Волейболът от край време е единствения колективен спорт, в който България е световна сила. Не става въпрос за моментни изблици като този на футболистите ни в Щатите през 94-а, а за дълголетна традиция. Този спорт не спира да произвежда страхотни играчи, които се котират в най-престижните и богати първенства. А това, което се случи в италианския шампионат, най-силния в света заедно с руския, е уникално. В двата тима, стигнали финала за титлата, имаше общо 7 българи! В „Копра“ (Пиаченца) лидерите са Христо Златанов и Владислав Симеонов. Малко е терсене, че те се състезават за националния отбор на Италия, но са си наши момчета, синове на легендарните волейболисти Димитър Златанов и Каспар Симеонов. И не са забравили нито езика си, нито откъде са тръгнали. Затова пък „Итас“ (Тренто), триумфирал като шампион, е с чиста марка „България“, без примеси от глобализацията – треньорът Радостин Стойчев, суперзвездите Матей Казийски и Владо Николов, които са с решаващ принос за златото, плюс Смилен Мляков и Васил Стоянов. И голямо бе удоволствието, когато след последния победен гейм, новият шампион на Италия позира с българския флаг. Един от редките случаи от доста години насам, когато съм изпитвал национална гордост.

Волейболният ни фурор на Апенините тази година, подплатен с европейската титла на Нели Маринова с „Деспар“ (Перуджа), не е изолирано явление. Български състезатели бяха в основата на шампионските титли или призовите места на отборите си и в други страни. Пламен Константинов отдавна е символ на победител в Гърция. Извоювал е пет пъти златото с четири различни отбора. Този път го направи за втори път със солунския „Ираклис“.

Български бе женският финал във Франция. Ева Янева и Страшимира Филипова направиха дубъл с „Кан“ – взеха титлата и купата на страната. В първенството те надделяха за първото място над „Мюлуз“, където №1 е Мартина Георгиева. А във филмовия град може и да не са много запознати с киното ни, но във волейбола ни почитат. Този сезон най-добрият играч на мъжкия им тим също бе българин – Данаил Милушев, който героично довлече отбора до бронза. Същото направиха Боян Йорданов и Красимир Гайдарски с гръцкия „Олимпиакос“. А колежките им в женския тим от Пирея Радосвета Тенева и Марина Калайджиева се окичиха със сребро. Докато Диана Ненова спечели първенството и националната купа в Сърбия с „Постар 064“ (Белград).

Има и още български волейболисти, които играха силно и постигнаха успехи в клубове от чужбина. Но за мен гвоздеят на сезона е треньорският пробив на Радостин Стойчев на Апенините. Защото състезателите ни ги тачат по света, но с треньорите ни не е така – не само във волейбола, а въобще в колективните спортове. На този фон постижението на Стойчев в Италия, при това в дебютната му година, е невероятно. Той първо мина школата на помощник на знаменит специалист като руснака Владимир Алекно в „Динамо“ (Москва). Там получи закваската на победител, за да изригне като старши в Италия. Според мълвата, в Тренто са се съгласили да го назначат с условието, че ще доведе там Казийски, с когото бяха заедно в „Динамо“. И така да е. Важното е, че отиде и им показа на какво е способен. От провинциален отбор, без никакви успехи до момента, изгради шампионски тим. От събрани на едно място големи и по-малки имена създаде истински колектив. Факт е, че въпреки значителните си постижения поотделно, всеки от водещите играчи на „Итас“ за първи път стана шампион на Италия. Трябваше да дойде един българин, за да ги изведе до върха. И да докаже, че успяват само тези, които не се боят да преследват мечтите си.