казват, че са българи. Останалите твърдят, че са македонци, бошняци, дори сърби. Промивали са им мозъците дълго време. Така че с тия патриотични напъни тук – ние да поставим условие на Косово да се признае българско малцинство - не става. Става, когато и ако те се определят като българи.

Георги Лозанов: А какво му е хубавото една държава да има малцинство в Косово?

Ивайло Калфин: Малцинството, в която и държава да е, ако се отнасяме към него не агресивно (а според мен България отдавна се е отказала от великобългарските си идеи - и слава Богу!), то е действително много добър мост между двете страни. Това са граждани на друга страна, но които усещат българския си корен и влияят върху политиката, върху вземането на решения и т.н.

Христо Буцев: Какво ви е мнението за препоръките на фондация ‛Вьорнер‛1 за политиката ни към Македония?

Ивайло Калфин: Не ги споделям.

Христо Буцев: Има коментари около този текст, че предстои подялбата на Македония.

Ивайло Калфин: Това са много крайни твърдения. Разбира се, чуват се тук-таме реплики от сорта: Ами какво като се разпадне Македония. Сега, като не влезе в НАТО, всичко ще си дойде на мястото. Аз два пъти съм ходил в Косово, преди време бях наблюдател на избори по линия на ОССЕ. И като седне човек в кръчмата, веднага се прилепват местни хора - косовари, албанци. Те, между другото, много ни харесват, въобще с албанците нямаме проблеми. Та като седнат, първата им изречение винаги е: Какво правим сега с Македония? Вадят картите и започват да разпределят: Скопие вече си е албански град, Струга също стана албански… И така я карат, докато стигнат до Охрид...Там обаче имало голяма албанска махала. Така че и Охрид много-много не им се дава… И на този фон вижте какво правят македонците! Тапицираха тези дни Скопие с билбордове с гръцкото знаме със свастика. Било реклама на някаква изложба, а свастиката пък била древен знак на любовта. Никола Груевски поднася през февруари венец на паметника на Гоце Делчев, а на него - залепена карта на Велика Македония, която обхваща всички възможни държави, разбира се. Питат Груевски защо, а той казва: ‛Две минути, преди да поднеса венеца, някакви националисти залепили картата отпред‛. В най-четеното им списание публикували Караманлис в нацистка униформа. Като че ли не могат нормално да живеят със съседите си, непрекъснато трябва да ги дърпат за опашките, нещо да правят, да се заяждат…

Копринка Червенкова: Ами дайте да ги делим тогава?

Ивайло Калфин: Не ни трябват. За какво да ги делим? Всички имаме интерес Македония да е една държава, която просперира, върви напред, влиза в НАТО, в ЕС... и ние ще помагаме. За какво се заяжда с нас, за какво се заяжда с Гърция, за какво си кръстиха летището ‛Александър Велики‛?

Христо Буцев: Гледам, че заветът на нашите деди не ви топли нещо…

Ивайло Калфин: Великите идеи не ми харесват.

Христо Буцев: И идеята за Велика Албания ли?

Ивайло Калфин: Надявам се тази идея за поредната велика държава на Балканите да е последната… Между другото, говорехме веднъж с чешкия външен министър, Карел фон Шварценберг, чиито род произхожда и от Австрия, и от Германия, и от Чехия. Стана дума за Македония и той на шега попита: Кога ще я разделите? Вие си взимате вашата част, другата остава за албанците. Аз му обясних, че и на албанците хич не им трябва албанската част от Македония. И че тези идеи по-скоро идват от Косово. Поне моите впечатления са, че косоварите си представят нещата горе долу така: ‛Първо - постигаме независимост; второ - взимаме от Македония каквото може да се вземе; трето – обединяваме се с Албания‛. Тогава фон Шварценберг ми каза: ‛Нали знаете, че идеята за Велика Германия не е дошла от Германия, а от Австрия‛.

Христо Буцев: Какви са отношенията ни с т.нар. задаващи се нови сили - Китай, Индия, Бразилия, Индонезия?

Ивайло Калфин: В Китай вече трета година не мога да се вредя да направя посещение. Голяма опашка. С тези държави имаме много силен политически диалог. Икономическият обаче не е на равнището, на което би ни се искало. Ние действително работим за изграждането на съвсем прагматични отношения, гледащи напред. Неслучайно подписахме споразуменията с Русия - те позволяват да се мисли в доста по-дългосрочна перспектива. Русия е трудна страна за работа, но в случая те имаха реални интереси. А и ние защитихме максимално нашия интерес. С Индия имаме проект, започнат по времето на Соломон Паси, който е много интересен. И Българската академия на науките участва в него, в момента се строи експериментален завод за слънчева енергия. И идеята сега е, ако можем, да започнем по-тясно сътрудничество с Индия областта на технологиите. Има възможности, защото отношението към нас е много добро. С Китай засега политическият диалог върви добре, но икономически връзки няма.

Струва ми се, че изграждайки междудържавните отношения, включително и с тези големи държави, трябва да мислим за държавата си след 20-30 години - с какво би била важна и тогава. Според мен - с инфраструктура, с енергетика, с някакви важни инвестиции, та даже и с американските бази у нас. Това подрежда физиономията на държавата години занапред. Това е важно за отношенията ни с различните страни, включително и с най-големите. Тоест, не просто да имаме добри отношения с цял свят, а да определим няколко важни акцента, които действително да ни поставят на по-различно място от сегашното в света.

Георги Лозанов: Нещата, които току-що изброихте, ли ще ни направят след 20 години важно място на картата?

Ивайло Калфин: Да, енергийните проекти, инфраструктурата, минаваща през България... Можем много да направим за връзката от Азия през Черно море, по Дунав към Централна Европа – това е важно. Сега Япония ни отпусна голям заем, ще правим два големи терминала във Варна и Бургас. Общо взето, работи се, макар и по-бавно.

Христо Буцев: А обсъжда ли се въпросът - тъй като бизнесът съвсем естествено иска да внася работна ръка - за бъдещето на тази работна ръка тук?

Ивайло Калфин: Много е важно какви работници ще дойдат. Защото в момента безработицата е ниска безработица, на тя скоро може и да се покачи. Така че не трябва да търсим хора, които, като дойдат, после няма да искат да си тръгнат. Разбира се, това не се отнася до българската диаспора в чужбина, но тя едва ли ще реши проблема с пазара на труда. Сега министър Масларова разработва модел да двустранно споразумение, което ще подписваме с всяка страна поотделно за внос на работници. Според него те идват за определени проекти, за определен срок от време, всичко се договаря в рамките на това споразумение - социалните им права и т.н. След което съответната държава трябва да си ги прибере.

Христо Буцев: И кои страни предпочитате?

Ивайло Калфин: Май не е толкова лоша идеята за Виетнам. Там се говори и много български. От Турция има сериозен натиск. Другите са Македония, Грузия, Армения, Молдова, Украйна - общо взето това са страните, откъдето предпочитаме да дойдат работници.

Георги Лозанов: И на края да ви попитам нещо, не толкова свързано с външната политика. Мислите ли, че въобще политическата класа на прехода можеше да се издържа от държавата, докато наоколо се трупаха състояния? Не беше ли неизбежно включването на нерегламентирани механизми, по които политиците да получават повече, отколкото бедната държава им предлага. Вие, да кажем, може ли да живеете със заплатата си от министерството?

Ивайло Калфин: Ами аз това правя.

Георги Лозанов: Това е хубав пример, но общо взето екзотичен.

Ивайло Калфин: В случая хубавото е, че жена ми взима доста по-добра заплата от години…

Христо Буцев: Вие не вярвате, че един закон за финансиране на партиите ще реши въпроса.

Ивайло Калфин: Има какво да се подобри с един закон, но няма да го реши изцяло. Едно е финансирането на политическата, на партийната дейност, която сама по себе си е скъпа и надвишава държавната субсидия, а друго е „финансирането‛ на политици, които имат възможност да „употребяват‛ положението си. Разбира се, в случая говоря за някои политици, не за всички.

Георги Лозанов: Тъкмо финансирането на партиите не създаде ли фигурата на посредника, който, особено преди избори, получава едва ли не благородната задача да се среща с бандитизирания бизнес – в името на партията.

Копринка Червенкова: Като се спомена думата посредник, да ви питам какво мислите за скандала в МВР?

Ивайло Калфин: Това, което става в МВР, надали ще мине ей така, едва ли скоро ще се забрави. За мен е абсурдно МВР да работи за събиране на информация по неясни канали, за да я продава на бандитите. Тези, които са го правили, трябва да си понесат отговорността, ако искаме да сме нормално общество. Ако се замете под килима този проблем, няма какво да се оплакваме от критиките на ЕС...


2 април 2008

*Добре казано, но трябва да обработваме градината си. (Последното изречение от Кандид или оптимизмът на Волтер)

1. Става дума за ‛Българската политика спрямо Република Македония, Препоръки за развитието на добросъседските отношения след приемането на България в ЕС и в контекста на разширението на ЕС и НАТО в Западните Балкани‛, разработка на фондация ‛Манфред Вьорнер‛, предложена на вниманието на компетентните български институции на 24 януари 2008 г. Вж. бр. 13и 15 на Култура от 2008 г.