Из дневника на един журналист
Изпитвам безгранична тъга. В душата ми се ронят ласки, а устата ми са студени и думите сурови. Виждам как лека загриженост пропълзя по винаги засмяното лице на жена ми. Тя нищо не подозира и не бива нищо да знае. Защо да удвоявам тревогите й?
Отивам в стаята си и сядам да пиша. Не върви. Листът стои пред мене, изпъстрен с най-чудновати драскулки, които, струва ми се, че се хилят на моята безпомощност. Напрягам воля. Нищо не излиза. Безсмислени и безцветни ми се виждат написаните редове. А времето, Боже мой, как бърже лети! Часът е 8 и половина. Требва да бързам за печатницата.
- Уводната готова ли е, другарю, обажда се метранпажът Лулчев.
- Не е, но малко търпение и ще бъде!
Кучешки занаят. Можеш, не можеш - никой не пита. Машината върви и ти си длъжен да мислиш и тогава, когато в главата ти е пустиня, и тогава, когато там вилнее буря и гони далеч и мисъл, и идея. Защо не съм обущар, дърводелец или каменар! Чукът би трещял в ръката ми и би прокудил тревогата, която като червей гризе мозъка ми!
И в какво е по-добър нашият труд от физическия? Благороден умствен труд. Какво заблуждение! Изпитвам всичката пошлост на това по-пусто и от невежеството интелигентско тщеславие. Ние сме роби на най-тъмните човешки страсти и на най-очевидните обществени предразсъдъци.
Ние сме грандомани. За нас морето е плитко до колене. Понеже пишем за всяко нещо, даваме си вид, че знаем всичко. С време външната поза става вътрешно убеждение. Ние хвърчим високомерно над всичките проблеми на живота и ги разрешаваме с няколко замаха на лекомисленото перо. Колкото сме по-дръзки, толкова сме „по дълбоки". Когато дързостта не стига, прибягваме до самохвалството. Окаже ли се и то безпомощно, създаваме си антураж от слепи и му ставаме еднооки царе. Останалото идва от само себе си. Антуражът ще подеме ласките на самохвалството, ще им придаде стойността на обществена оценка и ще ги разнесе широко по света. И ехото на нашия собствен глас ще прозвучи в ушите ни като клик на обществено убеждение.
Ние сме софисти. Защитаваме онова, в което не вярваме. И често пъти си даваме вид, че вярваме това, което интимно отричаме. Утешаваме се, че плащаме данък на обществените предразсъдъци. Всъщност, ние ги садим. Куражът на истината е обуздан от партийната дисциплина. А дисциплината често пъти не е никаква организация на действието, а е мобилизация на овчедушието. Тя е приспивателна песен на ленивата мисъл и на сънливата енергия. И все пак ние я пазим. Вместо да бъде временен такт, тя се превръща в траен култ.
Ние сме подпалвачи. Не на материалните ценности, а на човешките страсти. Наистина, пожарът на страстите лесно обхваща и ценностите, но тогава нахулваме пожарникарската каска и с ръка гасим пламъците, а с перо пръскаме искрите.
На ума се действува бавно, на страстите и чувствата почти мълниеносно. Защо да отминаваме лекия успех, за да чакаме проблематичния?
Интригата и клеветата ще ни дойдат на помощ там, където възпламенителният материал на страстта се окажи безнадежден. Клеветата е нашето най-страшно оръжие и най-сигурно прикритие. Най-напред ние я пущаме анонимна, но в замяна на това дръзка. След това, гъвкава и комодна, я отправяме към избраната жертва. Съчетанието ще извърши читателят. Това е негова грижа. Нашата грижа е друга - да се запазим от ударите из закона! Успеем ли, добре. Не успеем ли, бедата не е голяма. Бавната съдебна процедура ще ни даде закрила. Откаже ли ни я по чудо, тогава ние се навеждаме грациозно и почтително се извиняваме. Това не е подлост! Това е жест на възпитание и на снизходително благородство!
А клеветата да тръгне от град на град, от щаб в щаб, от човек към човек и ще постигне предназначението, което сме й дали. Какво ни трябва повече? Нима не знаем думите на Хамлета към Офелия: Да бъдеш целомъдрена като лед, чиста като сняг, от клевета все пак не ще се опазиш.
Гладен посяга на парче хляб и го наказват. Там не само ощетения, но и обществото е блюстител на морала. Крадецът се дамгосва с клеймото на обществения позор, макар още на другия ден да може да върне това, което е взел.
А тук? Тук посягаш на нещо, от което нямаш нужда — на чуждата чест, която, похитил веднаж, никога вече не можеш да върнеш. Човешкият език не познава по-жестока, по-страшна, по-непреклонна и сурова дума от думата никога.
Клеветата е най-страшно морално убийство. Ние удряме с нея жертвите си една след друга. При виновните поваляме невинните и тъй определяме еднаква участ и на добродетелта, и на порока. Къде повече оттук обществото е длъжно да се яви в ролята си на блюстител на морала?
А и то наред с нас изпитва удоволствие от моралните терзания на жертвите на нашите нрави и пера!
Къде е тук благородството на нашия умствен труд?
Откъс от В тъмнините на мрака. Из дневника на един журналист,
София, 1925 г., стр. 87
Отивам в стаята си и сядам да пиша. Не върви. Листът стои пред мене, изпъстрен с най-чудновати драскулки, които, струва ми се, че се хилят на моята безпомощност. Напрягам воля. Нищо не излиза. Безсмислени и безцветни ми се виждат написаните редове. А времето, Боже мой, как бърже лети! Часът е 8 и половина. Требва да бързам за печатницата.
- Уводната готова ли е, другарю, обажда се метранпажът Лулчев.
- Не е, но малко търпение и ще бъде!
Кучешки занаят. Можеш, не можеш - никой не пита. Машината върви и ти си длъжен да мислиш и тогава, когато в главата ти е пустиня, и тогава, когато там вилнее буря и гони далеч и мисъл, и идея. Защо не съм обущар, дърводелец или каменар! Чукът би трещял в ръката ми и би прокудил тревогата, която като червей гризе мозъка ми!
И в какво е по-добър нашият труд от физическия? Благороден умствен труд. Какво заблуждение! Изпитвам всичката пошлост на това по-пусто и от невежеството интелигентско тщеславие. Ние сме роби на най-тъмните човешки страсти и на най-очевидните обществени предразсъдъци.
Ние сме грандомани. За нас морето е плитко до колене. Понеже пишем за всяко нещо, даваме си вид, че знаем всичко. С време външната поза става вътрешно убеждение. Ние хвърчим високомерно над всичките проблеми на живота и ги разрешаваме с няколко замаха на лекомисленото перо. Колкото сме по-дръзки, толкова сме „по дълбоки". Когато дързостта не стига, прибягваме до самохвалството. Окаже ли се и то безпомощно, създаваме си антураж от слепи и му ставаме еднооки царе. Останалото идва от само себе си. Антуражът ще подеме ласките на самохвалството, ще им придаде стойността на обществена оценка и ще ги разнесе широко по света. И ехото на нашия собствен глас ще прозвучи в ушите ни като клик на обществено убеждение.
Ние сме софисти. Защитаваме онова, в което не вярваме. И често пъти си даваме вид, че вярваме това, което интимно отричаме. Утешаваме се, че плащаме данък на обществените предразсъдъци. Всъщност, ние ги садим. Куражът на истината е обуздан от партийната дисциплина. А дисциплината често пъти не е никаква организация на действието, а е мобилизация на овчедушието. Тя е приспивателна песен на ленивата мисъл и на сънливата енергия. И все пак ние я пазим. Вместо да бъде временен такт, тя се превръща в траен култ.
Ние сме подпалвачи. Не на материалните ценности, а на човешките страсти. Наистина, пожарът на страстите лесно обхваща и ценностите, но тогава нахулваме пожарникарската каска и с ръка гасим пламъците, а с перо пръскаме искрите.
На ума се действува бавно, на страстите и чувствата почти мълниеносно. Защо да отминаваме лекия успех, за да чакаме проблематичния?
Интригата и клеветата ще ни дойдат на помощ там, където възпламенителният материал на страстта се окажи безнадежден. Клеветата е нашето най-страшно оръжие и най-сигурно прикритие. Най-напред ние я пущаме анонимна, но в замяна на това дръзка. След това, гъвкава и комодна, я отправяме към избраната жертва. Съчетанието ще извърши читателят. Това е негова грижа. Нашата грижа е друга - да се запазим от ударите из закона! Успеем ли, добре. Не успеем ли, бедата не е голяма. Бавната съдебна процедура ще ни даде закрила. Откаже ли ни я по чудо, тогава ние се навеждаме грациозно и почтително се извиняваме. Това не е подлост! Това е жест на възпитание и на снизходително благородство!
А клеветата да тръгне от град на град, от щаб в щаб, от човек към човек и ще постигне предназначението, което сме й дали. Какво ни трябва повече? Нима не знаем думите на Хамлета към Офелия: Да бъдеш целомъдрена като лед, чиста като сняг, от клевета все пак не ще се опазиш.
Гладен посяга на парче хляб и го наказват. Там не само ощетения, но и обществото е блюстител на морала. Крадецът се дамгосва с клеймото на обществения позор, макар още на другия ден да може да върне това, което е взел.
А тук? Тук посягаш на нещо, от което нямаш нужда — на чуждата чест, която, похитил веднаж, никога вече не можеш да върнеш. Човешкият език не познава по-жестока, по-страшна, по-непреклонна и сурова дума от думата никога.
Клеветата е най-страшно морално убийство. Ние удряме с нея жертвите си една след друга. При виновните поваляме невинните и тъй определяме еднаква участ и на добродетелта, и на порока. Къде повече оттук обществото е длъжно да се яви в ролята си на блюстител на морала?
А и то наред с нас изпитва удоволствие от моралните терзания на жертвите на нашите нрави и пера!
Къде е тук благородството на нашия умствен труд?
Откъс от В тъмнините на мрака. Из дневника на един журналист,
София, 1925 г., стр. 87
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
