Наскоро българското правителство прие важен документ – Национална стратегия на Република България по миграция и интеграция. Приемането й бе предшествано от провеждането на Националната кръгла маса с хубавото заглавие „Новата държавна политика към българите по света‛.

Разбира се, трябва да сме доволни, че най-накрая един основен въпрос, за който всички досегашни правителства и парламенти свенливо си затваряха очите, е поставен на масата. През годините Български Великдени и Роженски събори имаше, те обаче останаха в пиара на властниците; това, което постигнаха, бе единствено връщането на няколко юпита, за да участват във властта. Така че сега задоволството не трябва да скрива закъснението, с което България се захваща да мисли какво да прави с една съществена част от себе си – с българите зад граница.

Стратегията е документ, написан в най-добрите традиции на програми, договори, стратегии, виждания, ‛некои съображения‛ и пр., шестващи открай време по модерния свят. Тези текстове са винаги добронамерени, те чертаят пътища и перспективи, посочват връзки между проблеми, между институции, между проблеми и институции с честната мисъл, че когато тези връзки и перспективи бъдат облечени в документ, механизмите ще се задвижат, проблемите ще започват да се решават. Но отдавна – а може би и винаги е било така – дори тези, които ги подготвят, са наясно, че максимума ефективност от тяхната ‛реализация‛ едва ли надвишава 20-30%, че каквото и да чертаят документите, реалността решава, а не предначертаното в тях.

Каква е действителността според Стратегията (цитираме със съкращения):

Близо един милион са лицата с българско гражданство, които пребивават в чужбина.

Българската емиграция, създадена през годините – икономическа и политическа – в държавите-членки на Европейския съюз (ЕС) в огромната си част е със запазен статут на българско гражданство: Великобритания – 80 хил.; Словакия – 3 хил.; Унгария – 5 хил.; Швеция – 3 хил.; Белгия – 4 хил.; Испания – 120 хил.; Германия – 50 хил.; Гърция – към 120 хил.; Ирландия – около 5000; Австрия – 30 хил.; Чехия – 10 хил.; Италия – 50 хил.; Франция – 15 хил.; Португалия – 12 хил.

Със запазен статут на български граждани са повечето българи в САЩ – около 200 хил.; Канада – 45 хил.; ЮАР – около 15-20 хил..; Австралия – 15-20 хил.

Българските общности в страните от ОНД са ‛историческа емиграция‛, формирала се главно в епохата на Възраждането, от лица – граждани на съответните страни с български етнически произход, една част от които вече имат придобито българско гражданство. Сред тях се развива стремеж – родов, духовен и икономически – за завръщане в прародината.

В страните от Балканския полуостров най-голяма е българската общност в Македония, значителни общности има в Албания, Гърция, Сърбия и Турция (предимно българи мохамедани).

Разнообразието от фактори и показатели води до съществени различия в социално-икономическото положение, политическите нагласи и културните ориентири между отделните общности, но също така и вътре във всяка от тях. Българските общности имат признат статут на национални малцинства в осем държави - Чехия, Словакия, Румъния, Унгария, Сърбия, Молдова, Украйна и Хърватия.

В Централна Европа българите имат повече от сто и петдесет годишно присъствие в историята на някои страни. Значителна част от сънародниците ни запазват и българското си гражданство, тъй като държавите, в които пребивават, признават правото на двойно гражданство. В страните от Централна Европа съществуват организации на българите както от началото на ХХ в., така и от последното десетилетие на века.

‛Новият свят‛ привлича българи още от средата на ХIX в. Хиляди българи търсят убежище в Америка след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. Високата мобилност на американското общество се отразява и върху българската общност, която е разпръсната по цялата територия на САЩ и Канада. От края на ХХ в. значително се увеличава броят на младото поколение българи, които трайно се установяват в Северна Америка.

Основна характеристика на ‛старата емиграция‛ в Латинска Америка е нейната икономическа насоченост. Една значителна част от българската общност се формира след Балканските войни 1912-13 г. В Аржентина българската общност има развита система от организации и асоциации. В Латинска Америка емигрират и бесарабски и таврийски българи, както и немалък брой български евреи и български арменци.

Българската общност в Австралия и Нова Зеландия е разнообразна по характер - икономическа и политическа емиграция, както и представители на младото поколение, емигрирали в края на ХХ в. Освен това, диаспората включва сънародници както от държавните граници на България, така и македонски българи. Многобройна вълна от бежанци се заселват на континента в началото на ХХ в.

От края на ХХ в. Южноафриканската република е едно от основните емигрантски направления на българите. Новата емиграция е сравнително добре интегрирана в обществото, а социалният й статус е около средния за страната.

Общността на българските евреи в Израел датира от периода 1948-51 г., когато близо 50 000 от тях се преселват в Обетованата земя. Макар и непринадлежаща към българския етнос, тази значителна група е дълбоко свързана с България и българската култура. Възприемащи България като втора родина, сред тях се наблюдава желание за възстановяване на българското им гражданство. Те са реално българско лоби в чужбина.

Какво ни предначертава Стратегията в своята Част ІІ. Визия, целеви групи и основни принципи?

Две стратегически цели: 1. Привличане на лица с българско гражданство, живеещи на територията на други страни, и на лица от български произход с чуждо гражданство – за трайно завръщане и заселване в Република България. 2. Постигане и провеждане на адекватна политика по прием и интеграция на чужденци и осъществяване на ефективен контрол на миграционните процеси.

Очевидно е, че Стратегията е плод на безпокойството на политиците и бизнеса за бъдещата икономическа обстановка в страната – липсата на квалифицирана и изобщо на работна ръка. По всяка вероятност тя е изработена именно под натиска на едрия бизнес. Нейната основна цел е внос на работна ръка, като потриотичната подцел е - част от тази работна ръка да говори български.

В Стратегията въобще не става дума за отношенията с големите - и особено с новите – български общности в чужбина. Те се разглеждат единствено във връзка с възможността от тях да се върне работна ръка в България.

Стратегията е плод – колкото и това да е парадоксално в един глобализиращ се свят – на териториално мислене. За съжаление, всичкото българско мислене за сънародниците ни в чужбина изхожда единствено от територията, категориите са «заминали», «пристигащи», «оставащи», завръщащи се. Как да общуваме със сънародниците си, които трайно са се заселили в други части на планетата; с тази част от тялото ни, която е извън територията на това, което наричаме България? Този въпрос все още няма отговор – нито на държавно, нито на личностно, нито на идейно ниво.

Някои сигурно чакат да се напише специална стратегия по въпроса.

Междувременно, надяваме се, в следващи броеве да продължим разговора.

Христо Буцев