Тазгодишния фестивал направи поне две неща – първо, очерта (нещо като mapping) свое поле, но без да загърбва традицията, в опита да покаже нови тенденции в развитието на този тип изкуство; и второ, заяви радикалност на изразните средства в показаните произведения. Всичко това е положено, разбира се, в контекста на българската и по-специално – на софийската сцена.

По отношение на новото пробивите бяха може би два (без гаранция, че ще се превърнат в тенденции) – пърформансът „Присъствия“ на Ани Васева и танцовият спектакъл „Void“ на Мирослав Йорданов.

Интересуващите се от съвременните тенденции биха разпознали в „Присъствия“ едно завръщане към вече не толкова нови теоретични и философски проблеми, изследващи тялото не като социален и културен конструкт, а като физиология, излагане на живата материя като самодостатъчен знак. Подобен опит е в някакъв смисъл нов за нашия контекст. „Void“ пък спечели публиката с минимализма на изказа и сценографията, които не разчитаха на мултимедийни „протези“, както и с единствената възможност да се види съвременен танц в рамките на фестивала. „36 more 4 less“ е приятен визуално-танцов спектакъл, редуващ намигвания към зрителите с лица от популярната култура и иронично-меланхолични епизоди, вгледани в собствената си комуникативност. А в „Spanking: портрет 1“ режисьорският почерк на Юлиана Сайска е радикализирал линиите до физически поносимия за Теодор Котов предел, който направи своя успешен дебют в моноспектакъла.

Другата амбиция – за радикалност, е тясно обвързана с новостта. Новото е ново, защото за него няма установен критерий, или, както казва Хабермас, то трябва ‛да почерпи своята нормативност от самото себе си“. Радикалността от своя страна (radix, лат. – корен) е завръщане към първоосновата, екстремно суспендиране на традицията и културните наслоявания за сметка на чистото начало, което започва да функционира като конституиращо нов порядък. Струва ми се, че в условията на неолиберална икономика изкуството може да постигне радикалност по два начина: с отказ от включване в логиката на натрупване на капитала и създаване на произведения, свободни от финансова възвръщаемост (пример за което са казусите на Студио Dauhaus, галерия „Пистолет“ или някои от проектите на група Ultrafuturo), или експлоатиране докрай на финансовата обезпеченост на проектите, което отново осигурява творческа свобода и независимост. Но това засега са само пожелателни думи.

А иначе публика не липсваше, даже напротив. Въпреки доста късния час (23ч.) на някои от премиерите, ‛Червената зала“ на Къщата беше препълнена с хора, избрали любопитството пред удобните столчета, насядали направо на пода. Трябва да се спомене и добрата организация на програмата, която не допусна дълги паузи между представленията, а задържаше зрителите близо, колкото да поемат дъх и разменят първи впечатления от току-що видяното.

И ако фестивалната култура, освен празник за ценителите и възможност те да видят събрани в едно разнообразни представления, е и витрина, от която предприемчивите директори на театри, ориентирани към спечелване тъкмо на тази публика, избират нови попълнения за репертоара си, то трябва да попитаме: какво ще се случи по-нататък с премиерните спектакли? Какво е бъдещето им?

Най-важният проблем пред съвременния танц в България е пространството – работно и сценично. Танцовите спектакли са изкуство, изцяло зависимо от възможността танцьори и хореографи да експериментират и усъвършенстват движенията на тялото си, преди да покажат готовото произведение. Основно условие за изграждане на спектакъла е наличието на зала за репетиции, каквато малко нетеатрални институции могат да предложат. Същото важи и за сцената, където техническите изисквания са всъщност естетически ефекти. Бетонният под за танцьорите и червените стени за сценографите са неприемлив минимум, ако искаме публиката да види наистина качествен продукт.

В България има 43 театъра, в София те са 14; и само един от тях последователно отваря сцената си за съвременен танц и пърформанс – ТР Сфумато. Показването им в различни „алтернативни“ пространства до голяма степен изгради имиджа на тези изкуства като „авангардни“, което в по-широките среди се тълкува като ексцентрични, неразбираеми и елитарни. Може би това себеусещане се прокрадва и у изпълнителите. Те, от своя страна, обаче не заявяват никаква социална или политическа ангажираност. Това, което може би най-много не достигаше на спектаклите от „Антистатик“, е реакция към социални проблеми. Предложените спектакли и пърформанси се занимават предимно с личните преживявания на артистите и тяхното приятно за окото представяне.

Разбиването на тази инертност на средата би бил един от най-успешните ефекти от „Антистатик“.