Щастливото възмездие на превода
Разговор с Мари Врина-Николов по повод нейния превод на ‛Под игото“, публикуван неотдавна от парижкото издателство ‛Файяр“
- Какво Ви мотивира да преведете ‛Под игото“ на френски език, след като вече съществуват две издания на романа? С какво този текст е значим за Вас като изследовател на новата българска литература?
- Идеята да преведа на свой ред ‛Под игото“ на френски се роди преди 5 години поради няколко причини. Вярно, че съществуват две издания на романа във Франция, но те са изчерпани, т.е. достъпни на френския читател само в библиотеки. А ‛Под игото“ е безспорно един от литературните паметници на Европа и затова ми се струваше емблематично да се появи отново на френски именно през 2007, „българската европейска‛ година. Освен това, в кръга на изследователите в областта на т.н. преводознание знаем много добре, че е желателно един текст да се пре-превежда периодично, тъй като езиците се развиват изключително бързо. Намерих и грешки в предишните преводи, надявам се след известно време да се появи нов превод, който ще поправи тези, които вероятно съм допуснала. Още нещо – през 2003 нямаше текст от съвременната българска литература, който да ме привлече силно, та реших да се обърна към този текст-основоположник. След това пък се появиха няколко...
Както знаете, всеки преводач има своя повече или по-малко осъзнат, желан, изявен преводачески проект. Покойният френски философ и теоретик на превода Антоан Берман най-добре пише за хоризонта и за проекта на преводача в текст, издаден миналата година на български . В случая проектът ми беше двоен – първо да се постарая да пресъздам богатата културна, езикова и поведенческа пъстрота на българската действителност по време на османското владичество; второ, да преведа текста на съвременен френски език. Въпреки че звучи „архаичен‛ на съвременния български читател, ‛Под игото“ в никакъв случай не е написан навремето на архаичен или „архаизиращ‛ език. Напротив! Звучи даже удивително модерно, след като прочетете предхождащите го творби, написани например от Каравелов, Друмев или Блъсков. За по-малко от трийсет години какъв езиков и литературен скок – изведнъж се появява роман със по-сложна структура, който редува „домашни‛, битови, епични, сантиментални и други сцени, като авторът му владее изкуството да държи своя читател под напрежение.
- У нас декламативно четем ‛Под игото“ под игото на фрустрираната национална патетика – и избягваме да четем романа през заимстванията от френската литература, да обсъждаме спокойно, редом с идеологията на национално-освободителната революция, сензационността, сантиментализма, влиянията на Сю и Юго... Дали и трябва ли Вашият превод да бъде ‛дезинфектиран“ от българския каноничен прочит на Вазов?
- „Да бъде дезинфектиран‛ ми звучи страшно! Като етнически чистки, като възродителни процеси! А и не е възможно, защото самият роман апелира за такъв прочит от страна на читателя. Както знаете, Вазов е написал ‛Под игото“, когато е бил в Одеса в изгнание, романът неизбежно носи белезите на това обстоятелство в своя патос. Любопитно е, че през 1888, значи по същото време, отвратен и огорчен от пошлостта и корупцията на времето (нещо познато?!), в разказ, озаглавен „Дядо Нистор‛, същият Вазов пише : « При турците беше лошо наистина, но като паднеш на аман, като пуснеш нещо под седжедето, намираш милост и прошка – ако ще би и човек да си утрепал. Не, не, имаше човещина у турците. Биеха, ама и милуваха... Милостив народ бяха. Ние сме зверове, боже, прости! »
Любопитно е и това, че в общи линии прочитът на романа не се е променил за повече от 100 години. А ролята на образователната система, на преподавателите по история и по литература е именно да учат учениците за едно дистанцирано и критично отношение към романа, като се изпъкват неговите безспорни качества, но без да се инструментализират.
- Какви преводачески предизвикателства постави за вас ‛Под игото“? С какво промени теоретичните Ви схващания за изкуството на превода?
- Не бих казала, че ‛Под игото“ ми постави по-особени предизвикателства. Може да звучи странно, дори налудничаво, но да преведеш текстовете на Емилия Дворянова или Теодора Димова заради работата им върху самата фраза, или Георги Господинов заради словесните игри, т.е. да преведеш съвременната литература, е много по-трудно! Напълно е обяснимо, тъй като „класическият език‛ приема в общи линии езиковата рамка, езиковите норми, докато съвременната проза се доближава до поезията с това, че тя или се бори срещу тези езикови норми, които я задушават, или си играе с тях. Това вече е истинско предизвикателство за преводача, който, да не го забравим, не превежда (само) един език на друг език, но и текст, глас, музика, а това е съществена разлика, отново ще препратя към френските теоретици Антоан Берман и Анри Мешоник .
- Как си представяте днешния френски читател на ‛Под игото“? Бихте ли продължили с ‛Чичовци“, чийто живец е непомръкнал?
- Естествено френският читател не може да чете ‛Под игото“, както го чете българин. Водихме вече спорове по този повод с един мой приятел българин, преводач от френски. Аз съм на мнение, че важното е, този роман да има свой живот на моя език, да е достъпен на моите сънародници. Ако съдя по хубавите и обстоятелствени рецензии, публикувани в престижни вестници и списания, както литературната притурка на в. ‛Монд“, или ‛Нувел Обсерватъор“, ‛Кензен литерер“, френският читател първо малко е понапреднал в своето разбиране на българската история – може би повече, отколкото чрез току-що излязлата книга за историята на България, която написахме с проф. Кастелан, виден специалист по история на Балканите; второ, явно е намерил своя ключ, своя собствен прочит, което за пореден път доказва, че истинската литература не търпи граници. Впрочем точно това, спомняте си, имах предвид в предишна своя статия, публикувана в ‛Култура“, само че тогава говорех за съвременни автори и веднага се намери някой да изкриви мисълта ми...
По същия начин френският прочит на творчеството на Пруст, например, неминуемо се разминава с българския, датския или ред други прочити, но това не е важно. Важното е въобще да има прочит. Идеята за „каноничен‛ прочит, следователно и за „апокрифни‛ или „еретични‛ е плод на тоталитарно мислене. Тъй както много ме обогатява това, че вкъщи притежавам 4 различни изпълнения на Баховите сюити за чело, по същия начин различните прочити и преводи на един текст изграждат богата мрежа, която го допълва и продължава. Истинската литература апелира за различни прочити и ги поражда.
Що се отнася до ‛Чичовци“, творба, която аз лично препрочитам с голям кеф (ако позволите!), както и ‛Българи от старо време“ на Каравелов, мисля, че съдържа по-‛битови‛ елементи, по-трудно преводими от ‛Под игото“ (както го припомняте, Вазов се е постарал да напише роман „а ла Виктор Юго‛, той изрично го признава), но пък ако се намери издател, бих се навила естествено!
- С какво заниманията Ви с класически български творби ще подхрани преводаческата Ви воля за представянето на съвременната българска литература на френския културен подиум?
- При мене трите страни на моята професия – доцент, значи човек на науката (понастоящем съм директорка на Центъра за изучаване на Централна и Източна Европа - CEEM, където историци, културолози и литератори работят главно по проблеми, свързани с промените и идентичността в тази част на Европа), но и педагог, и литературен преводач – взаимно се подхранват. Теоретичната рефлексия върху пътя на българската литература е нужна за педагога, който предава своите наблюдения на студентите; интимният прочит и отношение, които позволява преводаческата дейност, предполагат полезни, даже необходими интуиции в помощ и на изследователя, и на педагога. Убедена съм пък, че не можеш да разбираш каквато и да е съвременна литература, ако не си наясно с нейния жизнен път, откакто съществува, а всеки път е своеобразен. Затова водя лекции в нашия университет и по история на българската литература от IX в. насам, и по съвременната българска литература. Канят ме често на международни конференции и колоквиуми, където говоря и публикувам за българската литература и за мене най-щастливото възмездие е мисълта, че наистина допринасям на свое скромно равнище, тя да се чува и опознава все повече.
25 май 2008
Въпросите зададе Марин Бодаков
- Какво Ви мотивира да преведете ‛Под игото“ на френски език, след като вече съществуват две издания на романа? С какво този текст е значим за Вас като изследовател на новата българска литература?
- Идеята да преведа на свой ред ‛Под игото“ на френски се роди преди 5 години поради няколко причини. Вярно, че съществуват две издания на романа във Франция, но те са изчерпани, т.е. достъпни на френския читател само в библиотеки. А ‛Под игото“ е безспорно един от литературните паметници на Европа и затова ми се струваше емблематично да се появи отново на френски именно през 2007, „българската европейска‛ година. Освен това, в кръга на изследователите в областта на т.н. преводознание знаем много добре, че е желателно един текст да се пре-превежда периодично, тъй като езиците се развиват изключително бързо. Намерих и грешки в предишните преводи, надявам се след известно време да се появи нов превод, който ще поправи тези, които вероятно съм допуснала. Още нещо – през 2003 нямаше текст от съвременната българска литература, който да ме привлече силно, та реших да се обърна към този текст-основоположник. След това пък се появиха няколко...
Както знаете, всеки преводач има своя повече или по-малко осъзнат, желан, изявен преводачески проект. Покойният френски философ и теоретик на превода Антоан Берман най-добре пише за хоризонта и за проекта на преводача в текст, издаден миналата година на български . В случая проектът ми беше двоен – първо да се постарая да пресъздам богатата културна, езикова и поведенческа пъстрота на българската действителност по време на османското владичество; второ, да преведа текста на съвременен френски език. Въпреки че звучи „архаичен‛ на съвременния български читател, ‛Под игото“ в никакъв случай не е написан навремето на архаичен или „архаизиращ‛ език. Напротив! Звучи даже удивително модерно, след като прочетете предхождащите го творби, написани например от Каравелов, Друмев или Блъсков. За по-малко от трийсет години какъв езиков и литературен скок – изведнъж се появява роман със по-сложна структура, който редува „домашни‛, битови, епични, сантиментални и други сцени, като авторът му владее изкуството да държи своя читател под напрежение.
- У нас декламативно четем ‛Под игото“ под игото на фрустрираната национална патетика – и избягваме да четем романа през заимстванията от френската литература, да обсъждаме спокойно, редом с идеологията на национално-освободителната революция, сензационността, сантиментализма, влиянията на Сю и Юго... Дали и трябва ли Вашият превод да бъде ‛дезинфектиран“ от българския каноничен прочит на Вазов?
- „Да бъде дезинфектиран‛ ми звучи страшно! Като етнически чистки, като възродителни процеси! А и не е възможно, защото самият роман апелира за такъв прочит от страна на читателя. Както знаете, Вазов е написал ‛Под игото“, когато е бил в Одеса в изгнание, романът неизбежно носи белезите на това обстоятелство в своя патос. Любопитно е, че през 1888, значи по същото време, отвратен и огорчен от пошлостта и корупцията на времето (нещо познато?!), в разказ, озаглавен „Дядо Нистор‛, същият Вазов пише : « При турците беше лошо наистина, но като паднеш на аман, като пуснеш нещо под седжедето, намираш милост и прошка – ако ще би и човек да си утрепал. Не, не, имаше човещина у турците. Биеха, ама и милуваха... Милостив народ бяха. Ние сме зверове, боже, прости! »
Любопитно е и това, че в общи линии прочитът на романа не се е променил за повече от 100 години. А ролята на образователната система, на преподавателите по история и по литература е именно да учат учениците за едно дистанцирано и критично отношение към романа, като се изпъкват неговите безспорни качества, но без да се инструментализират.
- Какви преводачески предизвикателства постави за вас ‛Под игото“? С какво промени теоретичните Ви схващания за изкуството на превода?
- Не бих казала, че ‛Под игото“ ми постави по-особени предизвикателства. Може да звучи странно, дори налудничаво, но да преведеш текстовете на Емилия Дворянова или Теодора Димова заради работата им върху самата фраза, или Георги Господинов заради словесните игри, т.е. да преведеш съвременната литература, е много по-трудно! Напълно е обяснимо, тъй като „класическият език‛ приема в общи линии езиковата рамка, езиковите норми, докато съвременната проза се доближава до поезията с това, че тя или се бори срещу тези езикови норми, които я задушават, или си играе с тях. Това вече е истинско предизвикателство за преводача, който, да не го забравим, не превежда (само) един език на друг език, но и текст, глас, музика, а това е съществена разлика, отново ще препратя към френските теоретици Антоан Берман и Анри Мешоник .
- Как си представяте днешния френски читател на ‛Под игото“? Бихте ли продължили с ‛Чичовци“, чийто живец е непомръкнал?
- Естествено френският читател не може да чете ‛Под игото“, както го чете българин. Водихме вече спорове по този повод с един мой приятел българин, преводач от френски. Аз съм на мнение, че важното е, този роман да има свой живот на моя език, да е достъпен на моите сънародници. Ако съдя по хубавите и обстоятелствени рецензии, публикувани в престижни вестници и списания, както литературната притурка на в. ‛Монд“, или ‛Нувел Обсерватъор“, ‛Кензен литерер“, френският читател първо малко е понапреднал в своето разбиране на българската история – може би повече, отколкото чрез току-що излязлата книга за историята на България, която написахме с проф. Кастелан, виден специалист по история на Балканите; второ, явно е намерил своя ключ, своя собствен прочит, което за пореден път доказва, че истинската литература не търпи граници. Впрочем точно това, спомняте си, имах предвид в предишна своя статия, публикувана в ‛Култура“, само че тогава говорех за съвременни автори и веднага се намери някой да изкриви мисълта ми...
По същия начин френският прочит на творчеството на Пруст, например, неминуемо се разминава с българския, датския или ред други прочити, но това не е важно. Важното е въобще да има прочит. Идеята за „каноничен‛ прочит, следователно и за „апокрифни‛ или „еретични‛ е плод на тоталитарно мислене. Тъй както много ме обогатява това, че вкъщи притежавам 4 различни изпълнения на Баховите сюити за чело, по същия начин различните прочити и преводи на един текст изграждат богата мрежа, която го допълва и продължава. Истинската литература апелира за различни прочити и ги поражда.
Що се отнася до ‛Чичовци“, творба, която аз лично препрочитам с голям кеф (ако позволите!), както и ‛Българи от старо време“ на Каравелов, мисля, че съдържа по-‛битови‛ елементи, по-трудно преводими от ‛Под игото“ (както го припомняте, Вазов се е постарал да напише роман „а ла Виктор Юго‛, той изрично го признава), но пък ако се намери издател, бих се навила естествено!
- С какво заниманията Ви с класически български творби ще подхрани преводаческата Ви воля за представянето на съвременната българска литература на френския културен подиум?
- При мене трите страни на моята професия – доцент, значи човек на науката (понастоящем съм директорка на Центъра за изучаване на Централна и Източна Европа - CEEM, където историци, културолози и литератори работят главно по проблеми, свързани с промените и идентичността в тази част на Европа), но и педагог, и литературен преводач – взаимно се подхранват. Теоретичната рефлексия върху пътя на българската литература е нужна за педагога, който предава своите наблюдения на студентите; интимният прочит и отношение, които позволява преводаческата дейност, предполагат полезни, даже необходими интуиции в помощ и на изследователя, и на педагога. Убедена съм пък, че не можеш да разбираш каквато и да е съвременна литература, ако не си наясно с нейния жизнен път, откакто съществува, а всеки път е своеобразен. Затова водя лекции в нашия университет и по история на българската литература от IX в. насам, и по съвременната българска литература. Канят ме често на международни конференции и колоквиуми, където говоря и публикувам за българската литература и за мене най-щастливото възмездие е мисълта, че наистина допринасям на свое скромно равнище, тя да се чува и опознава все повече.
25 май 2008
Въпросите зададе Марин Бодаков
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
