Българските неврози
Разговор с проф. Андрей Пантев
- Преди около 15 години, в интервю на Христо Буцев, сте споделили, че няма да се учудите, ако след 15-20 години българската територия бъде изядена. Как смятате – дали днес се забелязва прогнозираният от вас процес?
- Без да се правя на Касандра, намирам, че значителна част от това мрачно предсказание е реализирано. Днес обликът на едно общество или държава не се обозначава само чрез териториални проекции – днес можеш да загубиш война и територия и без реална загуба на територия. Драмата на обезличаването обаче е, че много хитри оператори и комбинатори се хванаха за идеята, че България загива, че цари бездуховност. Те я използват като вакуум, в който могат да се реализират - и ставаме свидетели как прекрасната идея за запазване на самоличността, свързана и с болезнената тема за нашите перспективи, се обяздва от средни спекуланти. Тук искам да уточня, че трябва да се прави разлика между понятията самоличност и самобитност, защото последното го имат и племената в долината на река Ориноко.
Не, не съм казвал, че ще се стесним като държава между Дунав и Стара планина, нито че ще загубим варненското пристанище или пък драгоманската митница. В същото време смятам, че до голяма степен тези опасения се оказват основателни, без да се правя на пророк.
- Вашата задача каква е: да пророкувате или да работите тези пророчества да не се сбъдват?
- Ако трябва да се отчитам, мисля, че през цялото време съм се държал различно- и като учен, ако съм такъв, и като депутат - и в това отношение не искам да бъда идентифициран с тези, които смятат, че критиката е единствената методика да бъдеш забелязан. Защото наистина съществува и подобна мания. До голяма степен се държа по различен начин, което не означава, че съм се държал правилно. Трябва да призная, че това различие ми затвори много пътища - и тук, без да се правя на жертва, ще добавя, че не виждам много подобни личностни аналози, особено сред онези, които се подвизават като морализатори.
- А морализаторите, за които говорите, наистина ли използват темата за изтичане на мозъци за свои цели? Съществува ли статистика, която да докаже тези опасения?
- Малко преувеличаваме нашата изкуствена паника, че кой знае колко мозъци изтичат. Вярно е обаче, че едно много кадърно младо наше поколение се изнесе и с това бе нанесена травма - стопанска, културна, интелектуална и управленченска. Но, в крайна сметка, нека гледаме нещата право в очите – българите все още нямат знаменит професор или писател вън от границите си и в това отношение стоят по-назад дори и от албанците. Има и забележителни изключения като Цветан Тодоров, например, той обаче отбягва българските си характеристики. И фактически - освен него, няма друга такава фигура или колектив, за които да кажем – ето, виждате ли как изпуснахме този мозък, този талант, който трябваше да се реализира тук. Ето защо смятам, че подхождаме малко панически към темата за изтичането на мозъци. Нима не изтичат и мозъци от Норвегия? Но тази страна не е загубила своето самочувствие и самоличност.
- Не мислите ли, че фактът, че българите в чужбина рядко се поддържат, си е само наш феномен?
- Мисля, че това е закономерност, а не феномен. Има един израз, който не е много ласкателен, но го споделям напълно – българите в чужбина са като българите в България. Няма съмнение, че може би за нашата общност в чужбина важи негласният принцип за успех, който гласи, че за да постигнеш нещо, трябва да страниш от българите. И за това ние в чужбина не сме стигнали дори до ресторанта за кебапчета и гостилниците, а до едно средно за там и високо за тук жизнено ниво. Но ние нямаме авторитет. Тук някой може би ще ми опонира, споменавайки Кристо Явашев, но той също страни от своята българска същност. Значи наистина има, не бих го определил чак като феномен, но има едно безсмъртно или по-скоро неунищожимо, порочно отношение на българите помежду им. Смятам, че наред с високите добродетели, които трябва да се популяризират, е време да се признае, че ние имаме и пороци, благодарение на които и заради които днес се оплакваме, че сме загубили ХХ век, че сме започнали периода след Освобождението с огромни надежди и че на нас са гледали като на най-значимата балканска сила, и то не само заради ‛Велик е нашият войник“, а после... Да, у нас се е загнездило постоянно чувство за неудовлетвореност. Това е невроза, която присъства във всеки от нас.
- Нима, признавайки своите недостатъци, не задълбочаваме описаните от вас неврози и комплекси?
- Не, нито един народ не е успял да се реализира и да преодолее травми, докато не е разбрал смисъла на своето поражение. Мъдростта е в това: да разбереш каква е причината за един неуспех, търсейки я най-напред в себе си – японците и германците показаха как това се прави и именно заради това така стремително се отърваха от натрапчивото чувство за вина. Докато при нас винаги има външни фактори, отговорни за пораженията - загубим ли Евровизия, мач или война - все друг лежи в основата. Създава се впечатление, и то е от край време, че българите са обект на особена омраза отвън, а това просто не е вярно. И заради това нашите културни достижения – реални и впечатляващи, се поднасят толкова натрапчиво, а понякога и фанфаронски, и тогава дори и онези ценности, които наистина будят удивление, са удавени в приповдигнатост, която в крайна сметка обезценява истинските стойности.
- Как трябва да се ‛набие“ или, по-меко казано, да се придаде смисъл на запазването на българския корен у онези наши сънародници, които живеят извън пределите на страната?
- Нямам еднозначен отговор. Първо, наблюдават се много важни различия. Съществуват огромни разлики между диаспората, която предполага естествено разсейване на населението – класическата диаспора е гръцката, еврейската, китайската, от една страна; емиграция, група, заселила се завинаги извън страната, от друга страна; и една трета група на временно работещи, пребиваващи и преживяващи в чужбина. И тук не става дума за разглеждане на академичен въпрос, както някои си мислят – напротив. Идеята е, че към тези три условно обособени състояния или групи трябва да има различен подход и политика.
Много съм предпазлив към понятието ‛политика“, защото тези действия трябва да бъдат крайно деликатни, крайно внимателни, те трябва да са ненатрапчиви, защото под ‛политика“ се разбира и приема ‛поощряване срещу нещо“. Често пъти политиката не е държавна, а правителствена, продиктувана от търсенето на отговорите на въпроси, като например дали ще гласуват за нас; дали ще ни похвалят оттам, че България се грижи за блудните си синове. Искам да подчертая, че ангажираността с живеещите извън България наши сънародници е от голямо значение и във връзка с нея трябва да разберем какво искаме. Очевидно е, че за онези, които са се заселили завинаги в чужбина, можем единствено да направим така, че примерно да запазят българския си език като индикация за принадлежност. Ето защо трябва да се изпращат учебници, а освен това при тях трябва да отиват личности, които се радват на престиж, за да могат да ги представят като българи в състезателна среда с другите местни общности. Не трябва обаче да се крие, че вечното вайкане – „нямаме политика към диаспората и емиграцията“, често пъти дразни самите хора, живеещи извън България. Тяхната позиция е – вие, сами по себе си, станете привлекателни и тогава ние ще ви потърсим. В това отношение политиката към т. нар. задгранични българи е много по-деликатна и от външната ни политика, и от всички други съюзнически ангажименти. Намиращият се зад граница българин може с право да възнегодува: ‛Че кои сте вие да ми казвате как да живея и как да пазя своя облик?“ Не бива да се отхвърля възможността и българите вътре в страната да се съпротивят и да запитат: ‛Защо се отделят толкова средства за онези, които са избрали друг жизнен път, друга роднина, особено когато и при нас не всичко се развива добре?“
- Все пак не трябва да се забравя, че по време на Сръбско-българската война и особено по време на Балканската война много от младите българи, следващи висшето си образование в Париж, Лозана и Цюрих, се връщат в България, за да се включат като доброволци във военните действия. Дали подобно нещо би се случило днес?
- Когато те се връщат, войната вече е свършила. Но да не забравяме, че през ХІХ век национализмът има други измерения - той е милитаристичен, агресивен, патетичен, нетолерантен и емоционален. А когато се създава държавата България, в най-голяма степен важи изразът на Ремарк: ‛Тогава надеждата се вееше като знаме над нас.“Да, спрямо България имаше много надежди и нейните първи стъпки бяха много красиви – в модерни времена единственото хубаво нещо в българската история е периодът до 1913. Тогава именно се появява словосъчетанието ‛българско чудо“ и то е свързано с възникването на етатизираното образование, пощи, телеграфи, армия. Използва се понятието “чудо“, тъй като никой не е очаквал, че българите ще могат да менажират държавата си именно по този начин, мислело се е: ето, руснаци им правят държавата и ще останат там завинаги – независимо дали с военно присъствие или не.
Но да се върна въпроса. Днес не можем да правим подобни сравнения, защото този, който напуска страната, го прави по собствен избор. Съвсем друга е съдбата на македонските българи, които стават емигранти без движение. Но и тук трябва да търсим причината в самите нас, защото македонските българи не са виновни, че благодарение на три безумни външнополитически ориентации България не само губи войната, тя е етикетирана като държава, стремяща се към господство редом с австрийци и германци. От този период са и приказките за български зверства и българска окупация. И не можем да очакваме, че един човек, роден в Скопие през 1919, ще чака до 1989 - и дотогава няма да учи сръбски и македонски диалект. Все пак той трябва да се реализира - и по-чисто битови причини трябва да овладее чуждия език. Ето защо е нелепо след време някой да отиде при него и да му търси сметка за диалекта, на който говори, както и да го сочи като национален предател. Ще припомня израза на Солженицин за власовците –- отрядите на генерал Власов, които са воювали срещу Русия, минавайки на страната на Хитлер: ‛Не те предадоха родината, а родината предаде тях.“ Не можем да отречем, че спрямо македонските българи има и такъв елемент на предателство, но те не са диаспора, а жертва на балканската геополитика и не на последно място – жертва на неразумните решения, които българското правителство взима. А днес ние ги гледаме с насмешка и им се подиграваме – а те са учили на този език химия, физика, чели са поезия, ходили са в командировка до Белград, Загреб и Любляна и всичко това им е диктувало необходимостта от комуникация.
- И как да поправим грешката?
- Тази битка е загубена, но това не е драма. Ще дам пример с Панама, която е изкуствено създадена държава с отделянето на панамците от Колумбия. Тогава – в началото на ХХ век, целта е да се контролира Панамския канал. Днес обаче панамците едва ли искат да станат отново колумбийци. Положителният териториален и дори насилствен сепаратизъм може да роди друг вид манталитетен или културен сепаратизъм. Но не смятам, че възникването на подобен род сепаратизъм трябва да се посреща с мисълта, че е станала голяма беда, защото България трябва да се реализира най-напред вътре в себе си, а след това и навън. Освен това, представете си как македонските българи четат вестниците ‛24 часа“ или ‛Труд“, а да не говорим за така наречените ‛жълти“ вестници, обсипани с просташки шегички и криминална хроника; та те ще забравят за Григор Пърличев, за Райко Жинзифов и за Солунските атентатори – и ще възкликнат: ‛Това ли е нашето историческо отечество?“ Ще ви дам и следния пример: когато следвах в университета, моите състуденти от Турция избягваха, въпреки турските си имена, да разкриват, че са турци, защото по онова време Турция беше, грубо казано, допотопна страна, с черно-бяла телевизия. Тогава се знаеше, че в съседката ни цари ужасяваща бедност, че няма социални придобивки и заради това колегите ни отбягваха въпроса за родината си. Сега обаче стремителният напредък на турската държава допълнително създаде самочувствие на турците в България, а и в останалите страни. Въпреки че Турция се провали с каракачаните в Молдова, трябва да се подчертае, че тя работи за своя имидж, който има много по-голямо значение за онези, които се намират извън нейните граници и които етнически й принадлежат, отколкото за онези, които живеят в нея.
- Говорейки за изграждането на имидж като цел в политиката, насочена към живеещите навън, как ще коментирате действията в политиката към българите в чужбина?
- За подобна политика се говори не от вчера, а от последните 30-40 години, но ако преди 1989 основният поглед към имиграцията беше кой има кафене във Виена и дали говори против властта, днес всичко се извежда по административна линия – какви изложби са открити, какви посещения са направени, какви концерти са изнесени. Според мен обаче основният поток трябва да бъде осъществен с литература, но за този, който я иска. Защото нима може да се задължи някой да учи български език при положение, че не вижда неговото прагматично приложение – нима не е по-добре да учи китайски вместо български? Все пак ние тук не може само да разчитаме на романтично-емоционалната, родова и атавистична привързаност към България. Трябва да осъзнаваме, че в свирепите и сурови условия на пазарната икономика трябва да има причина, заради която децата на българите в чужбина да започнат да учат и да усвоят българския език. Да учат български, но не само, за да сричат дядо Вазов.
- Не превръщаме ли съхраняването на корените в твърде прагматична цел?
- Всичко става равновесно. Вече нямам нищо общо с мястото, където съм роден, ако не се брои спомена за дървото, на което съм се люлял, но аз съм привързан и то ме тегли по емоционални причини. Но все пак трябва да присъства и неемоционалната причина, която се основава не само на идеята да обичаш България. Как ви звучи това: ‛Ето, ние обичаме България и заради това няма да учим гръцки или испански, а ще учим български.“
- Някои песимисти напълно ще се съгласят с вас, съобразно прогнозите, че след няколко десетилетия българският етнос ще се смали до 2 милиона - и след още няколко поколения наистина няма да има смисъл да се учи български...
- Да, това са тъжни прогнози, но подобни въпроси не могат да се решават само със симпозиуми, конференции и програми. Докато другите етноси или религиозни общности имат в семейство по четири деца, а ние - едно, всякакви поощрителни мерки фактически ще обслужват другите, защото като поощряваш раждаемостта, ти засилваш не само българския, но и небългарския компонент в нацията и в народа. Но нима досега не беше ясно какво се случва? И пак ще се върна на въпроса за прагматизма - нима българите в Западните покрайнини не вдигнаха взор към България, когато тя стана член на Европейския съюз? А преди това нека си припомним как българите от Западните покрайнини ни продаваха динарите на тройна цена и ни се смееха, че сме зад Желязната завеса и че с паспорта си не можем да ходим и до Румъния, а те могат да ходят навсякъде... Както виждате, в извръщането на погледа отново към България има и прагматизъм - и той, в това не съм сигурен, но е напълно възможно, е по-голям от привързаността...
Разговаря Теодора Георгиева
- Преди около 15 години, в интервю на Христо Буцев, сте споделили, че няма да се учудите, ако след 15-20 години българската територия бъде изядена. Как смятате – дали днес се забелязва прогнозираният от вас процес?
- Без да се правя на Касандра, намирам, че значителна част от това мрачно предсказание е реализирано. Днес обликът на едно общество или държава не се обозначава само чрез териториални проекции – днес можеш да загубиш война и територия и без реална загуба на територия. Драмата на обезличаването обаче е, че много хитри оператори и комбинатори се хванаха за идеята, че България загива, че цари бездуховност. Те я използват като вакуум, в който могат да се реализират - и ставаме свидетели как прекрасната идея за запазване на самоличността, свързана и с болезнената тема за нашите перспективи, се обяздва от средни спекуланти. Тук искам да уточня, че трябва да се прави разлика между понятията самоличност и самобитност, защото последното го имат и племената в долината на река Ориноко.
Не, не съм казвал, че ще се стесним като държава между Дунав и Стара планина, нито че ще загубим варненското пристанище или пък драгоманската митница. В същото време смятам, че до голяма степен тези опасения се оказват основателни, без да се правя на пророк.
- Вашата задача каква е: да пророкувате или да работите тези пророчества да не се сбъдват?
- Ако трябва да се отчитам, мисля, че през цялото време съм се държал различно- и като учен, ако съм такъв, и като депутат - и в това отношение не искам да бъда идентифициран с тези, които смятат, че критиката е единствената методика да бъдеш забелязан. Защото наистина съществува и подобна мания. До голяма степен се държа по различен начин, което не означава, че съм се държал правилно. Трябва да призная, че това различие ми затвори много пътища - и тук, без да се правя на жертва, ще добавя, че не виждам много подобни личностни аналози, особено сред онези, които се подвизават като морализатори.
- А морализаторите, за които говорите, наистина ли използват темата за изтичане на мозъци за свои цели? Съществува ли статистика, която да докаже тези опасения?
- Малко преувеличаваме нашата изкуствена паника, че кой знае колко мозъци изтичат. Вярно е обаче, че едно много кадърно младо наше поколение се изнесе и с това бе нанесена травма - стопанска, културна, интелектуална и управленченска. Но, в крайна сметка, нека гледаме нещата право в очите – българите все още нямат знаменит професор или писател вън от границите си и в това отношение стоят по-назад дори и от албанците. Има и забележителни изключения като Цветан Тодоров, например, той обаче отбягва българските си характеристики. И фактически - освен него, няма друга такава фигура или колектив, за които да кажем – ето, виждате ли как изпуснахме този мозък, този талант, който трябваше да се реализира тук. Ето защо смятам, че подхождаме малко панически към темата за изтичането на мозъци. Нима не изтичат и мозъци от Норвегия? Но тази страна не е загубила своето самочувствие и самоличност.
- Не мислите ли, че фактът, че българите в чужбина рядко се поддържат, си е само наш феномен?
- Мисля, че това е закономерност, а не феномен. Има един израз, който не е много ласкателен, но го споделям напълно – българите в чужбина са като българите в България. Няма съмнение, че може би за нашата общност в чужбина важи негласният принцип за успех, който гласи, че за да постигнеш нещо, трябва да страниш от българите. И за това ние в чужбина не сме стигнали дори до ресторанта за кебапчета и гостилниците, а до едно средно за там и високо за тук жизнено ниво. Но ние нямаме авторитет. Тук някой може би ще ми опонира, споменавайки Кристо Явашев, но той също страни от своята българска същност. Значи наистина има, не бих го определил чак като феномен, но има едно безсмъртно или по-скоро неунищожимо, порочно отношение на българите помежду им. Смятам, че наред с високите добродетели, които трябва да се популяризират, е време да се признае, че ние имаме и пороци, благодарение на които и заради които днес се оплакваме, че сме загубили ХХ век, че сме започнали периода след Освобождението с огромни надежди и че на нас са гледали като на най-значимата балканска сила, и то не само заради ‛Велик е нашият войник“, а после... Да, у нас се е загнездило постоянно чувство за неудовлетвореност. Това е невроза, която присъства във всеки от нас.
- Нима, признавайки своите недостатъци, не задълбочаваме описаните от вас неврози и комплекси?
- Не, нито един народ не е успял да се реализира и да преодолее травми, докато не е разбрал смисъла на своето поражение. Мъдростта е в това: да разбереш каква е причината за един неуспех, търсейки я най-напред в себе си – японците и германците показаха как това се прави и именно заради това така стремително се отърваха от натрапчивото чувство за вина. Докато при нас винаги има външни фактори, отговорни за пораженията - загубим ли Евровизия, мач или война - все друг лежи в основата. Създава се впечатление, и то е от край време, че българите са обект на особена омраза отвън, а това просто не е вярно. И заради това нашите културни достижения – реални и впечатляващи, се поднасят толкова натрапчиво, а понякога и фанфаронски, и тогава дори и онези ценности, които наистина будят удивление, са удавени в приповдигнатост, която в крайна сметка обезценява истинските стойности.
- Как трябва да се ‛набие“ или, по-меко казано, да се придаде смисъл на запазването на българския корен у онези наши сънародници, които живеят извън пределите на страната?
- Нямам еднозначен отговор. Първо, наблюдават се много важни различия. Съществуват огромни разлики между диаспората, която предполага естествено разсейване на населението – класическата диаспора е гръцката, еврейската, китайската, от една страна; емиграция, група, заселила се завинаги извън страната, от друга страна; и една трета група на временно работещи, пребиваващи и преживяващи в чужбина. И тук не става дума за разглеждане на академичен въпрос, както някои си мислят – напротив. Идеята е, че към тези три условно обособени състояния или групи трябва да има различен подход и политика.
Много съм предпазлив към понятието ‛политика“, защото тези действия трябва да бъдат крайно деликатни, крайно внимателни, те трябва да са ненатрапчиви, защото под ‛политика“ се разбира и приема ‛поощряване срещу нещо“. Често пъти политиката не е държавна, а правителствена, продиктувана от търсенето на отговорите на въпроси, като например дали ще гласуват за нас; дали ще ни похвалят оттам, че България се грижи за блудните си синове. Искам да подчертая, че ангажираността с живеещите извън България наши сънародници е от голямо значение и във връзка с нея трябва да разберем какво искаме. Очевидно е, че за онези, които са се заселили завинаги в чужбина, можем единствено да направим така, че примерно да запазят българския си език като индикация за принадлежност. Ето защо трябва да се изпращат учебници, а освен това при тях трябва да отиват личности, които се радват на престиж, за да могат да ги представят като българи в състезателна среда с другите местни общности. Не трябва обаче да се крие, че вечното вайкане – „нямаме политика към диаспората и емиграцията“, често пъти дразни самите хора, живеещи извън България. Тяхната позиция е – вие, сами по себе си, станете привлекателни и тогава ние ще ви потърсим. В това отношение политиката към т. нар. задгранични българи е много по-деликатна и от външната ни политика, и от всички други съюзнически ангажименти. Намиращият се зад граница българин може с право да възнегодува: ‛Че кои сте вие да ми казвате как да живея и как да пазя своя облик?“ Не бива да се отхвърля възможността и българите вътре в страната да се съпротивят и да запитат: ‛Защо се отделят толкова средства за онези, които са избрали друг жизнен път, друга роднина, особено когато и при нас не всичко се развива добре?“
- Все пак не трябва да се забравя, че по време на Сръбско-българската война и особено по време на Балканската война много от младите българи, следващи висшето си образование в Париж, Лозана и Цюрих, се връщат в България, за да се включат като доброволци във военните действия. Дали подобно нещо би се случило днес?
- Когато те се връщат, войната вече е свършила. Но да не забравяме, че през ХІХ век национализмът има други измерения - той е милитаристичен, агресивен, патетичен, нетолерантен и емоционален. А когато се създава държавата България, в най-голяма степен важи изразът на Ремарк: ‛Тогава надеждата се вееше като знаме над нас.“Да, спрямо България имаше много надежди и нейните първи стъпки бяха много красиви – в модерни времена единственото хубаво нещо в българската история е периодът до 1913. Тогава именно се появява словосъчетанието ‛българско чудо“ и то е свързано с възникването на етатизираното образование, пощи, телеграфи, армия. Използва се понятието “чудо“, тъй като никой не е очаквал, че българите ще могат да менажират държавата си именно по този начин, мислело се е: ето, руснаци им правят държавата и ще останат там завинаги – независимо дали с военно присъствие или не.
Но да се върна въпроса. Днес не можем да правим подобни сравнения, защото този, който напуска страната, го прави по собствен избор. Съвсем друга е съдбата на македонските българи, които стават емигранти без движение. Но и тук трябва да търсим причината в самите нас, защото македонските българи не са виновни, че благодарение на три безумни външнополитически ориентации България не само губи войната, тя е етикетирана като държава, стремяща се към господство редом с австрийци и германци. От този период са и приказките за български зверства и българска окупация. И не можем да очакваме, че един човек, роден в Скопие през 1919, ще чака до 1989 - и дотогава няма да учи сръбски и македонски диалект. Все пак той трябва да се реализира - и по-чисто битови причини трябва да овладее чуждия език. Ето защо е нелепо след време някой да отиде при него и да му търси сметка за диалекта, на който говори, както и да го сочи като национален предател. Ще припомня израза на Солженицин за власовците –- отрядите на генерал Власов, които са воювали срещу Русия, минавайки на страната на Хитлер: ‛Не те предадоха родината, а родината предаде тях.“ Не можем да отречем, че спрямо македонските българи има и такъв елемент на предателство, но те не са диаспора, а жертва на балканската геополитика и не на последно място – жертва на неразумните решения, които българското правителство взима. А днес ние ги гледаме с насмешка и им се подиграваме – а те са учили на този език химия, физика, чели са поезия, ходили са в командировка до Белград, Загреб и Любляна и всичко това им е диктувало необходимостта от комуникация.
- И как да поправим грешката?
- Тази битка е загубена, но това не е драма. Ще дам пример с Панама, която е изкуствено създадена държава с отделянето на панамците от Колумбия. Тогава – в началото на ХХ век, целта е да се контролира Панамския канал. Днес обаче панамците едва ли искат да станат отново колумбийци. Положителният териториален и дори насилствен сепаратизъм може да роди друг вид манталитетен или културен сепаратизъм. Но не смятам, че възникването на подобен род сепаратизъм трябва да се посреща с мисълта, че е станала голяма беда, защото България трябва да се реализира най-напред вътре в себе си, а след това и навън. Освен това, представете си как македонските българи четат вестниците ‛24 часа“ или ‛Труд“, а да не говорим за така наречените ‛жълти“ вестници, обсипани с просташки шегички и криминална хроника; та те ще забравят за Григор Пърличев, за Райко Жинзифов и за Солунските атентатори – и ще възкликнат: ‛Това ли е нашето историческо отечество?“ Ще ви дам и следния пример: когато следвах в университета, моите състуденти от Турция избягваха, въпреки турските си имена, да разкриват, че са турци, защото по онова време Турция беше, грубо казано, допотопна страна, с черно-бяла телевизия. Тогава се знаеше, че в съседката ни цари ужасяваща бедност, че няма социални придобивки и заради това колегите ни отбягваха въпроса за родината си. Сега обаче стремителният напредък на турската държава допълнително създаде самочувствие на турците в България, а и в останалите страни. Въпреки че Турция се провали с каракачаните в Молдова, трябва да се подчертае, че тя работи за своя имидж, който има много по-голямо значение за онези, които се намират извън нейните граници и които етнически й принадлежат, отколкото за онези, които живеят в нея.
- Говорейки за изграждането на имидж като цел в политиката, насочена към живеещите навън, как ще коментирате действията в политиката към българите в чужбина?
- За подобна политика се говори не от вчера, а от последните 30-40 години, но ако преди 1989 основният поглед към имиграцията беше кой има кафене във Виена и дали говори против властта, днес всичко се извежда по административна линия – какви изложби са открити, какви посещения са направени, какви концерти са изнесени. Според мен обаче основният поток трябва да бъде осъществен с литература, но за този, който я иска. Защото нима може да се задължи някой да учи български език при положение, че не вижда неговото прагматично приложение – нима не е по-добре да учи китайски вместо български? Все пак ние тук не може само да разчитаме на романтично-емоционалната, родова и атавистична привързаност към България. Трябва да осъзнаваме, че в свирепите и сурови условия на пазарната икономика трябва да има причина, заради която децата на българите в чужбина да започнат да учат и да усвоят българския език. Да учат български, но не само, за да сричат дядо Вазов.
- Не превръщаме ли съхраняването на корените в твърде прагматична цел?
- Всичко става равновесно. Вече нямам нищо общо с мястото, където съм роден, ако не се брои спомена за дървото, на което съм се люлял, но аз съм привързан и то ме тегли по емоционални причини. Но все пак трябва да присъства и неемоционалната причина, която се основава не само на идеята да обичаш България. Как ви звучи това: ‛Ето, ние обичаме България и заради това няма да учим гръцки или испански, а ще учим български.“
- Някои песимисти напълно ще се съгласят с вас, съобразно прогнозите, че след няколко десетилетия българският етнос ще се смали до 2 милиона - и след още няколко поколения наистина няма да има смисъл да се учи български...
- Да, това са тъжни прогнози, но подобни въпроси не могат да се решават само със симпозиуми, конференции и програми. Докато другите етноси или религиозни общности имат в семейство по четири деца, а ние - едно, всякакви поощрителни мерки фактически ще обслужват другите, защото като поощряваш раждаемостта, ти засилваш не само българския, но и небългарския компонент в нацията и в народа. Но нима досега не беше ясно какво се случва? И пак ще се върна на въпроса за прагматизма - нима българите в Западните покрайнини не вдигнаха взор към България, когато тя стана член на Европейския съюз? А преди това нека си припомним как българите от Западните покрайнини ни продаваха динарите на тройна цена и ни се смееха, че сме зад Желязната завеса и че с паспорта си не можем да ходим и до Румъния, а те могат да ходят навсякъде... Както виждате, в извръщането на погледа отново към България има и прагматизъм - и той, в това не съм сигурен, но е напълно възможно, е по-голям от привързаността...
Разговаря Теодора Георгиева
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
