Към края на сезона трябва да се каже, че каталонецът Жорди Галсеран е драматургът, на когото истински му провървя. От три преведени пиеси – три поставени. Провървя му като начало с превода на Нева Мичева. Макар това да е задължителното условие, то съвсем не е достатъчното за добър сценичен старт на един автор в България. Толкова чудесни преводи на съвременни драматурзи очакват да бъдат поставени! Галсеран е щастливо изключение.

И представлението на Стилиян Петров/Албена Георгиева ‛Дакота/Верига от думи“, и това на Бина Харалампиева ‛Шведска защита“ показаха нещо интересно – и в двете по съвсем различен начин основното бе отделният образ, ролята. Пиесите на 43-годишния каталонец са много интересна театрална рефлексия върху влиянието на киното, особено на жанровото кино, върху човека. В българските представления обаче изскочиха повече отделните образи и по-малко - цялостното отношение към историята, към темата, към избрания от драматурга проблем. В тях имаше повече игра и проникване в характера на персонажите и по-малко интерес към цялостното тълкуване на конструирания от Галсеран свят. В богатите възможности за създаване на интересни роли бе тайната на българския му успех. Актьорите бяха на фокус.

В спектакъла в ТР ‛Сфумато“ „Дакота/Верига от думи“ лабораторната работа с всеки от студентите беше в центъра на вниманието. На студентите от класа на Маргарита Младенова неочакваните сюжетни ходове на Галсеран и игровият, умело построен диалог, бяха зададени от режисьорите като условие, среда в напипването, изплуването на отделния образ – всеки с неговата фиксация. За студентите тези ‛задачи“, тоест работата върху подобни ‛мъгляви“ образи, е особено ценна заради работата върху драматургия, която представя подвижни, плуващи персонажи, с неясни характери и мотиви на поведение. С една дума, ценна е заради трупането на опит в търсенето на адекватния сценичен изказ на персонажите от този тип драматургия.

В спектакъла на Бина Харалампиева ‛Шведска защита“ фокусът върху актьорите има съвсем друг характер. Пиесата е с виртуозно завързан сюжет за избора на мениджър на мултинационална компания по ‛метода Грьонхолм“. Изпитването на кандидатите по този метода е процедура, която издевателства върху частните пространства на човека, издевателства върху границите, които охраняват ценностите на всеки. Пиесата, писана върху действителен случай (подбор на служители в супермаркет), показва как прогресиращото обективиране на един избор води до прогресиращо размиване и загубване на субективните граници. Пиранделовите ролеви игри изглеждат невинна класика пред чудовищната психологическа пластичност и ‛мобилност“ на човека, когото иронично-комично показва на сцената Галсеран.

Сцената представлява изчистен офис-дизайн. Неостаряващата театрална формула ‛добра пиеса-добри актьори“ работи. Всеки от четворката създава цялостен характер, слепва го постепенно. За режисьорката основното е било тъкмо показването на различните реакции в сменящата се ситуация, представянето на неочаквания разрез на всеки образ. Затова и актьорите, с леко звезден маниер в представянето на характерите, но пък и с увлечение в интересната драматургична ситуация, създават добри образи.

Най-близо до този нов, сложен ‛пластически човек“ е ролята на Атанас Атанасов - най-прецизна и най-внимателно следваща дори незначителния на пръв поглед детайл. Най-вече в образа на Енрик се вижда чудовищната сглобка на образа, завъртането на отделните му страни, тънкото изработване от актьора на отделната реакция, на чистия жест, неочакваните подводни камъни в психологическия профил на образа. В насладата, с която Атанас Атанасов сменя ‛маските“, се чувства насладата от актьорското ‛техне“, но и основната линия в неговия образ – Енрик е в крайна сметка великият манипулатор. Неговият ‛психолог-актьор“ е обаятелен и делови инквизитор.

Образите, които Атанас Атанасов играе напоследък, са все изпипани, все по-майсторски и грижливо създадени – като отделно, автономно произведение в цялото на спектакъла. Така че наградата, която му даде ‛Аскеер“, е отдавна заслужена.

От своя страна, Христо Мутафчиев, Пенко Господинов и Василена Атанасова показват ‛защитата“ на всеки срещу постоянно изскачащите предизвикателства в битката за добрата длъжност и заплата.

Техническото очертаване на образа видимо е носило удоволствие на всеки при ‛подаването на топката“ в актьорското каре.