Гарбарек live
Ян Гарбарек напълни зала 1 на НДК и за 2 часа в 4 сета разказа своята приказка на публиката си в България - за първи път live!
Това изречение е достатъчно за всеки, който е чул поне 5 минути звук от Гарбарек. Независимо в каква компания е този самороден и самоук гений, роден в Норвегия – дали на Кийт Джарет или на Трилок Гурту, дали на ансамбъл ‛Хилиард“ или на Ким Кашкашян, или Нана Васконселос, Гарбарек се разпознава в първите 10 секунди – толкова цялостен, оригинален музикант е! В София той дойде с дългогодишния си партньор, германския пианист Райнер Брюнингхаус, с басиста Юри Даниел и перкусиониста Ману Катче. Концертът му тук бе част от турне, което продължава в Полша, Чехия и Германия. И беше преживяване, в което и публиката бе напълно адекватна. Знаеше за кого е дошла, разпознаваше теми от близо половинчасовите сетове на този забележителен квартет, слушаше в опиянение бавния, напрегнат, прелъстяващ и в същото време далечен разказ на музиканта. И колкото по-далечен ти се струва, толкова по-експресивен става. И толкова повече те хваща! Като нещо приказно, което искаш да уловиш с ръка, но ти се изплъзва. И същевременно те обгръща със звука на няколко епохи в музикалната история. Голям принос за това усещане тук имаше и пианото на Брюнингхаус, което ‛отговаряше“ с колосален диапазон от средства – от най-семплата мелодийка от няколко тона, като контрапункт или контраст на протяжните теми на Гарбарек, до оглушителни клъстери, в темброва хармония с баса и перкусията, която увиваше и допълваше фантастично метаморфозиращите линии на саксофона.
В началото Гарбарек почти винаги тръгва бавно и тихо. Тъкмо тишината най-отчетливо артикулира и най-малкото допълнително движение в темата - поредицата от неусетни ‛отклонения“ сякаш създава капана, който те ‛щраква“ и не те пуска – съзнанието ти вече е пленено, то следи само едно – накъде ще тръгне този човек, накъде ще те поведе. Ще можеш ли да го предугадиш, да го ‛изпревариш“ – дали сега ще повтори ‛трика“ с двата тона от началото на темата, или ще направи нещо друго... Това е феноменът на ‛бавните музикални движения“ - никога не са скучни, не са монотонни. Много по-монотонни могат да бъдат гръмогласието и нарочният, непрекъснат бийт. Затова именно Ману Катче свири с него – той е много повече импресионист, отколкото перкусионист в буквалния смисъл на думата. Тук се ‛работеше“ с цветове, със звукови полета, с вибриращи пространства, с всякакви средства от съвременната музика. Два часа изминаха като миг в тази вечер на вдъхновение и на взаимно разбиране. Колкото и да познаваш музиката на Гарбарек, стила му, колкото и да мислиш, че какво ли не си слушал с него, внушението от сцената ти дава допълнителни импулси да задържиш, да осмислиш този разкошен сонорен микс, да се опиташ (напразно) да уловиш змиевидните негови мелодии или да посрещнеш провокациите на тръпнещото въображение на фантастичния Райнер, който довършваше звуковите магии заедно с Юри Даниел и Ману Катче. Незабравимо и благотворно е да си в една зала с такива музиканти!
P.S. У нас винаги трябва да има едно ‛но“. Този път реших да мина през ‛системата“ и ‛работата“ с журналистите на ‛стафа“ на фестивала ‛Джаз плюс“. След неколкократни заявки за акредитация, разговор с Людмил Фотев, който благосклонно ми заяви, че имам шансове да бъде акредитирана от ‛Култура“(това направо ме просълзи), лицето Маргарита Борисова ми определи среща във фоайето на НДК, ‛за да вляза по списък“. ‛Списъкът на Маргарита“ включваше очевидно няколко десетки имена (имащи и нямащи нещо общо с музиката, но използващи службата си - защото билетите бяха доста солени за джоба на един журналист). Увиснахме пред един вход - трябвало да почакаме, докато влязат всички. Защо, не ми стана ясно - на всички ни се съобщаваха като заклинание номерата на три реда от блок 3, които били определени за нас. И когато бяхме допуснати, десет минути след обявения начален час на концерта, се видя, че трите реда са доста запълнени – а концертът започна почти веднага. И всеки се оправи както можа.
И на това му викат работа с медии.
Но и съответните им представители са виновни. Че допускат това отношение като едва ли не благоволение. И затова подобни люде, които ‛информират“, например, че перкусионистката Мерилин Мазур и виолистката Ким Кашкашян са в мъжки род, й се качват на главата. Вместо да й помагат да си свърши работата.
Това изречение е достатъчно за всеки, който е чул поне 5 минути звук от Гарбарек. Независимо в каква компания е този самороден и самоук гений, роден в Норвегия – дали на Кийт Джарет или на Трилок Гурту, дали на ансамбъл ‛Хилиард“ или на Ким Кашкашян, или Нана Васконселос, Гарбарек се разпознава в първите 10 секунди – толкова цялостен, оригинален музикант е! В София той дойде с дългогодишния си партньор, германския пианист Райнер Брюнингхаус, с басиста Юри Даниел и перкусиониста Ману Катче. Концертът му тук бе част от турне, което продължава в Полша, Чехия и Германия. И беше преживяване, в което и публиката бе напълно адекватна. Знаеше за кого е дошла, разпознаваше теми от близо половинчасовите сетове на този забележителен квартет, слушаше в опиянение бавния, напрегнат, прелъстяващ и в същото време далечен разказ на музиканта. И колкото по-далечен ти се струва, толкова по-експресивен става. И толкова повече те хваща! Като нещо приказно, което искаш да уловиш с ръка, но ти се изплъзва. И същевременно те обгръща със звука на няколко епохи в музикалната история. Голям принос за това усещане тук имаше и пианото на Брюнингхаус, което ‛отговаряше“ с колосален диапазон от средства – от най-семплата мелодийка от няколко тона, като контрапункт или контраст на протяжните теми на Гарбарек, до оглушителни клъстери, в темброва хармония с баса и перкусията, която увиваше и допълваше фантастично метаморфозиращите линии на саксофона.
В началото Гарбарек почти винаги тръгва бавно и тихо. Тъкмо тишината най-отчетливо артикулира и най-малкото допълнително движение в темата - поредицата от неусетни ‛отклонения“ сякаш създава капана, който те ‛щраква“ и не те пуска – съзнанието ти вече е пленено, то следи само едно – накъде ще тръгне този човек, накъде ще те поведе. Ще можеш ли да го предугадиш, да го ‛изпревариш“ – дали сега ще повтори ‛трика“ с двата тона от началото на темата, или ще направи нещо друго... Това е феноменът на ‛бавните музикални движения“ - никога не са скучни, не са монотонни. Много по-монотонни могат да бъдат гръмогласието и нарочният, непрекъснат бийт. Затова именно Ману Катче свири с него – той е много повече импресионист, отколкото перкусионист в буквалния смисъл на думата. Тук се ‛работеше“ с цветове, със звукови полета, с вибриращи пространства, с всякакви средства от съвременната музика. Два часа изминаха като миг в тази вечер на вдъхновение и на взаимно разбиране. Колкото и да познаваш музиката на Гарбарек, стила му, колкото и да мислиш, че какво ли не си слушал с него, внушението от сцената ти дава допълнителни импулси да задържиш, да осмислиш този разкошен сонорен микс, да се опиташ (напразно) да уловиш змиевидните негови мелодии или да посрещнеш провокациите на тръпнещото въображение на фантастичния Райнер, който довършваше звуковите магии заедно с Юри Даниел и Ману Катче. Незабравимо и благотворно е да си в една зала с такива музиканти!
P.S. У нас винаги трябва да има едно ‛но“. Този път реших да мина през ‛системата“ и ‛работата“ с журналистите на ‛стафа“ на фестивала ‛Джаз плюс“. След неколкократни заявки за акредитация, разговор с Людмил Фотев, който благосклонно ми заяви, че имам шансове да бъде акредитирана от ‛Култура“(това направо ме просълзи), лицето Маргарита Борисова ми определи среща във фоайето на НДК, ‛за да вляза по списък“. ‛Списъкът на Маргарита“ включваше очевидно няколко десетки имена (имащи и нямащи нещо общо с музиката, но използващи службата си - защото билетите бяха доста солени за джоба на един журналист). Увиснахме пред един вход - трябвало да почакаме, докато влязат всички. Защо, не ми стана ясно - на всички ни се съобщаваха като заклинание номерата на три реда от блок 3, които били определени за нас. И когато бяхме допуснати, десет минути след обявения начален час на концерта, се видя, че трите реда са доста запълнени – а концертът започна почти веднага. И всеки се оправи както можа.
И на това му викат работа с медии.
Но и съответните им представители са виновни. Че допускат това отношение като едва ли не благоволение. И затова подобни люде, които ‛информират“, например, че перкусионистката Мерилин Мазур и виолистката Ким Кашкашян са в мъжки род, й се качват на главата. Вместо да й помагат да си свърши работата.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
