За „Горещо червено“ вече се казаха много неща и приемът на книгата е повече от радушен. Има защо. Това е книга, която впечатлява. Най-напред почти първосигнално – със своя хъс, с емоционалната ангажираност, която обаче нито за момент не се изражда в едностранчива партизанщина; с умението си да хване читателя за гърлото. След първоначалното шеметно потапяне в атмосферата на „дивото правосъдие“ около 9.ІХ.1944 навлизащият в злокобните пространства на потулената история успява да оцени по същество и огромния труд, който е свършила журналистката от радио „Христо Ботев“. „Горещо червено“ е резултат от деветгодишна работа с хора и архиви, с диктофони и микрофилми; и това е работа, в която една брънка веднага повлича друга, поредният документ води към пореден свидетел и обратно, и всъщност всичко това едва ли би могло да има край. Защото Ивайла Александрова е тръгнала от една конкретна лична история – тази на Весела Алексиева, съпругата на Райко Алексиев – но е последвала тази история в дебри, от които няма измъкване.

Впрочем, именно с това „Горещо червено“ е особено интересна от чисто литературна, дори техническа гледна точка. Подзаглавието й предлага една флуидна жанрова класификация – „документален роман“ – но самата книга е много по-флуидна и от това. До голяма степен тя наистина се развива като роман, и то като постмодерен роман, изграден на принципа на градината с разклоняващи се пътеки; роман, в който всяка нишка се разбридва в безчетни други нишки, някои могат само да бъдат зачекнати, други – проследени до собственото им разрояване, което, вместо да обезкуражи изследователя, амбицира. В тази изследователска роля сама се е въвлякла Ивайла Александрова, но в същата роля много бързо се озовава и читателят. Още след първите десет страници аз самият вече правех справки с наличните ми източници, отчитах противоречията в тях, разговарях, споделях, научавах нови подробности и градях хипотези. Тази книга не се събира само в своя том, колкото и дебел да изглежда: тя ще бъде постоянно разширявана, дописвана, допълвана от своите читатели.

Разбира се, тази интензивност на читателското дописване се подклажда от факта, че героите в този „роман“ са исторически личности, повечето – широко известни в обществото. Далеч не всички отговарят на утвърдените за тях представи. Едва ли Ивайла Александрова е изровила факти, които никой не е знаел, но със сигурност предоставя такива факти, които са били достъпни за малцина, включително и подробности, които биха могли да изглеждат незначителни, но изведнъж осъществяват неподозирани връзки. По-скоро въпросът тук е защо никой не се е наел да свърши тази работа по-рано. Тъй като Ивайла Александрова не е получила магически достъп до свръхсекретни документи: тя е работила с обществено достъпни материали, срещнала се е с хора, с които и друг би могъл да се срещне – а може би и други са се срещали с тях, но не са ги питали същото, или са ги питали същото, но не с идеята да го разкажат на другите. Въпрос на съзнание и на съвест.

Да разкаже на другите – това е всъщност амбицията на „Горещо червено“ и тя се съдържа в нейното простичко и съдържателно посвещение: „На баща ми Александър, който знаеше, и на дъщеря ми Александра, за да знае“. Вероятно от казаното дотук стана ясно, че книгата изобщо не предполага ключ към някакво окончателно знание, към абсолютна и неопровержима истина. Тъкмо напротив, Ивайла Александрова се опитва да проиграе различни гледни точки, търси различни мотивации и като разказва за случилото се след 9.ІХ., не забравя и какво се е случвало преди тази дата. Не монолитна сигурност преследва тази книга, а съхраняването на историите и неспирното им проследяване в техните разклонения и мутации, процеса, който снабдява едно общество с памет.