Български  |  English

Явление в познанието за комунизма

Първата половина на 2008 г. се оказа твърде богата на нови научни издания, посветени на т. нар. комунистически или социалистически период от българската история. Голямата част от тях представляват краен продукт от продължителна работа на екип изследователи, работещи по проект на Института за изследване на близкото минало под ръководството на неговия директор проф. Ивайло Знеполски. Те оформиха самостоятелна тематична поредица на издателство „Сiеla“, озаглавена „Минало несвършено“.

През последния месец именно в нея излезе и изследването на Ивайло Знеполски „Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория“.

Книгата представлява безспорно явление в интердисциплинарното познание за комунизма и за неговия български вариант в частност. Тя може да бъде разположена в граничните полета между историята, философията, културологията, но и на академичната есеистика в духа на европейската научна традиция. Този смесен характер на жанра произтича от твърде разнообразната изворова база, включваща както архивни документи, така и материали от периодичния печат от времето, за което става дума, а също и мемоарни свидетелства, литературни, кинематографични и художествени артефакти. Комбинирането на всички източници в научен текст и пречупването му през огледалото на личния спомен безспорно представлява предизвикателство за всеки изследовател. Следва да се признае, че Знеполски е успял да намери баланс между различния контекст и да запази академична дистанцираност и обективност. Казаното по-горе обаче не означава, че книгата представлява емпирично изследване върху българския комунизъм или върху отделни негови проявления. Тя съдържа значим теоретичен заряд, почерпан от способността на автора да се извиси над пълзящата емпирия на фактите и от контекстуализирането на българския случай в достиженията на световната хуманитаристика върху тоталитаризма. В работата са интегрирани обобщения на автори, като Хана Арендт, Раймон Арон, Борис Гройс, Карл Фридрих, Збигнев Бжежински и много други. Тя обаче не би могла да се определи изцяло и като теоретична, тъй като високите и абстрактни съждения са обилно гарнирани с доказателствена фактология и стриктно придържане към източниците. Подобно на кардиограма, изложението в нея преминава от най-високата теория в мозайка от събития и частни случаи, за да се върне отново към обобщенията. По този начин авторът остава именно при българския случай, подлагайки го на системен деконструктивен анализ.

В структурно отношение книгата се състои от два ясно обособени дяла. Първият е посветен на механизмите на установяването на комунистическия режим в България, в т.ч. неговата предистория – времето на съпротивителното движение, деветосептемврийския преврат и последвалото „диво правосъдие“, противоречивата природа на т.нар. „народна демокрация“ и самото изплитане на тоталитарната мрежа. Втората част на книгата е посветена на времето от 60-те години насам и е озаглавена „Реалният социализъм или краят на комунистическото мечтаене“.

Още в уводната част, в която Знеполски говори за характера и целите на изследването, той прави важната методологическа разлика между „българския комунизъм“ и комунистическия режим в България. Макар и тясно свързани, авторът все пак различава двете понятия, доколкото първото притежава по-дълга история от режима, установил се в негово име. В този смисъл то го предшества и продължава да съществува под различни форми и след провала му. Тук е направена и една периодизация, основана на социокултурните особености на различните фази от развитието му, която в общи линии следва възприетите и в историографията граници.

Същинското изложение започва с един по-общ поглед, обгръщащ събитията от влизането на страната във Втората световна война до приключването на преходния период към установяването на открита комунистическа диктатура. В тази връзка заслужава внимание акцентът върху смисъла и употребите на понятията „преврат“, „народно въстание“, „окупация“ и „революция“. Всички те са контекстуализирани през риториките на героизиране и стратегиите за виктимизиране и през войната на цифрите за броя на жертвите преди и след 9 септември 1944 г. и техните различни интерпретации. Отклонявайки се от следвания от традиционната историография хронологически подход, Знеполски представя генезиса и развитието на основните предпоставки и инструменти за овладяването на властта от комунистическата партия. Тя е интерпретирана именно като партия от нов тип, функционираща като нерегламентирана паралелна власт, за която не съществуват идейни и институционални ограничения по пътя й към абсолютната власт. На второ място идва и нейната масовизация. Тук авторът въвежда и един свой термин – „национализиране на масите“. Подобно на национализирането на собствеността, те престават да разполагат с автентичната си воля, съставляващите ги индивиди спират да бъдат разпоредители със собствената си съдба и започват да зависят от волята на други. В тази част на изложението важно място е отделено на антропологическите предпоставки, за които говори и Хана Арендт – „смазването на сферата на личния живот, отчуждението, обезкореняването в смисъл на изтръгване от обичайната среда и загубване на здравия смисъл“. Тази идея е прокарана през по-голямата част от текста и е подплатена от значим брой частни случаи, доказващи нейната валидност за целия разглеждан период. Сред различните стратегии за установяването на безразделното господство на комунистическата партия Знеполски акцентира върху паралелното съблазняване и ентусиазиране на масите, максималното използване на потенциала на естествените егалитарни нагласи в българското общество и, разбира се – върху неизбежния данък на идеализма, платен от стотици хиляди хора. В резултат на всичко това е проследен едновременен и верижен процес на примиряване и приспособяване, вместващ се в определението на Габриел Тард за социалния миметизъм. Става дума за двойно подражателство или имитация – „От една страна е миметизмът на хората, налагащи спуснатата отвън рецепта на новия политически ред; от друга страна е разпалването на масов импулс за имитация на имитаторите“. При проследяването на адаптацията на различните социални и обществени групи към новия обществен ред специално внимание е отделено на интелектуалците и техните сложни взаимоотношения с комунистическата партия.

На една от стратегиите за овладяването на обществото авторът е отделил специално внимание и неслучайно я е обособил в самостоятелна глава – става дума за насилието като своеобразна „акушерка“ на новото, последиците от което продължават да тегнат чак до рухването на режима. Особено приносни за изясняването на природата на българския комунизъм са разсъжденията върху културните предпоставки за насилието и за неговите мащаби. Става дума за споменатото вече „диво правосъдие“ и за т. нар. „народен съд“ като продължение на първото с други средства. Авторът прави сравнение между разправата със стария политически елит в България и тази с виновниците за въвличането във войната на други европейски страни – преди всичко с Нюрнбергския процес, но също така и с това, което се случва по същото време във Франция, Япония и други държави. Анализът води читателя към разсъждения върху обобщаващия термин „фашист“ като генерализираща метафора за всеки, който не е съпричастен към ценностната система на режима и като основа на биполярното разделение в обществото.

---

Както е известно от теоретичните трудове върху различните тоталитаризми, във всички тях централна е фигурата на лидера. Тъй като българският случай не е оригинален, а е вариация на съветския, възниква въпросът за подредбата на фигурите в комунистическия „пантеон“. Този проблем е разгледан през житейските съдби на Георги Димитров и Сталин и постепенното деперсонализиране на самия Димитров. Факт е, че процесът на „пренаписване“ на най-новата българска история през последните 18 години обхвана най-различни периоди и проблеми, но истинска и обективна биография на създателя на тоталитарния режим в България не беше направена. В този смисъл Знеполски е може би първият изследовател, който се опитва без предразсъдъци и емоции да разсъждава върху превръщането на „героя от Лайпциг“ в истинска креатура на Сталин и върху постепенното разпадане на неговата личност. Анализът е основан преди всичко върху дневника му, но включва и превъплъщенията на лидера postmortem чрез мрачния димитровски култ. Един от приносите в тази част на изложението е проблематизацията около термина „народна демокрация“ и изводът, че неговото автентично авторство е на Сталин, а не на неговия български епигон. Тази истина е особено важна в контекста на станали напоследък отново актуални писания, стремящи се да докажат някаква оригиналност на тази теза, неоснователно приписвана на Димитров, като негов опит за някакъв собствен, „трети път“.

Отделна глава е посветена на интерференцията между комунизма и аграризма в исторически план. Тук авторът се връща на сложната контактност и конфликтност между комунистическата партия и БЗНС още от времето на Стамболийски и борбата между двете идеологии за влияние сред обществото. Безспорно, в първите години след Втората световна война, Земеделският съюз и идеологията на аграризма са контрапунктът на комунизацията на обществото и реална политическа алтернатива. Това обстоятелство е в основата на острото политическо противопоставяне в периода 1945–1947 г. и на неговата собствена историческа специфика. Прескачайки отново напред във времето, авторът прави преглед и върху „опитомяването“ на аграризма и новата роля на „сдружените земеделци“ в комунистическата стратегия. Тук той въвежда термина „аграркомунизъм“ като производен и български вариант на комунизма.

Както вече стана дума, „Българският комунизъм“ е разделен на две приблизително еднакви по обем части, втората от които е посветена на т. нар. „реален социализъм“. Макар този термин да се появява през 70-те години, под него Знеполски разбира по-широкия обществен консенсус около ценностите на режима, постигнат още в края на 50-те. В началото на този дял анализът е съсредоточен върху факторите и измеренията на извършващите се в обществото дълбоки промени – форсираната индустриализация и свързаното с нея социално инженерство, насилственото акумулиране на финансови ресурси от населението в държавата, мащабните миграционни процеси. Това, в което Знеполски е особено добър, е надникването зад кулисите на реалните факти и събития към съответната пропагандна реторика и разглеждането им през призмата на изкуството и по-специално на българското кино. Той се обръща към този източник именно поради ненадеждността на числата и данните за процесите на адаптация на милиони хора към новите условия, на акултурацията на хората от традиционното българско село в урбанизиращата се среда.

Съществена част от втория дял на книгата е посветена на социалната политика на режима в периода на т. нар. „реален социализъм“. Този проблем е разгърнат в по-общия контекст на груповите и индивидуални стратегии на включване в консенсуса и купуването от страна на режима на значими обществени слоеве чрез една съзнателна стратегия „на генерализираната корупция“. По-нататък анализът се насочва към променената социална структура на обществото с новата класа в него – номенклатурата. Стъпвайки върху големите теоретични конструкции, посветени на този феномен, Знеполски представя ролята му в условията на постепенното бюрократизиране и склерозиране на самата комунистическа партия, а и на цялата система. Разглеждането на събитията от втората половина на 80-те години става в контекста на верижно и причинно-следствено свързания процес на разцепване на партийния елит и увеличаващата се пропаст между ръководния апарат и обикновената членска маса. В тази връзка е разгледан и случаят с т. нар. „технократи“ сред апарата от това време и разминаването в житейския хоризонт и перспективи между тях и останалата част от комунистическия елит. Както е известно, всичко това, съчетано с икономическата ригидност на системата и самото изчерпване на нейния политически проект, логично и естествено я поставя пред неразрешима дилема и води до сгромолясването й от историческата сцена.

Без съмнение, „Българският комунизъм“ на Ивайло Знеполски представлява явление в познанието за комунизма в България както в теоретичен, така и в емпиричен план. Факт е обаче, че тя ще бъде и много критикувана. Причината за това, от една страна, е, че става дума за такъв гигантски проблем, който не може да бъде изчерпан с една книга, нито дори с творчеството на една генерация изследователи. От друга страна, продължава да стои проблемът с живяната история – обстоятелството, че всеки или почти всеки читател има собствена престава за случилото се и тя в не малко случаи ще се размине с анализа на автора, продължава да бъде предизвикателство пред всеки изследовател на близкото минало. Вероятно фактографите-буквояди ще се мусят и пред отделни детайли, които се разминават с конкретната хронология, но съвпадат с общата причинно-следствена зависимост. Специалистите ще отчетат и липсата на значимия проблем за взаимоотношенията комунизъм – национализъм във втората част на изложението. Става дума за слабости, присъщи на всяка книга и на всеки автор. Това обаче не намалява огромната й научна и познавателна стойност. Бъдещите изследователи на проблема вероятно тепърва ще я коментират, анализират и критикуват, но няма да могат да заобиколят, игнорират или пренебрегнат.
още от автора


Ивайло Знеполски, "Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория", С., „Сiеla‛, 2008.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”