На бара с бяло по устните
Този филм не е нищо особено. И е всичко особено. След „Моите боровинкови нощи“ няма как да не обърнеш едно малко, та дори да си заклет трезвеник.
След 8 неравни филма и 2 сегмента в сборници (‛Ерос“ и „Всекиму своето кино“), хонконгският виртуоз на чувствената пластичност Уон Карвай направи филм на английски. След музикално-тръпното изящество „В настроение за любов" и елегантно-цитатно-безкрайния „2046“, сега Хонконг е заменен с Ню Йорк (и разни американски щати), операторът Кристофър Дойл - с Дариус Конджи, актьорите не са азиатци, а Нора Джоунс прави своя филмов дебют.
За разлика от „2046“ и едноименната рубрика, където влак откарва героите по мистериозни дестинации, за да си върнат спомените, тук младата Лизи (миличката Нора Джоунс), изоставена от гаджето си, предприема разни пътувания по случайни дестинации, за да заглуши спомените си. Ала преди да поеме, тя пресича нюйоркска улица, влиза в нощното бистро „Ключ“ (на кирилица, вдъхновена от рускиня), оставя ключа на любимия при съдържателя Джеръми (сияен Джъд Лоу), изрича „За всичко си има причина“, поддава се на изкушението да хапне боровинков пай с топка сладолед, заспива на бара с бяло по устните... Ключовете в „Ключ“ са много и всеки – с история. Лизи моли Джеръми да й ги разказва, побягва в метрото, връща се. И двамата са с кървящи носове. И с памуче в ноздра. Пак сън на бара. Не щеш ли, момичето офейква.
Виждаме я сервитьорка в разни евтини заведения на знайни и незнайни градчета, спорадични надписи броят дните и отдалечеността й от Ню Йорк, а тя пести за кола и играе ролята на безплатен психоаналитик за несретници. Животът фучи като разярен влак в нощта, а хората се изповядват пред келнерката. Така среща смачкания полицай Арни (страдалчески Дейвид Стратърн) – сродна душа, зарязан от породистата си жена (прелестна Рейчъл Уайз). Оказва се, че той пази реда и закона, но не опазва себе си. Смъртта му преобръща съдбата на вдовицата му, а Лизи изстрелва в долнопробно казино, където среща млада комарджийка (невероятна Натали Портман), заради която пък потегля към Лас Вегас и баща й, за когото чува: „Учеше ме на покер, докато другите се учеха да броят“. Междувременно пише картички на Джеръми, а той пуши самотно навън саморъчно свити цигари и я издирва по телефона. Както изчезва, тя така и се връща – изведнъж. И пак яде боровинков пай, и пак се омазва със сладолед, и пак заспива, но този път е различно.
Нощи и неони, пейзажи и дни, изписани витрини и оклюмали барове, часовници и бифтеци, уиски и водка, бликове и ключове, задкадрови монолози и диалози в кадър се сменят като неравноделно надбягване с болката. Структурата на филма е фрагментарно-морна, като изстреляни в тъмното парчета джаз. Събрана е отново от любовно-ефимерния сюжет и ефектната визия, както обикновено при Карвай. Но, за разлика от предишните му филми, този път е решена като сантиментално road movie, диалогът не бъка от афоризми, а върховният саундтрак (The Story на Нора Джоунс, Yumeji’s Theme - неизбежният цитат от ‛В настроение за любов“ и трансценденталният китарен микс на Рай Кудър) директно препраща към Вим Вендерс или Джим Джармуш. Е, и Куентин Тарантино се усмихва иззад ъгъла.
Някъде бях чела, че „Моите боровинкови нощи“ се „изгубва в превода“. Глупости. Той е нещо като азиатски имплант в Америка или по-кратък Карвай с хепиенд.
След 8 неравни филма и 2 сегмента в сборници (‛Ерос“ и „Всекиму своето кино“), хонконгският виртуоз на чувствената пластичност Уон Карвай направи филм на английски. След музикално-тръпното изящество „В настроение за любов" и елегантно-цитатно-безкрайния „2046“, сега Хонконг е заменен с Ню Йорк (и разни американски щати), операторът Кристофър Дойл - с Дариус Конджи, актьорите не са азиатци, а Нора Джоунс прави своя филмов дебют.
За разлика от „2046“ и едноименната рубрика, където влак откарва героите по мистериозни дестинации, за да си върнат спомените, тук младата Лизи (миличката Нора Джоунс), изоставена от гаджето си, предприема разни пътувания по случайни дестинации, за да заглуши спомените си. Ала преди да поеме, тя пресича нюйоркска улица, влиза в нощното бистро „Ключ“ (на кирилица, вдъхновена от рускиня), оставя ключа на любимия при съдържателя Джеръми (сияен Джъд Лоу), изрича „За всичко си има причина“, поддава се на изкушението да хапне боровинков пай с топка сладолед, заспива на бара с бяло по устните... Ключовете в „Ключ“ са много и всеки – с история. Лизи моли Джеръми да й ги разказва, побягва в метрото, връща се. И двамата са с кървящи носове. И с памуче в ноздра. Пак сън на бара. Не щеш ли, момичето офейква.
Виждаме я сервитьорка в разни евтини заведения на знайни и незнайни градчета, спорадични надписи броят дните и отдалечеността й от Ню Йорк, а тя пести за кола и играе ролята на безплатен психоаналитик за несретници. Животът фучи като разярен влак в нощта, а хората се изповядват пред келнерката. Така среща смачкания полицай Арни (страдалчески Дейвид Стратърн) – сродна душа, зарязан от породистата си жена (прелестна Рейчъл Уайз). Оказва се, че той пази реда и закона, но не опазва себе си. Смъртта му преобръща съдбата на вдовицата му, а Лизи изстрелва в долнопробно казино, където среща млада комарджийка (невероятна Натали Портман), заради която пък потегля към Лас Вегас и баща й, за когото чува: „Учеше ме на покер, докато другите се учеха да броят“. Междувременно пише картички на Джеръми, а той пуши самотно навън саморъчно свити цигари и я издирва по телефона. Както изчезва, тя така и се връща – изведнъж. И пак яде боровинков пай, и пак се омазва със сладолед, и пак заспива, но този път е различно.
Нощи и неони, пейзажи и дни, изписани витрини и оклюмали барове, часовници и бифтеци, уиски и водка, бликове и ключове, задкадрови монолози и диалози в кадър се сменят като неравноделно надбягване с болката. Структурата на филма е фрагментарно-морна, като изстреляни в тъмното парчета джаз. Събрана е отново от любовно-ефимерния сюжет и ефектната визия, както обикновено при Карвай. Но, за разлика от предишните му филми, този път е решена като сантиментално road movie, диалогът не бъка от афоризми, а върховният саундтрак (The Story на Нора Джоунс, Yumeji’s Theme - неизбежният цитат от ‛В настроение за любов“ и трансценденталният китарен микс на Рай Кудър) директно препраща към Вим Вендерс или Джим Джармуш. Е, и Куентин Тарантино се усмихва иззад ъгъла.
Някъде бях чела, че „Моите боровинкови нощи“ се „изгубва в превода“. Глупости. Той е нещо като азиатски имплант в Америка или по-кратък Карвай с хепиенд.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
