Оперната къща отново действа
Най-новата постановка на ‛Бал с маски‛ (Верди) отбеляза първия си сезон, след като бе пренесена в Националната опера. Режисьорът Пламен Карталов я постави в НДК в самото начало на сезона (29 септември 2007), после спечели директорския пост в операта. И естествено пренесе постановката си, която изигра ролята на щафета между предишния и сегашния директор. Борислав Иванов бе диригентът-постановчик и може би това е била цената операта да получи малко по-късно заглавието в тази по-нова постановъчна концепция – слава Богу, без диригента-постановчик. Бе интересно да се види и чуе как живее тя вече един сезон на сцената на операта. Бе интересно също да се видя как изглежда прочутата ни къща сега.
Поне за зрителя изглежда много, много по-добре. И не само заради обновяването й след ремонта. Въпросът е, че в театъра ‛се действа‛ наистина като в някакво специално място. И по най-дребните неща се вижда, че твърда и компетентна ръка ръководи тук. Всичко е на мястото си, създава атмосферата на едно приятно ‛страхопочитание‛, което внушава на посетителя: ‛Вие сте в залата на Националната опера, съобразявайте се с нейните традиции!‛ И това е много приятно. Особено след неотдавнашния тежък провинциализъм, който лепнеше навсякъде.
Заглавието ‛Бал с маски‛ много се въртя през последните сезони. Очевидно го предпочитат и режисьори, и диригенти, и певци, и импресарии. Именно на импресарски интерес се дължи и последната й постановка. (Дали новото ръководство ще направи репертоара, който трябва да се играе в един Национален оперен театър, е отделна тема за вестника). Важното в случая е, че заглавието в момента реално се радва на една, в общи линии, добра постановка. Преди още да се размисли, човек е приятно докоснат от вида на сцената - елегантна, красива, семпла, изградена с вкус. Основен обект там е една пирамида, чието присъствие би могло да се тълкува по много начини поради характера на сюжета. Сценографът, с когото Карталов е работил, е хърватинът Иво Кнезович, а Елена Иванова е авторът на костюмите. Издържана визия, приятно за гледане!
Диригент на спектакъла бе белгиецът Кун Кесълс (Koen Kessels) – един музикант с доста солидна и респектираща оперна биография. Тъкмо затова ме изненада тежкото, тромаво дори начало на първата част (включваща първото и второто действие). Въведението бе дори небрежно откъм звук и фраза, компенсирано в известна степен от идеята за ‛резюмиране‛ на фабулата чрез двете бяло-черни двойки балетисти. По-нататък, след втората картина, присъствието на Кесълс тръгна нагоре - той действително показа солидни качества на ръководител и на движеща спектакъла фигура. Също и оперният оркестър, чиято изява (обратно на доскорошната практика) вървеше до края на спектакъла във възходяща посока. А и солистичният състав донесе приятни изживявания. Безспорната фигура за мен бе Камен Чанев (Рикардо). Това бе най-музикантското и най-съвременно певческо покритие на образ. Чанев е в чудесна форма, пее не само емоционално и изразително, но и с култура, с финес; и фразира прекрасно! Имах удоволствието да констатирам сполучливия (и вокално, и актьорски) дебют на младата Теодора Чукурска като Оскар. Мариана Цветкова покрива стабилно партията на Амелия – бе убедителна в дуета с Рикардо във второ действие, както и в самия финал на операта. Драматичната сцена с Ренато в трето действие не стана поради хипертрофията на сценичното поведение – и при нея, и при баритона Кирил Манолов. Манолов е добър, интелигентно и музикално звучащ млад певец, независимо от някои несполуки в артикулацията на музикалния текст. Но и той, като Цветкова, разбират оперното актьорство предимно като комбинация между статичност и прекалена жестикулация. Мисля, че това е преодолимо. И Елена Чавдарова-Иса (Улрика) уплътнява образа, макар че би била още по-добра, ако ‛вещерското‛ у нея ‛обеднее‛ откъм пластични изразни средства. Хорът (диригент Славил Димитров) присъства живо, естествено, със стабилна емисия и чудесно изработен щрих – особено във второ действие!
Накратко - след един сезон живот, този спектакъл ‛работи‛ в добра посока. Зрителят има чувството за развитие. И за промяна в духа, в атмосферата на оперната къща. Много интересно как, но се усеща!
Поне за зрителя изглежда много, много по-добре. И не само заради обновяването й след ремонта. Въпросът е, че в театъра ‛се действа‛ наистина като в някакво специално място. И по най-дребните неща се вижда, че твърда и компетентна ръка ръководи тук. Всичко е на мястото си, създава атмосферата на едно приятно ‛страхопочитание‛, което внушава на посетителя: ‛Вие сте в залата на Националната опера, съобразявайте се с нейните традиции!‛ И това е много приятно. Особено след неотдавнашния тежък провинциализъм, който лепнеше навсякъде.
Заглавието ‛Бал с маски‛ много се въртя през последните сезони. Очевидно го предпочитат и режисьори, и диригенти, и певци, и импресарии. Именно на импресарски интерес се дължи и последната й постановка. (Дали новото ръководство ще направи репертоара, който трябва да се играе в един Национален оперен театър, е отделна тема за вестника). Важното в случая е, че заглавието в момента реално се радва на една, в общи линии, добра постановка. Преди още да се размисли, човек е приятно докоснат от вида на сцената - елегантна, красива, семпла, изградена с вкус. Основен обект там е една пирамида, чието присъствие би могло да се тълкува по много начини поради характера на сюжета. Сценографът, с когото Карталов е работил, е хърватинът Иво Кнезович, а Елена Иванова е авторът на костюмите. Издържана визия, приятно за гледане!
Диригент на спектакъла бе белгиецът Кун Кесълс (Koen Kessels) – един музикант с доста солидна и респектираща оперна биография. Тъкмо затова ме изненада тежкото, тромаво дори начало на първата част (включваща първото и второто действие). Въведението бе дори небрежно откъм звук и фраза, компенсирано в известна степен от идеята за ‛резюмиране‛ на фабулата чрез двете бяло-черни двойки балетисти. По-нататък, след втората картина, присъствието на Кесълс тръгна нагоре - той действително показа солидни качества на ръководител и на движеща спектакъла фигура. Също и оперният оркестър, чиято изява (обратно на доскорошната практика) вървеше до края на спектакъла във възходяща посока. А и солистичният състав донесе приятни изживявания. Безспорната фигура за мен бе Камен Чанев (Рикардо). Това бе най-музикантското и най-съвременно певческо покритие на образ. Чанев е в чудесна форма, пее не само емоционално и изразително, но и с култура, с финес; и фразира прекрасно! Имах удоволствието да констатирам сполучливия (и вокално, и актьорски) дебют на младата Теодора Чукурска като Оскар. Мариана Цветкова покрива стабилно партията на Амелия – бе убедителна в дуета с Рикардо във второ действие, както и в самия финал на операта. Драматичната сцена с Ренато в трето действие не стана поради хипертрофията на сценичното поведение – и при нея, и при баритона Кирил Манолов. Манолов е добър, интелигентно и музикално звучащ млад певец, независимо от някои несполуки в артикулацията на музикалния текст. Но и той, като Цветкова, разбират оперното актьорство предимно като комбинация между статичност и прекалена жестикулация. Мисля, че това е преодолимо. И Елена Чавдарова-Иса (Улрика) уплътнява образа, макар че би била още по-добра, ако ‛вещерското‛ у нея ‛обеднее‛ откъм пластични изразни средства. Хорът (диригент Славил Димитров) присъства живо, естествено, със стабилна емисия и чудесно изработен щрих – особено във второ действие!
Накратко - след един сезон живот, този спектакъл ‛работи‛ в добра посока. Зрителят има чувството за развитие. И за промяна в духа, в атмосферата на оперната къща. Много интересно как, но се усеща!
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
