Македонци в литературата
Поповeте, ченгетата и писателите все още са най-омразните хора в Македония
90-те и Дитас
Травма на ръката в седми клас и една книга съществено промениха живота ми — ‛Грешна посока‛ на Димко Тасевски – Дитас. Той е, ако не ме лъже паметта, застаряващ каратист, който в свободните си пенсионерски дни хиперактивно бълва ‛романи‛ на конвейер. Никога не съм прочел нито една литературна рецензия или журналистически материал за него. Виждал съм само две-три интервюта по таблоидите, въпреки че Дитас е единственият македонски автор, чиито книги са били ‛фотокопирани‛ след неколкократно цялостно изчерпване на тиража. Зачетох фотокопираната ‛Грешна посока‛, а учителката по литература ‛модернистично‛ ме предупреди, че това е ‛тривиална литература‛, която ще отклони моя книжовен вкус в грешна посока.
Една млада девойка, в първо лице и в изповедна форма, разказва как е всмукана във ‛въртопа на прехода‛, където попада в подземния свят на сурови крадци и убийци. За пръв път в македонската проза срещаме и най-висшата управляваща класа: министри, президенти, политици, които кръвосмесително участват в оргии, напиват се, дрогират се и хладнокръвно поръчват убийства. Тъкмо ‛политическата некоректност‛, подсилена от заразителната заговорническа нишка, омагьосва ‛обикновения‛ читател, привикнал към руските демодирани класици и югославските бурлески за ‛малкия човек‛. Жанрово Дитас е амалгама от криминален роман, псевдопублицистика (с анаграми от имената на актуални властници и сюжети от спекулативната журналистика) и трилър.
Запознавайки се като студент с тежката артилерия на критиката, като Бахтин, Ролан Барт и Шкловски, разбрах, че Дитас е лош и несръчен писател в смесването на жанрове. Все пак, ценя неговото литературно влияние. Защото прозрях — можеш да бъдеш почитан и обожаван и без да си от ‛дългата ръка‛ на полицейската агентура или от средите на журналистите-пропаднали писатели. Писателят след 1945 г. в най-добрия случай е възприеман като ‛народен мъдрец‛, тип Марко Цепенков, без култ към писателя-естет от типа на Владимир Набоков, Оскар Уайлд или Стендал, нито пък към писателя-интелектуалец като Сартр, Камю, Оруел или Хъксли. И за да не бъда краен, сюрреализмът на Влада Урошевич донякъде постигна такъв статус.
През 1991 г. един т. нар. ‛чарлз-буковист‛ навести новото време – Игор Исаковски (род. 1971г.) с разказите ‛Експлозии, трудна месечина, изригвания...‛ След първоначалната жестокост, хиперреализъм, експлицитност, порно-еротика, с една дума (пост)битничество, той по-късно заплува в ‛по-сериозната‛ литературност, обръщайки се към психологизма и медитативността в прозата.
През 90-те най-четен (и почти единствен) си остана Петре М. Андреевски, автор на любимия роман от читанките ‛Пирей‛. Петре разказва историите на героите си, преживяващи всички по-важни исторически събития, и така става връх на ‛национално-историческата литература‛. В ‛Пирей‛ (1980) той показва участието на македонците в балканските войни, в ‛Скакалци‛ (1983) — убийството на селото по време на ранния комунизъм, в ‛Небеска Тимяновна‛ (1988) — участието на егейските македонци в гражданската война, а пък живота на селяните във времената на преход - в ‛Последните селяни‛ (1998).
2000: Сестрата на Фройд, вуйната на Карл Маркс и братът на Методий
Младият и надежден Гоце Смилевски (р. 1976) изгря най-напред с разказите ‛Планета на неопитността‛ (Сигмапрес, 2000) и с романа ‛Разговор със Спиноза‛ (Култура, 2002) - най-съвършената досега македонска постмодерна творба. В псевдодокументален роман за еврейския философ Барух Спиноза авторът тълкува философските му свитъци, както и разказва живота му. Смилевски светкавично стана любимец на грохналия писателски истаблишмънт (баща му, Веле Смилевски, е един от челните активисти на казионното Дружество на писателите на Македония – ДПМ) и на критиката (чети на медийната опора и лансиране — тате ‛случайно‛ е и професор по медии), но беше и добре приет от читателите. След успеха обаче Смилевски попадна в най-лошия възможен капан за всеки писател – втора творба в същия формат, този път ‛обработвайки‛ сестрата на Зигмунд Фройд. (‛Сестрата на Фройд‛, Култура 2007). Рано е за оценка, но със сигурност няма да повтори дори приблизително фантастичния успех на неговата предходна книга.
Македонският Милорад Павич (‛Хазарски речник‛) или, ако предпочитате, македонският Умберто Еко, е професорът по нова хърватска литература Венко Андоновски. С романа си ‛Пъпът на света‛ (Култура 2001) той надмина по тираж и ‛Пирей‛ (според Института за македонски език) и постигна 8-9 преиздания, нещо впечатляващо в македонски условия. Спечели и множество награди, като Роман на годината на ‛Утрински вестник‛, наградата на ДПМ и ‛Балканика‛ и беше екранизиран миналата година във филма ‛Превъртено‛. Андоновски, в по-ранни времена изтъкнат партиец комунист, днес изпълнява ролята на Марко Цепенков и чрез своята колонка в ‛Утрински вестник‛, според новата ‛мода‛, споделя своите консервативни, анти-ЕС и често пъти националистически възгледи. Първата част от ‛Пъпът на света‛ е в умбертоековски, ‛апокрифен‛ стил, където разказва за Константин Философ (или Св. Кирил) и неговите мисии, употребени в рамката на метаисториографската приказка, където Константин интелигентно разрешава загадки и мистики в придворните интриги и се сблъсква със завистливи граматици и суетни владетели. Втората част постмодернистично заема героите и част от мотивите си от Кундеровата ‛Шега‛ и действието й е ситуирано в съвременността. Главният герой - Ян, е средношколец, непокорен индивидуалист, стигащ до ‛класически сблъсък със средата‛, след което временно намира убежище в пътуващ цирк. В игри с наратива, където се появяват и преплитат различни символики, ключове и ‛догми‛ от първа част, Андоновски внася и известни автобиографични елементи, като първата любов, разочарованието от близките, приятелите, авторитетите, но също и проблемите с политиката, които той по-късно, като функционер във властта, ще преживее и на свой гръб. Подобно на Гоце Смилевски, през 2005 г. той написва по същата формула романа ‛Вещица‛ (Култура) — малко (авто)биография, малко средновековие, примесено с инквизиция, и така до края.
‛Досие: Дрогераш‛ (Темплум 2000г) на Александър Станковски и Владо Манчевски, според резюмето, е творба на ръба на литературата, реализирана най-напред като радиопиеса по култовото радио ‛Канал 103‛.
Всестранноразвитият (академичен художник, автор на пърформанси, експериментален режисьор и рисувач на комикси) Александър Станковски публикува и сборника с разкази ‛Извънземни приказки‛ (Магор 2001), отваряйки темите за македонския ъндърграунд, за наркозависимите, за чуждестранните войници и за обикновените македонци. Там са преплетени образите на агентите от тайните служби на Македония (отново ‛заговорът‛!), местни мафиоти, алкохолици, наркозависими или ‛дрогераши‛, както Станковски заменя с присмехулен евфемизъм политически некоректното «наркомани», войници от НАТО, които до максимум се възползват от ‛екзотичните‛ възможности, които предлага селска Македония, и т.н.
Стихосбирката ‛Един ядосан млад човек‛ (Аз-буки 2001) на поета Марко Петрушевски (р. 1976) е втората книга след тази на Дитас, която съм виждал да се фотокопира. Петрушевски, спорадичен гост на пърформансите в културните центрове и в ърбън-рубриките на вестниците, е автентична траш икона на скопския ъндърграунд. В дзен маниер пише с автобиографични елементи и с обилни дози от хумор, ирония, самоирония и отлично чувство за анекдотичност:
Гол
докато стоя
съвсем гол
на дъжда,
схващам че
моята искреност е
оръжие
в чуждите ръце
или стихотворението Самокритика:
Още веднъж
прочетох всички свои стихове
и – отново същия извод:
най-искрените от тях са най-лоши.
Никола Гелевски – Коля, интелектуалец и издател, финансиран предимно от Джордж Сорос, и, парадоксално, и от държавата, е начело на литературната опозиция на академизма. През 1994 започва да издава списанието ‛Маргина‛, свърталище на ‛маргиналните‛ автори. В рамките на този ‛контрапункт‛ е и неговата издателска къща ‛Темплум‛ (1993), която издава много непревеждани дотогава книги в Македония на автори, като Бруно Шулц, Томас Пинчън, Нина Берберова, и на теоретици като Славой Жижек и Петер Слотердайк, както и може би на най-популярния български писател в Македония, Георги Господинов. (‛Естествен роман‛, ‛Георги Господинов и други истории‛).
След 2000 г. за ‛Темплум‛ дебютират със сборници от разкази млади таланти като Димитър Самарджиев (р. 1981), ‛Словоргия в серая‛ (игра на думи – слово, оргия, рай и сране), фино четиво с езикови игри в маниеристичен стил, но и с теми от всекидневието. Бранко Пърля публикува ‛За всекиго по нещо, за някого по нищо‛, напомнящ на Даниил Хармс с минимализма си и тънкия си хумор и внасящ в македонската проза извънредно висок сатиричен стил. Немладият дебютант в книжовността Иван Додовски (р. 1974) издаде ‛Големият куфар‛, произведение с гротескни и необичайни образи и с виртуозна игра с ритъма на изречението. Критикът Роберт Алагьозовски (р. 1973) е на ръба между академизма и ъндърграунда (може би отворен към нови посоки и тенденции), който твърди, че македонското литературно пространство е тясно и клаустрофобично, без място за случайни играчи, за които няма високи тиражи, популярност и слава, и че първенството се държи от хардкор професионалистите, професорите по литература, техните асистенти, докторантите и евентуалните дългогодишни литературни труженици.
Те държат книжовния монопол, който трудно се разбива.
Блогърите са дебели, комплексирани и нискоинтелигентни киборги
‛Блоговете са заговор на ЦРУ, което вещо ги употребява, за да киснат младите по цял ден пред компютрите и евентуално да не им дойде на ум, че трябва да излязат на улицата и там да направят истинската революция!‛ Александър Станковски
С поевтиняването на интернет-достъпа през 2005 г. се появиха и първите блогове (достъпът и днес е един от най-скъпите на Балканите). С оглед на неговата «пенетрация», както е модерно да се казва, Македония е само пред Албания. Няколко блогъри прописаха по-активно проза, с което накараха издателите да влязат в ролята на скаути, които да (пре)равят за нови имена и потенциални таланти. През 2006 г. ‛Темплум‛ предприе конкурсите ‛Електролит‛ и ‛Новите‛. На двумесечния ‛Електролит‛ участват блогъри, но и непознати, неутвърдени автори. В края на годината се публикува сборник с наградените творби. ‛Новите‛ награждават ‛нов‛ прозаичен автор, който няма публикувана своя книга, с оскъдните 1000 евро. Засега не виждам надежда да се появи значим автор, който да блесне с нови тенденции и стилове, а не с тинейджърски полуграмотен ексхибиционизъм, с експлицитни мемоари на онлайн отчаяни съпруги и с квазиновинарство, което бистри политиката. Тотално демотивиращата атмосфера в Македония си остава главната причина за това. Дефицитът на литературна критика (дори популяризаторска), на адекватни списания, на ‛мотивиращи‛ хонорари, на стипендии, на развит книжен пазар е пречка, която без радикална промяна не може бързо да бъде преодоляна.
Титаници
Прокапиталистическото дясно правителство, уж решено да разчисти сметките с миналото, взе възглупаво решение: срещу грамадни хонорари да преиздаде 100 тома от книгите на старите комунистически ‛писарушки‛, на ченгеджийското братство и на напомпаните величия от Академията на науките и изкуствата. С тази ‛държавна интервенция‛ премиерът Груевски допусна много по-голяма ‛идеологико-естетическа‛ катастрофа: легализира онези, които трябваше да бъдат подложени на политическа и литературна лустрация. Само няколко изключения и интелектуални черни овци, между които и авторът на тези редове, се опитаха да спукат спасителния пояс, подхвърлен от правителството на книжовните титаници. В писмото си до премиера не само критикувах решението за 100-те тома събрана литература, но и настоявах за нов културен мениджмънт, за отдел в министерството за превод на нова македонска проза, както и за списание за млади литератори. Най-успешният драматург, академик и ‛класик‛ Горан Стефановски (без качествена творба в последните 20 години), който живее в Англия повече от десетилетие, в телевизионно интервю заяви: ‛Ако бях млад в днешно време, в днешните условия, едва ли бих се занимавал с литература.‛ Разбира се, освобождавайки се безсрамно от каквато и да е отговорност!
Няма да бъда патетичен плачльо, който при всяка възможност се оплаква от държавата, чак докато поредните властници не се смилят над бедния книжовник и не му подхвърлят някоя бедна чиновническа функция, след което безкопромисният бунтовник и скандалджия ще се превърне в още един от типа ‛може-би-работите-се-променят-малко-но-все-пак-се-променят‛. За развитието на новата македонска проза е необходимо да се търси друго решение: да се изхвърли идеологическата утайка, естетически да се разчупят историческите метафикции, метаразказите, металайната - и най-после да отмре жанрът ‛национална литература‛.
Превод от македонски Константин Павлов
90-те и Дитас
Травма на ръката в седми клас и една книга съществено промениха живота ми — ‛Грешна посока‛ на Димко Тасевски – Дитас. Той е, ако не ме лъже паметта, застаряващ каратист, който в свободните си пенсионерски дни хиперактивно бълва ‛романи‛ на конвейер. Никога не съм прочел нито една литературна рецензия или журналистически материал за него. Виждал съм само две-три интервюта по таблоидите, въпреки че Дитас е единственият македонски автор, чиито книги са били ‛фотокопирани‛ след неколкократно цялостно изчерпване на тиража. Зачетох фотокопираната ‛Грешна посока‛, а учителката по литература ‛модернистично‛ ме предупреди, че това е ‛тривиална литература‛, която ще отклони моя книжовен вкус в грешна посока.
Една млада девойка, в първо лице и в изповедна форма, разказва как е всмукана във ‛въртопа на прехода‛, където попада в подземния свят на сурови крадци и убийци. За пръв път в македонската проза срещаме и най-висшата управляваща класа: министри, президенти, политици, които кръвосмесително участват в оргии, напиват се, дрогират се и хладнокръвно поръчват убийства. Тъкмо ‛политическата некоректност‛, подсилена от заразителната заговорническа нишка, омагьосва ‛обикновения‛ читател, привикнал към руските демодирани класици и югославските бурлески за ‛малкия човек‛. Жанрово Дитас е амалгама от криминален роман, псевдопублицистика (с анаграми от имената на актуални властници и сюжети от спекулативната журналистика) и трилър.
Запознавайки се като студент с тежката артилерия на критиката, като Бахтин, Ролан Барт и Шкловски, разбрах, че Дитас е лош и несръчен писател в смесването на жанрове. Все пак, ценя неговото литературно влияние. Защото прозрях — можеш да бъдеш почитан и обожаван и без да си от ‛дългата ръка‛ на полицейската агентура или от средите на журналистите-пропаднали писатели. Писателят след 1945 г. в най-добрия случай е възприеман като ‛народен мъдрец‛, тип Марко Цепенков, без култ към писателя-естет от типа на Владимир Набоков, Оскар Уайлд или Стендал, нито пък към писателя-интелектуалец като Сартр, Камю, Оруел или Хъксли. И за да не бъда краен, сюрреализмът на Влада Урошевич донякъде постигна такъв статус.
През 1991 г. един т. нар. ‛чарлз-буковист‛ навести новото време – Игор Исаковски (род. 1971г.) с разказите ‛Експлозии, трудна месечина, изригвания...‛ След първоначалната жестокост, хиперреализъм, експлицитност, порно-еротика, с една дума (пост)битничество, той по-късно заплува в ‛по-сериозната‛ литературност, обръщайки се към психологизма и медитативността в прозата.
През 90-те най-четен (и почти единствен) си остана Петре М. Андреевски, автор на любимия роман от читанките ‛Пирей‛. Петре разказва историите на героите си, преживяващи всички по-важни исторически събития, и така става връх на ‛национално-историческата литература‛. В ‛Пирей‛ (1980) той показва участието на македонците в балканските войни, в ‛Скакалци‛ (1983) — убийството на селото по време на ранния комунизъм, в ‛Небеска Тимяновна‛ (1988) — участието на егейските македонци в гражданската война, а пък живота на селяните във времената на преход - в ‛Последните селяни‛ (1998).
2000: Сестрата на Фройд, вуйната на Карл Маркс и братът на Методий
Младият и надежден Гоце Смилевски (р. 1976) изгря най-напред с разказите ‛Планета на неопитността‛ (Сигмапрес, 2000) и с романа ‛Разговор със Спиноза‛ (Култура, 2002) - най-съвършената досега македонска постмодерна творба. В псевдодокументален роман за еврейския философ Барух Спиноза авторът тълкува философските му свитъци, както и разказва живота му. Смилевски светкавично стана любимец на грохналия писателски истаблишмънт (баща му, Веле Смилевски, е един от челните активисти на казионното Дружество на писателите на Македония – ДПМ) и на критиката (чети на медийната опора и лансиране — тате ‛случайно‛ е и професор по медии), но беше и добре приет от читателите. След успеха обаче Смилевски попадна в най-лошия възможен капан за всеки писател – втора творба в същия формат, този път ‛обработвайки‛ сестрата на Зигмунд Фройд. (‛Сестрата на Фройд‛, Култура 2007). Рано е за оценка, но със сигурност няма да повтори дори приблизително фантастичния успех на неговата предходна книга.
Македонският Милорад Павич (‛Хазарски речник‛) или, ако предпочитате, македонският Умберто Еко, е професорът по нова хърватска литература Венко Андоновски. С романа си ‛Пъпът на света‛ (Култура 2001) той надмина по тираж и ‛Пирей‛ (според Института за македонски език) и постигна 8-9 преиздания, нещо впечатляващо в македонски условия. Спечели и множество награди, като Роман на годината на ‛Утрински вестник‛, наградата на ДПМ и ‛Балканика‛ и беше екранизиран миналата година във филма ‛Превъртено‛. Андоновски, в по-ранни времена изтъкнат партиец комунист, днес изпълнява ролята на Марко Цепенков и чрез своята колонка в ‛Утрински вестник‛, според новата ‛мода‛, споделя своите консервативни, анти-ЕС и често пъти националистически възгледи. Първата част от ‛Пъпът на света‛ е в умбертоековски, ‛апокрифен‛ стил, където разказва за Константин Философ (или Св. Кирил) и неговите мисии, употребени в рамката на метаисториографската приказка, където Константин интелигентно разрешава загадки и мистики в придворните интриги и се сблъсква със завистливи граматици и суетни владетели. Втората част постмодернистично заема героите и част от мотивите си от Кундеровата ‛Шега‛ и действието й е ситуирано в съвременността. Главният герой - Ян, е средношколец, непокорен индивидуалист, стигащ до ‛класически сблъсък със средата‛, след което временно намира убежище в пътуващ цирк. В игри с наратива, където се появяват и преплитат различни символики, ключове и ‛догми‛ от първа част, Андоновски внася и известни автобиографични елементи, като първата любов, разочарованието от близките, приятелите, авторитетите, но също и проблемите с политиката, които той по-късно, като функционер във властта, ще преживее и на свой гръб. Подобно на Гоце Смилевски, през 2005 г. той написва по същата формула романа ‛Вещица‛ (Култура) — малко (авто)биография, малко средновековие, примесено с инквизиция, и така до края.
‛Досие: Дрогераш‛ (Темплум 2000г) на Александър Станковски и Владо Манчевски, според резюмето, е творба на ръба на литературата, реализирана най-напред като радиопиеса по култовото радио ‛Канал 103‛.
Всестранноразвитият (академичен художник, автор на пърформанси, експериментален режисьор и рисувач на комикси) Александър Станковски публикува и сборника с разкази ‛Извънземни приказки‛ (Магор 2001), отваряйки темите за македонския ъндърграунд, за наркозависимите, за чуждестранните войници и за обикновените македонци. Там са преплетени образите на агентите от тайните служби на Македония (отново ‛заговорът‛!), местни мафиоти, алкохолици, наркозависими или ‛дрогераши‛, както Станковски заменя с присмехулен евфемизъм политически некоректното «наркомани», войници от НАТО, които до максимум се възползват от ‛екзотичните‛ възможности, които предлага селска Македония, и т.н.
Стихосбирката ‛Един ядосан млад човек‛ (Аз-буки 2001) на поета Марко Петрушевски (р. 1976) е втората книга след тази на Дитас, която съм виждал да се фотокопира. Петрушевски, спорадичен гост на пърформансите в културните центрове и в ърбън-рубриките на вестниците, е автентична траш икона на скопския ъндърграунд. В дзен маниер пише с автобиографични елементи и с обилни дози от хумор, ирония, самоирония и отлично чувство за анекдотичност:
Гол
докато стоя
съвсем гол
на дъжда,
схващам че
моята искреност е
оръжие
в чуждите ръце
или стихотворението Самокритика:
Още веднъж
прочетох всички свои стихове
и – отново същия извод:
най-искрените от тях са най-лоши.
Никола Гелевски – Коля, интелектуалец и издател, финансиран предимно от Джордж Сорос, и, парадоксално, и от държавата, е начело на литературната опозиция на академизма. През 1994 започва да издава списанието ‛Маргина‛, свърталище на ‛маргиналните‛ автори. В рамките на този ‛контрапункт‛ е и неговата издателска къща ‛Темплум‛ (1993), която издава много непревеждани дотогава книги в Македония на автори, като Бруно Шулц, Томас Пинчън, Нина Берберова, и на теоретици като Славой Жижек и Петер Слотердайк, както и може би на най-популярния български писател в Македония, Георги Господинов. (‛Естествен роман‛, ‛Георги Господинов и други истории‛).
След 2000 г. за ‛Темплум‛ дебютират със сборници от разкази млади таланти като Димитър Самарджиев (р. 1981), ‛Словоргия в серая‛ (игра на думи – слово, оргия, рай и сране), фино четиво с езикови игри в маниеристичен стил, но и с теми от всекидневието. Бранко Пърля публикува ‛За всекиго по нещо, за някого по нищо‛, напомнящ на Даниил Хармс с минимализма си и тънкия си хумор и внасящ в македонската проза извънредно висок сатиричен стил. Немладият дебютант в книжовността Иван Додовски (р. 1974) издаде ‛Големият куфар‛, произведение с гротескни и необичайни образи и с виртуозна игра с ритъма на изречението. Критикът Роберт Алагьозовски (р. 1973) е на ръба между академизма и ъндърграунда (може би отворен към нови посоки и тенденции), който твърди, че македонското литературно пространство е тясно и клаустрофобично, без място за случайни играчи, за които няма високи тиражи, популярност и слава, и че първенството се държи от хардкор професионалистите, професорите по литература, техните асистенти, докторантите и евентуалните дългогодишни литературни труженици.
Те държат книжовния монопол, който трудно се разбива.
Блогърите са дебели, комплексирани и нискоинтелигентни киборги
‛Блоговете са заговор на ЦРУ, което вещо ги употребява, за да киснат младите по цял ден пред компютрите и евентуално да не им дойде на ум, че трябва да излязат на улицата и там да направят истинската революция!‛ Александър Станковски
С поевтиняването на интернет-достъпа през 2005 г. се появиха и първите блогове (достъпът и днес е един от най-скъпите на Балканите). С оглед на неговата «пенетрация», както е модерно да се казва, Македония е само пред Албания. Няколко блогъри прописаха по-активно проза, с което накараха издателите да влязат в ролята на скаути, които да (пре)равят за нови имена и потенциални таланти. През 2006 г. ‛Темплум‛ предприе конкурсите ‛Електролит‛ и ‛Новите‛. На двумесечния ‛Електролит‛ участват блогъри, но и непознати, неутвърдени автори. В края на годината се публикува сборник с наградените творби. ‛Новите‛ награждават ‛нов‛ прозаичен автор, който няма публикувана своя книга, с оскъдните 1000 евро. Засега не виждам надежда да се появи значим автор, който да блесне с нови тенденции и стилове, а не с тинейджърски полуграмотен ексхибиционизъм, с експлицитни мемоари на онлайн отчаяни съпруги и с квазиновинарство, което бистри политиката. Тотално демотивиращата атмосфера в Македония си остава главната причина за това. Дефицитът на литературна критика (дори популяризаторска), на адекватни списания, на ‛мотивиращи‛ хонорари, на стипендии, на развит книжен пазар е пречка, която без радикална промяна не може бързо да бъде преодоляна.
Титаници
Прокапиталистическото дясно правителство, уж решено да разчисти сметките с миналото, взе възглупаво решение: срещу грамадни хонорари да преиздаде 100 тома от книгите на старите комунистически ‛писарушки‛, на ченгеджийското братство и на напомпаните величия от Академията на науките и изкуствата. С тази ‛държавна интервенция‛ премиерът Груевски допусна много по-голяма ‛идеологико-естетическа‛ катастрофа: легализира онези, които трябваше да бъдат подложени на политическа и литературна лустрация. Само няколко изключения и интелектуални черни овци, между които и авторът на тези редове, се опитаха да спукат спасителния пояс, подхвърлен от правителството на книжовните титаници. В писмото си до премиера не само критикувах решението за 100-те тома събрана литература, но и настоявах за нов културен мениджмънт, за отдел в министерството за превод на нова македонска проза, както и за списание за млади литератори. Най-успешният драматург, академик и ‛класик‛ Горан Стефановски (без качествена творба в последните 20 години), който живее в Англия повече от десетилетие, в телевизионно интервю заяви: ‛Ако бях млад в днешно време, в днешните условия, едва ли бих се занимавал с литература.‛ Разбира се, освобождавайки се безсрамно от каквато и да е отговорност!
Няма да бъда патетичен плачльо, който при всяка възможност се оплаква от държавата, чак докато поредните властници не се смилят над бедния книжовник и не му подхвърлят някоя бедна чиновническа функция, след което безкопромисният бунтовник и скандалджия ще се превърне в още един от типа ‛може-би-работите-се-променят-малко-но-все-пак-се-променят‛. За развитието на новата македонска проза е необходимо да се търси друго решение: да се изхвърли идеологическата утайка, естетически да се разчупят историческите метафикции, метаразказите, металайната - и най-после да отмре жанрът ‛национална литература‛.
Превод от македонски Константин Павлов
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
