Десетото издание на отворените класове на френския продуцент Патрик Сандрен ‛Киното - поглед към света“ бе посветено на Африка. Проведе се на 31 май и 1 юни в театрална работилница ‛Сфумато“. Наистина киното е идеалното средство, чрез което Африка да се представи сама пред останалия свят, но за страничния наблюдател щеше да бъде трудно да вникне в представените откъси от филми, без да познава културния им и обществен контекст, ако не беше вещото ръководство на поканените събеседници. Антропологът Брис Ауну, френската журналистка и кинокритичка Катрин Рюел и сенегалският режисьор Самба Феликс Н’Диайе са ‛живата памет“ на африканската кинематография. Всъщност присъстващите станаха свидетели на един съкровен разговор между тримата, чиято цел беше да срещне и комбинира техните впечатления и спомени, реконструирайки историята на африканското кино.

Киното пристига в Африка като външен поглед на европееца към местната действителност чрез създаваните от изследователи и колонизатори ‛етнографски филми“. Но, макар по този начин африканците да се срещат с киното и да осъзнават неговата сила, ‛те приемат образа, но не и европейския коментар към него“, отбелязва Ауну. Именно ‛европоцентризмът кара африканските творци да вземат камерата, за да представят себе си“ през последвалия период на деколонизация и еманципация, добавя Катрин Рюел. Киното се превръща в основно средство за себеутвърждаване, търсене на самоличност и преоткриване на историята. Свързващото звено между филмите на белите изследователи и младите африкански кинематографисти се оказва Жан Руш, един от пионерите на визуалната антропология, създал 136 филма, посветени на Африка. Макар Руш да е бял, африканците го възприемат ‛като един от тях“. В неговата лента ‛Аз, чернокожият“ участва един от самоуките родоначалници на африканското кино Умару Ганда, а филмът му ‛Лудите господари“ оказва влияние върху създателите на първия африкански филм ‛Африка на Сена“. ‛Младите кинематографии са обвързани с бушуващите на континента политически и интелектуални течения повече от които и да било други по света и на по-глобално ниво се вписват в логиката на зараждащата се тогава по целия свят политизирана ‛нова кинематографска вълна“, белязана от Пражката пролет, Май 68-ма или Движението за граждански права в САЩ. В борбата си за черната кауза, за различията в културите, кинодейците трябва да се опълчат едновременно срещу управниците, традиционните сили, расизма и срещу собствената си публика. Оттук произлизат представите за киното като за ‛вечерно училище“ или за ‛камерата пушка“, които са актуални и до днес“, констатира Катрин Рюел.

Темите, маркирани от африканските режисьори през 60-те години на ХХ век, като емиграция, завръщане, идентичност, култура на войната, доминират африканското кино и днес, потвърди и Самба Феликс Н’Диайе.

През този период африканската кинематография изгражда свой собствен облик и звучене, при което границата между документално и игрално кино се оказва тънка, отбелязва Н’Диайе. За това допринасят музиката, маските, ритуалът и танцът, добави Ауну, който разтълкува тяхното символно значение. Според Катрин Рюел, през последните години ‛все повече африкански страни започват да се изразяват кинематографично“. Показателен е фактът, че в ‛Нигерия се произвеждат по 1000 филма годишно, което е повече от заснетите в Боливуд ленти, макар че африканските творби са за ‛домашно ползване“, но това е една заявка за бъдещето“, заключи тя.