Фантоми на нацията култура
Германия е Kulturnation*, научаваме днес от не една тържествена реч. Реториката на „духовната родина‛ апелира към осезаема, морална и неприкосновена нация в момент, в който икономиката е в състояние на замръзване. Есето на Зигрид Вайгел е посветено на рисковете и шансовете при преоткриването на понятието нация култура.
Културната политика е политика на символи. За мото може да послужи пледоарията на Гьоте от преди точно 180 години, посветена на „една европейска, дори всеобща световна литература‛. С това определение той е целял не толкова уважение и приемане между различните нации, тъй като е смятал, че това и без друго ще стане факт. Гьоте по-скоро е искал „живите и целеустремени литератори да се опознаят един друг и чрез симпатия и стремеж към общото благо да почувстват необходимостта да работят за обществото‛.
Тази идея по-ясно е формулирана година преди пледоарията в разговор между Гьоте и Екерман: „Понятието „национална литература‛ вече не казва много; наближава времето на световната литература и всеки трябва да работи за по-бързото й установяване.‛
Когато, например, в наши дни Гьоте-институт организира четения на немско-турския писател Феридун Заимоглу в Рим или на немско-японската авторка Йоко Тавада в Марсилия, това се случва под знака на цитираната пледоария на Гьоте. Трябва да добавим и думата „вече‛, тъй като сегашните културно-политически усилия показват, че досега не е направено кой знае какво за устрема, към който призовава Гьоте.
В действителност периодът след пледоарията на Гьоте е наситен с примери, които преди всичко свидетелстват за трудно взаимодействие между национална, европейска и световна литература. Ето защо и усилията не се изчерпват само с еднократния призив на Гьоте. Преди половин век романистът Ерих Ауербах констатира в своята известна статия за филологията на световната литература следното: „Все пак земята е нашата филологическа родина; нацията вече не може да играе тази роля.‛
Разбира се, Ауербах е знаел кои са тъмните страни на световната литература още през 1952 г. По онова време той критикува тогавашните тенденции за културно стандартизиране, унифициране и уеднаквяване, с което в известен смисъл и предсказва част от актуалната дискусия върху глобализацията. Но тогава анализът на Ауербах звучи накратко така: „Чрез стандартизиране, унифициране и уеднаквяване идеята за световна литература ще бъде едновременно осъществена и погубена‛.
Програмата на Ауербах за световна литература не дефинира нито предмет, нито литературна област. Според него националната, европейската и световната литература не са величини или пресичащи се множества. Неговото понятие за световна литература по-скоро описва интелектуален ход и културна ориентация, които винаги започват от някакво конкретно историческо място. За Ауербах това е погледът на европейските литератури към онова, което ги заобикаля, и към Другото в тях – т.е. към европейската култура като история на перманентни вътрешни разграничения.
Имайки предвид по-горе изложеното, какъв е смисълът от преоткриването на концепцията за нацията култура? Нека първо видим какви са значенията, с които днес това понятие се обвързва. Когато, по повод откриването на Ваймарската библиотека „Ана Амалия‛, тя бе наречена символ на „нацията култура‛, веднага се заговори и за националното културно наследство. Нещо повече, в прессъобщението, разпространено за конкретния повод – 24.10.2007, можеше да се прочете: За много хора именно тази библиотека с нейния единствен по рода си фонд от антикварни книги, ръкописи, бележки и географски карти бе въплъщение на „духовната родина‛…. Повторното откриване на библиотеката, въпреки загубите, е радостен ден за Германия като „нация култура.‛
По време на тържествената реч при откриването на библиотеката президентът на страната Хорст Кьолер използва формулировката „културно наследство‛, с която, без да иска, предизвика спомени за някогашното изтъркано понятие от времето на ГДР. В Източна Германия грижата за „културното наследство‛ бе ориентирана според идеологическия курс на партията и правителството. В епохата на двете германски държави, в която ябълката на раздора при тълкуването на културната традиция бе културното наследство заради легитимирането на настоящето, най-конкурентните интерпретации бяха посветени на ваймарския период на Гьоте. След падането на Берлинската стена, когато трябваше да се гради бъдещето на обединената държава и за целта се търсеше обща традиция, Ваймар беше преоткрит като град, обединяващ спомените на двете държави, а идеологически натовареното понятие „културно наследство‛ беше заменено с понятието нация култура.
Очевидно е, че патосът в настоящата реторика за нацията култура се опитва, освен всичко друго, да защити културното наследство на нацията от пораженията, които би му нанесла историята на Германия от времето на Хитлер. Но вместо да се впускам в антиреторика, използвайки Аушвиц като универсален морален аргумент срещу всяко актуално политическо провинение, ще поставя въпроса ребром - възможно ли е историческото възникване на нацията култура да има нещо общо с мисълта за това как изобщо е могло да се стигне до престъпленията на нацизма? По-късно отново ще се върна на тази мисъл.
С нацията култура в понятието „нация‛ се влива нова сила и то в момент, в който на дневен ред са по-скоро свръхнационални и постнационални перспективи, имайки предвид проекта Европейски съюз. Освен това метафорите за културното сърце и духовната родина са опит за стимулиране на някакъв вид осезаема нация. Чрез библиотеките и музейните мемориали, като места символи, на които се поставя знак за равенство между понятията „национално културно наследство‛ и „нация култура‛, наследството започва да бъде схващано като генеалогия, създадена от книгите. Щом културната нация одухотворява общественото тяло по такъв книжен начин, то трябва да бъде поддържано живо с културен сърдечен удар. Очевидно това метафорично затопляне се прилага заради впечатлението за изстинало сърце, от което страда държавата, основаваща се само на конституция и застраховки.
Когато през 2005, годината на Шилер, понятието нация култура се появи с многократни повторения в празнични речи и статии, то бе явно обвързано с недоволството от държавата, чиято политика се изчерпваше с икономиката на производството. За да овладее единичния държавен стремеж към икономически изгоди, тогавашният културен министър призова да се върне „блясъкът на нацията на образованието и културата‛, използвайки фразата: „Хумболт никога не е искал това‛ („Ди Цайт‛ от 03.03.2005). Колкото и реална да изглежда прогнозата, че политиката в Германия ще изчезне заради препокриването на въпросите за коалирането и бюджетирането, тази мрачна перспектива няма да се осъществи, защото е под знака на нацията култура. Това, че музеите бяха наречени „съкровища на нашия културен ландшафт‛ по време на церемонията за 50-годишнината на Фондация „Пруска културна собственост‛, е симптом, че в идеята за нацията култура е потопена мечтата за неикономическото, морално неуязвимото духовно богатство.
Още с възникването си през XIX век идеята за нация култура върви заедно с критика спрямо господството на икономиката. В известната си реч от 1882 г. "Qu'est-ce que la nation?" (Какво е това нация?), произнесена в Сорбоната, Ернест Ренан формулира няколко аспекта на културната нация. Освен това в нея той произнася краткото и ясно изречение: „Едно обединение от митници не прави родина.‛
Действително идеята за нация култура се заражда в Германия през XIX век. На езика на правото понятието означава общност или народ, който няма национална държава, но се отличава с единна културна традиция, език и обичаи.
Преди нация култура съществува понятието „закъсняла нация‛ – по-точно „закъсняла национална държава‛; и това е моделът на Германия от XIX век, когато националният дискурс и интелектуалната дейност работят за благото на националната общност още преди приемането на конституцията.
Голям е приносът и на утвърждаването на многобройни научни дисциплини. На първо място това са историята на езика и филологията. Те създават единна традиция, очертаваща историята на немската литература, в която дори и да не се взима предвид тезата в книгата „Кратка история на немската литература‛ (2003) (авторът на книгата, професорът по германистика Хайнц Шлафел обявява, че преди Гьоте и след 1950 г. не може да се говори за немска литература –бел.ред) границите се простират от средата на XVIII век, когато се създава единен литературен език, до края на XX век, когато целостта на този език се нарушава поради чужди културни влияния.
През първата половина на XIX век, по време на формирането на националната традиция, някои писатели си запазиха правото да посочат отчасти съмнителния характер на класифицирането на хората по род и произход. Такива са например Хайнрих Хайне или Анете фон Дросте-Хюлсхоф, в чиито литературни произведения се появяват фантоми и духове, които в семейния роман на немската нация напомнят за неединното й минало. По-късно Зигмунд Фройд ще нарече „архаично наследство‛ потискането на чувствата в разказите на предците. Това наследство в културната памет на немската нация е следа, която заслужава по-голямо внимание, тъй като в противен случай не би било възможно да се отговори на въпроса къде е възникнала нацията култура преди „Третия райх‛.
В речта си, произнесена по повод връчването на наградата „Бюхнер‛, Мартин Мозебах свърза Френската революция с речта на Химлер, без обаче да подкрепи тази връзка с аргументи или доказателства. Трябва да е бил сигурен, че с тази чисто асоциативна реторика - както е и с всяко сравнение с националсоциализма днес – ще предизвика възмущение. Той обаче не пожела да обясни на слушателите и читателите как е стигнал до това умозаключение, а би било хубаво за целта да се разлисти историята на религията и философията в Германия. С нейна помощ през 1834 г. Хайнрих Хайне се опитва да направи германската традиция след Лутер по-достъпна за французите. В това обяснение се съдържа пасажът: „Християнството – и това е една негова прекрасна заслуга – смекчи онази брутална войнственост, но не можа да я унищожи напълно. И ако някога обуздаващият талисман – кръстът, се счупи, тогава отново ще задрънчат веригите на варварството на старите воини, безумната ярост на Берсерк, която северните поети толкова много възпяват […] Част от тази ярост ще бъде пренесена и в Германия, но по начин, по който Френската революция ще изглежда като наивна идилия.‛
Зигмунд Фройд дописа тази мисъл и директно посочи феномена на омразата към евреите. В „Мойсей и монотеизмът‛ той посочва, че дълбоките корени на омразата към евреите се впиват в „несъзнаваното на народите‛. Фройд напомня, че всички народи, които „днес се надпреварват да мразят евреите‛, са приели християнството по-късно от останалите и в повечето от случаите са се покръствали по насилствен начин: „Може да се каже, че всички са били „покръстени лошо‛ и под тънкото лустро на християнството те са си останали такива, каквито са били предците им – прекланящи се пред варварския политеизъм. Те не са успели да преодолеят гнета от новата, наложена им отвън религия и заради това са го насочили към източника, откъдето при тях е дошло християнството.‛
Преди Фройд, за евреите по подобен начин пише и Анете фон Дросте-Хюлсхоф в разказа си „Еврейски бук‛ (1842). Фактът, че точно нейният портрет - с перо и бук, украсяват банкнота от 20 марки, свидетелства за символната политика, характерна за старата Федерална република, а тя се състои в стремежа да се „сдобри‛ културното наследство с представата за Германия като страна - икономическо чудо. Остава обаче под въпрос дали проектантите на банкнотата са осъзнавали колко точно алегорията на немската нация, представена в „Еврейски бук‛, може да определи немската памет след 1945. В „Еврейски бук‛ става дума за момче без баща и без ясен произход, което избягва от селото си, след като е убило евреин, който му напомнил за невърнати дългове. Малко след като се връща от турски плен, където е бил в продължение на 28 години, героят на „Еврейски бук‛, който вече носи името на своя приятел и двойник – Никой, е намерен обесен на бука, до който някога убил евреина. Така, по един наистина зловещ начин, банкнотата от следвоенния период напомня на литературната критика, насочена срещу насилието, съпътстващо възникването на нацията култура.
Идеята за нацията култура възниква през XIX век при почти насилствения опит да се създаде национално единство чрез културна, езикова и етническа хомогенност. През 1959 г. Теодор Адорно посочва, че значението и мястото на чуждиците е много различно и зависи от това по какъв начин са се образували националните езици. За Адорно чуждиците не са просто „Думи от чужбина‛, както той озаглавява своята статия, те са синоними - символи, които напомнят за неуспешното унифициране. „Чуждиците в немския език напомнят, че не е бил сключен pax romana, че животинското е оцеляло, както и че хуманизмът, във времето, в което е държал юздите, не е бил изживян като самата субстанция на човеците, както е трябвало да се случи, а като нещо, което им е било наложено отвън.‛ В крайна сметка той нарича националсоциализма „насилствения, закъснелия и поради това - отровения опит… въпреки всичко да се стигне, макар и принудително, до липсващата до онзи момент гражданска интеграция на Германия‛.
Подобно начина, по който Ауербах разглежда двете страни на световната литература, Адорно преценява тази неединност на произхода на немския език, като има предвид двете й страни: „В този смисъл немският език е едновременно и по-назад, и по-напред от западните езици; по-назад - поради своята накъсаност и нешлифованост; и по-напред – поради това, че езикът не е напълно оплетен в мрежата на социализирането и комуникацията. Той е подходящ за изразяване, тъй като не го гарантира изначално.‛
Във време, в което понятието „национална култура‛ е излязло от употреба, тъй като в германската култура все по-ясно и отчетливо се чуват многобройните гласове на други култури, е препоръчително, преди да свържем понятията „култура‛, „език‛ и „нация‛, да погледнем назад в миналото. За да отговорим на въпросите на постнационалните култури, си заслужава да изучим преднационалното разнообразие – не за да ни служат като модел или рецепта, а като богатство, което ни дава опитът. Интересът към обогатяване на произхода на собствената култура създава допълнителни предпоставки за използване на чуждици с цел взаимно общуване.
На едно място Гьоте казва: „Тъй като особеностите на една нация са нейният език и нейните монети, те улесняват общуването. Да, едва с тях то става напълно възможно.‛
*Понятието Kulturnation, което тук превеждаме като „нация култура‛, описва в немския език състоянието, при което дадена общност се чувства свързана не чрез произхода си, а чрез езика, традициите, културата и религията. Когато се говори за „нация култура‛, под народ се има предвид носителят на народността, независимо от граници и господстваща власт.
Понятието deutsche Kulturnation („германска нация култура‛) се появява в края на ХІХ век. За първи път се използва от историка Фридрих Мейнеке, който го свързва преди всичко с културното наследство, а не с народността.
Своеобразен антоним на „нацията култура‛ е „политическата нация‛, която се основава на обединяването на дадена общност около волята на нейните членове.
За разлика от Франция, която е нация държава, Германия не може да бъде определена като гражданска, политическа нация.
Преди, както и след 1871, когато е създадена Германската империя или Вторият райх, за германец се смята онзи, който говори немски език. През XIX век към този принцип се добавя и идеята, че германците произхождат от древните германи (тук вече нацията се определя не толкова културно, колкото генетично). В момента, в който така наречената културна концепция отстъпва пред генетичната, „да станеш‛ германец става невъзможно.
Културната политика е политика на символи. За мото може да послужи пледоарията на Гьоте от преди точно 180 години, посветена на „една европейска, дори всеобща световна литература‛. С това определение той е целял не толкова уважение и приемане между различните нации, тъй като е смятал, че това и без друго ще стане факт. Гьоте по-скоро е искал „живите и целеустремени литератори да се опознаят един друг и чрез симпатия и стремеж към общото благо да почувстват необходимостта да работят за обществото‛.
Тази идея по-ясно е формулирана година преди пледоарията в разговор между Гьоте и Екерман: „Понятието „национална литература‛ вече не казва много; наближава времето на световната литература и всеки трябва да работи за по-бързото й установяване.‛
Когато, например, в наши дни Гьоте-институт организира четения на немско-турския писател Феридун Заимоглу в Рим или на немско-японската авторка Йоко Тавада в Марсилия, това се случва под знака на цитираната пледоария на Гьоте. Трябва да добавим и думата „вече‛, тъй като сегашните културно-политически усилия показват, че досега не е направено кой знае какво за устрема, към който призовава Гьоте.
В действителност периодът след пледоарията на Гьоте е наситен с примери, които преди всичко свидетелстват за трудно взаимодействие между национална, европейска и световна литература. Ето защо и усилията не се изчерпват само с еднократния призив на Гьоте. Преди половин век романистът Ерих Ауербах констатира в своята известна статия за филологията на световната литература следното: „Все пак земята е нашата филологическа родина; нацията вече не може да играе тази роля.‛
Разбира се, Ауербах е знаел кои са тъмните страни на световната литература още през 1952 г. По онова време той критикува тогавашните тенденции за културно стандартизиране, унифициране и уеднаквяване, с което в известен смисъл и предсказва част от актуалната дискусия върху глобализацията. Но тогава анализът на Ауербах звучи накратко така: „Чрез стандартизиране, унифициране и уеднаквяване идеята за световна литература ще бъде едновременно осъществена и погубена‛.
Програмата на Ауербах за световна литература не дефинира нито предмет, нито литературна област. Според него националната, европейската и световната литература не са величини или пресичащи се множества. Неговото понятие за световна литература по-скоро описва интелектуален ход и културна ориентация, които винаги започват от някакво конкретно историческо място. За Ауербах това е погледът на европейските литератури към онова, което ги заобикаля, и към Другото в тях – т.е. към европейската култура като история на перманентни вътрешни разграничения.
Имайки предвид по-горе изложеното, какъв е смисълът от преоткриването на концепцията за нацията култура? Нека първо видим какви са значенията, с които днес това понятие се обвързва. Когато, по повод откриването на Ваймарската библиотека „Ана Амалия‛, тя бе наречена символ на „нацията култура‛, веднага се заговори и за националното културно наследство. Нещо повече, в прессъобщението, разпространено за конкретния повод – 24.10.2007, можеше да се прочете: За много хора именно тази библиотека с нейния единствен по рода си фонд от антикварни книги, ръкописи, бележки и географски карти бе въплъщение на „духовната родина‛…. Повторното откриване на библиотеката, въпреки загубите, е радостен ден за Германия като „нация култура.‛
По време на тържествената реч при откриването на библиотеката президентът на страната Хорст Кьолер използва формулировката „културно наследство‛, с която, без да иска, предизвика спомени за някогашното изтъркано понятие от времето на ГДР. В Източна Германия грижата за „културното наследство‛ бе ориентирана според идеологическия курс на партията и правителството. В епохата на двете германски държави, в която ябълката на раздора при тълкуването на културната традиция бе културното наследство заради легитимирането на настоящето, най-конкурентните интерпретации бяха посветени на ваймарския период на Гьоте. След падането на Берлинската стена, когато трябваше да се гради бъдещето на обединената държава и за целта се търсеше обща традиция, Ваймар беше преоткрит като град, обединяващ спомените на двете държави, а идеологически натовареното понятие „културно наследство‛ беше заменено с понятието нация култура.
Очевидно е, че патосът в настоящата реторика за нацията култура се опитва, освен всичко друго, да защити културното наследство на нацията от пораженията, които би му нанесла историята на Германия от времето на Хитлер. Но вместо да се впускам в антиреторика, използвайки Аушвиц като универсален морален аргумент срещу всяко актуално политическо провинение, ще поставя въпроса ребром - възможно ли е историческото възникване на нацията култура да има нещо общо с мисълта за това как изобщо е могло да се стигне до престъпленията на нацизма? По-късно отново ще се върна на тази мисъл.
С нацията култура в понятието „нация‛ се влива нова сила и то в момент, в който на дневен ред са по-скоро свръхнационални и постнационални перспективи, имайки предвид проекта Европейски съюз. Освен това метафорите за културното сърце и духовната родина са опит за стимулиране на някакъв вид осезаема нация. Чрез библиотеките и музейните мемориали, като места символи, на които се поставя знак за равенство между понятията „национално културно наследство‛ и „нация култура‛, наследството започва да бъде схващано като генеалогия, създадена от книгите. Щом културната нация одухотворява общественото тяло по такъв книжен начин, то трябва да бъде поддържано живо с културен сърдечен удар. Очевидно това метафорично затопляне се прилага заради впечатлението за изстинало сърце, от което страда държавата, основаваща се само на конституция и застраховки.
Когато през 2005, годината на Шилер, понятието нация култура се появи с многократни повторения в празнични речи и статии, то бе явно обвързано с недоволството от държавата, чиято политика се изчерпваше с икономиката на производството. За да овладее единичния държавен стремеж към икономически изгоди, тогавашният културен министър призова да се върне „блясъкът на нацията на образованието и културата‛, използвайки фразата: „Хумболт никога не е искал това‛ („Ди Цайт‛ от 03.03.2005). Колкото и реална да изглежда прогнозата, че политиката в Германия ще изчезне заради препокриването на въпросите за коалирането и бюджетирането, тази мрачна перспектива няма да се осъществи, защото е под знака на нацията култура. Това, че музеите бяха наречени „съкровища на нашия културен ландшафт‛ по време на церемонията за 50-годишнината на Фондация „Пруска културна собственост‛, е симптом, че в идеята за нацията култура е потопена мечтата за неикономическото, морално неуязвимото духовно богатство.
Още с възникването си през XIX век идеята за нация култура върви заедно с критика спрямо господството на икономиката. В известната си реч от 1882 г. "Qu'est-ce que la nation?" (Какво е това нация?), произнесена в Сорбоната, Ернест Ренан формулира няколко аспекта на културната нация. Освен това в нея той произнася краткото и ясно изречение: „Едно обединение от митници не прави родина.‛
Действително идеята за нация култура се заражда в Германия през XIX век. На езика на правото понятието означава общност или народ, който няма национална държава, но се отличава с единна културна традиция, език и обичаи.
Преди нация култура съществува понятието „закъсняла нация‛ – по-точно „закъсняла национална държава‛; и това е моделът на Германия от XIX век, когато националният дискурс и интелектуалната дейност работят за благото на националната общност още преди приемането на конституцията.
Голям е приносът и на утвърждаването на многобройни научни дисциплини. На първо място това са историята на езика и филологията. Те създават единна традиция, очертаваща историята на немската литература, в която дори и да не се взима предвид тезата в книгата „Кратка история на немската литература‛ (2003) (авторът на книгата, професорът по германистика Хайнц Шлафел обявява, че преди Гьоте и след 1950 г. не може да се говори за немска литература –бел.ред) границите се простират от средата на XVIII век, когато се създава единен литературен език, до края на XX век, когато целостта на този език се нарушава поради чужди културни влияния.
През първата половина на XIX век, по време на формирането на националната традиция, някои писатели си запазиха правото да посочат отчасти съмнителния характер на класифицирането на хората по род и произход. Такива са например Хайнрих Хайне или Анете фон Дросте-Хюлсхоф, в чиито литературни произведения се появяват фантоми и духове, които в семейния роман на немската нация напомнят за неединното й минало. По-късно Зигмунд Фройд ще нарече „архаично наследство‛ потискането на чувствата в разказите на предците. Това наследство в културната памет на немската нация е следа, която заслужава по-голямо внимание, тъй като в противен случай не би било възможно да се отговори на въпроса къде е възникнала нацията култура преди „Третия райх‛.
В речта си, произнесена по повод връчването на наградата „Бюхнер‛, Мартин Мозебах свърза Френската революция с речта на Химлер, без обаче да подкрепи тази връзка с аргументи или доказателства. Трябва да е бил сигурен, че с тази чисто асоциативна реторика - както е и с всяко сравнение с националсоциализма днес – ще предизвика възмущение. Той обаче не пожела да обясни на слушателите и читателите как е стигнал до това умозаключение, а би било хубаво за целта да се разлисти историята на религията и философията в Германия. С нейна помощ през 1834 г. Хайнрих Хайне се опитва да направи германската традиция след Лутер по-достъпна за французите. В това обяснение се съдържа пасажът: „Християнството – и това е една негова прекрасна заслуга – смекчи онази брутална войнственост, но не можа да я унищожи напълно. И ако някога обуздаващият талисман – кръстът, се счупи, тогава отново ще задрънчат веригите на варварството на старите воини, безумната ярост на Берсерк, която северните поети толкова много възпяват […] Част от тази ярост ще бъде пренесена и в Германия, но по начин, по който Френската революция ще изглежда като наивна идилия.‛
Зигмунд Фройд дописа тази мисъл и директно посочи феномена на омразата към евреите. В „Мойсей и монотеизмът‛ той посочва, че дълбоките корени на омразата към евреите се впиват в „несъзнаваното на народите‛. Фройд напомня, че всички народи, които „днес се надпреварват да мразят евреите‛, са приели християнството по-късно от останалите и в повечето от случаите са се покръствали по насилствен начин: „Може да се каже, че всички са били „покръстени лошо‛ и под тънкото лустро на християнството те са си останали такива, каквито са били предците им – прекланящи се пред варварския политеизъм. Те не са успели да преодолеят гнета от новата, наложена им отвън религия и заради това са го насочили към източника, откъдето при тях е дошло християнството.‛
Преди Фройд, за евреите по подобен начин пише и Анете фон Дросте-Хюлсхоф в разказа си „Еврейски бук‛ (1842). Фактът, че точно нейният портрет - с перо и бук, украсяват банкнота от 20 марки, свидетелства за символната политика, характерна за старата Федерална република, а тя се състои в стремежа да се „сдобри‛ културното наследство с представата за Германия като страна - икономическо чудо. Остава обаче под въпрос дали проектантите на банкнотата са осъзнавали колко точно алегорията на немската нация, представена в „Еврейски бук‛, може да определи немската памет след 1945. В „Еврейски бук‛ става дума за момче без баща и без ясен произход, което избягва от селото си, след като е убило евреин, който му напомнил за невърнати дългове. Малко след като се връща от турски плен, където е бил в продължение на 28 години, героят на „Еврейски бук‛, който вече носи името на своя приятел и двойник – Никой, е намерен обесен на бука, до който някога убил евреина. Така, по един наистина зловещ начин, банкнотата от следвоенния период напомня на литературната критика, насочена срещу насилието, съпътстващо възникването на нацията култура.
Идеята за нацията култура възниква през XIX век при почти насилствения опит да се създаде национално единство чрез културна, езикова и етническа хомогенност. През 1959 г. Теодор Адорно посочва, че значението и мястото на чуждиците е много различно и зависи от това по какъв начин са се образували националните езици. За Адорно чуждиците не са просто „Думи от чужбина‛, както той озаглавява своята статия, те са синоними - символи, които напомнят за неуспешното унифициране. „Чуждиците в немския език напомнят, че не е бил сключен pax romana, че животинското е оцеляло, както и че хуманизмът, във времето, в което е държал юздите, не е бил изживян като самата субстанция на човеците, както е трябвало да се случи, а като нещо, което им е било наложено отвън.‛ В крайна сметка той нарича националсоциализма „насилствения, закъснелия и поради това - отровения опит… въпреки всичко да се стигне, макар и принудително, до липсващата до онзи момент гражданска интеграция на Германия‛.
Подобно начина, по който Ауербах разглежда двете страни на световната литература, Адорно преценява тази неединност на произхода на немския език, като има предвид двете й страни: „В този смисъл немският език е едновременно и по-назад, и по-напред от западните езици; по-назад - поради своята накъсаност и нешлифованост; и по-напред – поради това, че езикът не е напълно оплетен в мрежата на социализирането и комуникацията. Той е подходящ за изразяване, тъй като не го гарантира изначално.‛
Във време, в което понятието „национална култура‛ е излязло от употреба, тъй като в германската култура все по-ясно и отчетливо се чуват многобройните гласове на други култури, е препоръчително, преди да свържем понятията „култура‛, „език‛ и „нация‛, да погледнем назад в миналото. За да отговорим на въпросите на постнационалните култури, си заслужава да изучим преднационалното разнообразие – не за да ни служат като модел или рецепта, а като богатство, което ни дава опитът. Интересът към обогатяване на произхода на собствената култура създава допълнителни предпоставки за използване на чуждици с цел взаимно общуване.
На едно място Гьоте казва: „Тъй като особеностите на една нация са нейният език и нейните монети, те улесняват общуването. Да, едва с тях то става напълно възможно.‛
*Понятието Kulturnation, което тук превеждаме като „нация култура‛, описва в немския език състоянието, при което дадена общност се чувства свързана не чрез произхода си, а чрез езика, традициите, културата и религията. Когато се говори за „нация култура‛, под народ се има предвид носителят на народността, независимо от граници и господстваща власт.
Понятието deutsche Kulturnation („германска нация култура‛) се появява в края на ХІХ век. За първи път се използва от историка Фридрих Мейнеке, който го свързва преди всичко с културното наследство, а не с народността.
Своеобразен антоним на „нацията култура‛ е „политическата нация‛, която се основава на обединяването на дадена общност около волята на нейните членове.
За разлика от Франция, която е нация държава, Германия не може да бъде определена като гражданска, политическа нация.
Преди, както и след 1871, когато е създадена Германската империя или Вторият райх, за германец се смята онзи, който говори немски език. През XIX век към този принцип се добавя и идеята, че германците произхождат от древните германи (тук вече нацията се определя не толкова културно, колкото генетично). В момента, в който така наречената културна концепция отстъпва пред генетичната, „да станеш‛ германец става невъзможно.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
