Български  |  English

Вера Ганчева - издател с вътрешно горене

Доц. д-р Вера Ганчева (23 февруари 1943, София) след завършване на славянска филология в Софийския университет (1965) изучава шведски език и литература в университета в Стокхолм (1965-1968). Била е последователно репортер, зам. главен редактор и главен редактор на сп. ЛИК (1966-1976) в БТА, главен редактор и директор на издателство "Народна култура" (1978-1989), основател и управител на издателство "Хемус" ООД (1991-2001), директор на Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" (1996-97), съсобственик и управител на ИК "Хемус Груп" ООД. Преподава културна история на Скандинавския север, нордска литература и митология в специалност "Скандинавистика" на Софийския университет (от 1993).

Авторка на книги, посветени на личности, проблеми и явления в световната литература и култура: "Телескоп, път и две сиамски котки" (1984), "Гладът като хляб" (1988), "Синьо + жълто = зелено" (1992), "Амалгама" (1993), "Швеция - страната и хората" (2001). Превеждала е и е представяла (повечето за пръв път у нас) автори от Скандинавския север като Аугуст Стриндберг, Кнут Хамсун, Артур Лундквист, Тумас Транстрьомер, Астрид Линдгрен, Аксел Сандемусе, Таряй Весос, Юхан Борген, Ролф Якобсен и много други.

За работата си като литературовед и преводач е удостоявана с български и чуждестранни отличия, сред които изпъкват златна значка на Националния конвент на експертите (2006), високият датски орден "Рицарски кръст на Данеброг" (2002), шведския ‛Кралски орден на полярната звезда‛ - първа степен (2008), наградите на Шведската академия (1983 и 2000), на Съюза на шведските писатели (1994), Международното отличие (за превод) на името на Ханс К. Андерсен (1979) и др. Председател на Клуба "Приятели на Швеция в България" (от 1993).




- Безспорно за повечето професионални читатели вие сте свещеното „чудовище‛ на българското книгоиздаване. Ние сме възпитани през книгите на издателство „Народна култура‛, а и от неговия ръкав след 1989 г. изскочиха качествените съвременни издателства у нас. Как обаче се появи феноменът „Народна култура‛?

- Това, което аз и моите колеги от ‛Народна култура‛ съумяхме да извършим за период от около десет години, представляваше по същество надграждане на вече постигнатото в модерното българско книгоиздаване, чиито традиции се коренят в духовното и интелектуално раздвижване на прелеза между ХІХ и ХХ век. Благодарение на апостолските усилия и високата лична образованост на немалко наши творци тогава, културата на нова България сравнително бързо се приобщава към европейската, а между двете световни войни тя вече е неразривна част от нея. Конкретни сведения за този книжовен «бум» и за литературното богатство, наследено от нас, предоставя например едно ценно издание на Института за литература при БАН и СПБ, в чиято подготовка взех участие и аз1. Подобно на всяка дейност, и книгоиздаването е процес със свои етапи на развитие, а законът на еволюцията изисква всеки следващ да е качествено по-добър от предишния. Издателите от моето поколение, сред които изпъква не една ярка личност – имам предвид, разбира се, ръководители, редактори, автори, преводачи: все съюзници в обща битка на фронта на Словото, поеха щафетата от хора, осъществили се професионално и творчески в условията на по-трудно и сурово време, идеологически рестриктивно, силно охладено от атмосферата на Студената война. Ние бяхме израснали и формирани с тяхната продукция, създавана и «консумирана» в изолираност от голяма част от света, който опознавахме главно чрез нея. С благодарност си спомням за доста книги от поредиците «Избрани романи» и «Световни образи», за прекрасните издания на Омир, Данте, Есхил, Софокъл, Аристофан и пр., за първите многотомници на Шекспир, Достоевски, Толстой, Тургенев, Юго, Чехов… - все на «Народна култура». Трябва да им бъдем признателни в името тъкмо на еволюцията, за която споменах по-горе, да не ровим с дребнаво злорадство в доказателствата за техни грешки и компромиси, неизбежни тогава, а каквито допускахме също ние, без от тях да са пощадени и съдниците ни днес. Нихилизмът е вредоносната стихия на българина, нанесла тежки поражения на духа и културата ни, която и днес ги опустошава като ураганен вятър.

- Фронт, война... Не прекаляваме ли с тази реторика?

- Сигурна бях, че ще ме упрекнете, че употребявам доста думи, войнствени и агресивни по съдържание – такъв семантичен анализ би бил оправдан и изводите от него - достоверни. В случая обаче се отнася не толкова до личен темперамент, колкото до борба и то твърде сурова, изпълнена с опасности, с риск от драматични обрати, които не подминаха и мен. Нашето време беше динамично, но и не по-малко трудно, опасността под формата на доноси и санкции идваше откъм хора и кръгове, които не можеха да се примирят с необратимия подем в страните на т.нар. «източен блок», намерил съответно отражение и в сферата на книгоиздаването. Окуражени от него, ние търсехме и внедрявахме у нас импулси и идеи от книгоиздаването в Полша, Унгария, Чехословакия и, разбира се, в Съветския съюз и ГДР, известни тогава с идеологическата си ригидност и консерватизъм на управляващите. Именно от колегите си там се научихме да маневрираме – пускахме книги, които биха предизвикали, меко казано, спорове, но пък с предговори или послеслови от съветски автори. Без да отричат съответното произведение, те умело обясняваха колко критично е то спрямо буржоазната действителност. Такива текстове осигурявахме и от наши специалисти с обществена тежест. Поднасям този похват малко лежерно в разговора ни, но в основата му беше залегнала тактика, прилагана и в други социалистически страни. Издателствата в ГДР например ни впечатляваха със своите програми и каталози, защото в менгемето на държавния социализъм те трябваше да се справят с конкуренцията на онова, което излизаше в Западна Германия, привлекателно и езиково достъпно за източногерманците. Ползвахме с «пълни шепи» и завидната ерудиция на професорите от знаменития институт за литература «Максим Горки» в Москва, установявахме полезни контакти с издатели и писатели от САЩ и Западна Европа, учехме се всекидневно, за да се изградим като професионалисти именно от европейски тип. Тук искам специално да откроя периода на духовен и културен прелом (думата не е силна), чийто инициатор и главна фигура беше Людмила Живкова. Спомням си за много мои проблеми на издателския фронт (пак военна лексика…), които съм имала възможността да споделям лично с нея. Тя заявяваше категорично: ‛Няма защо да даваш обяснения в ЦК. Ти не се отчиташ там, а пред Комитета за култура и, в края на краищата, пред мен.‛ Именно благодарение на тази развързаност, на такова доверие и свобода ние (не само в «Народна култура» впрочем) наистина създадохме дело с трайна социално-културна стойност, допринесохме за онова масово разширяване на съзнанието в България, което улесни в немалка степен прехода ни от една обществено-икономическа система в друга, противоположна й в редица отношения.

- Хайде да влезем заедно в издателство «Народна култура»...

- Хората, които заварих при назначаването ми там - отначало като главен редактор, от 1980 г. – и като директор на издателството, бяха предимно по-възрастни и поуморени, но към тях постепенно се присъединиха и млади редактори, талантливи преводачи и литератори, все още неизвестни, затова пък амбициозни и жадни за изява, а и езиково много добре подготвени. Сигурно не само аз помня буреносното (пак дума с характерна семантична натовареност) нахлуване в издателството на учения, критика и преводача Владимир Трендафилов, тогава още студент, постъпил при нас на хонорар и с порива да спомогне за осъвременяването и качественото подобряване на издателските ни програми. Не очаквах обаче толкова бърз и пряк ефект от неговото присъствие в убогите стаички на издателството и от настойчивите му въпроси: «Защо не е превеждан този и този автор?», «Ама тази книга не я ли знаете?» и пр. Той не пестеше критичните си оценки за преводите на светила, някои от които влиятелни и със заемани високи постове, с мастити съпрузи и подходящи връзки, та ми създаде специфични грижи, но от друга страна като снегорин разчисти пътя ни към новите цели.

Общуването с такива ерудити и майстори на Словото2 като Петър Динеков, Валери Петров, Богомил Райнов, Любомир Тенев, Боян Ничев, Здравко Петров, Тодор Нейков, Александър Шурбанов, Иван Пауновски, Светозар Златаров, Богдан Богданов, Румен Стоянов и други беше решаващо за нашето съзряване – и като колектив, и индивидуално. В издателския съвет, в редколегиите на библиотеките и поредиците ни бяха включени творци и изследователи с модерен поглед върху литературните явления и процеси, с убеденост във важността на това, което правим, и още повече – на онова, което ни предстоеше да направим.


- Да, интензивно и интересно време…

- Помня например как при мен – бях още главен редактор - дойде Венцеслав Константинов, за да ми съобщи, че негов превод на Франц Кафка «втасва» от години в някакъв сейф на издателството без изгледи да види бял свят. Направо не му повярвах, но се оказа така. Естествено, издадохме един хубав том на Кафка, при това в поне стохиляден тираж и буквално разграбен за дни от трудно изброими множества, обсадили книжарниците в цялата страна… Тази знаково «революционна» стъпка беше последвана от други, още по-решителни. С упоритост направихме пробив в цитаделата на тогавашния Комитет за печата, където впрочем срещахме не само отпор, но и подкрепа, за да получим разрешение за издаването на все повече световни писатели, дотогава непознати или направо «табу» за българския читател. Това обаче не се извършваше стихийно, а организирано и стратегически промислено. Имаше върху какво да стъпим, с кого да се съветваме и продължихме с ентусиазъм по-нататък.

- Склонна ли сте да се съгласите, че преводачите често са далеч по-интригуващи като личности от писателите, които самите те превеждат?

- Преводачите страдат в немалко случаи от комплекс за малоценност, породен и от подценяване на техния важен, сложен и необходим труд, и от характерни за гилдията заблуди. Затова повечето от тях реагират с остро недоволство на редакторските корекции, оспорват ги с илюзията, че са нечии съавтори. Преводът е голямо изкуство, но не предполага самодостатъчност. Горе-долу като това на актьора, чиито изяви зависят от драматурга и режисьора. Ако преводачът не приеме и не осъзнае това, той се измъчва от своята двояка роля. Хем прави нещо, хем то не е негово в основата си. Но значимостта на надарените, осведомените, съсредоточените в своята мисия преводачи е огромна за всяка национална култура. България може да се похвали с преводаческа школа в областта на художествената литература и на философията, която е на завидна висота и заслужено вдъхва самочувствие не само на своите представители. Изниква обаче все по-актуалният въпрос за техните приемници. Разполагаме ли с потенциала, който е необходим за препревод на основни произведения на световната класика – от античността до романтизма, да речем, чийто срок на годност е изтекъл или достига предела си от онези 30-40 години, отреждани му от теоретиците на превода (а къде са пък и те в днешната ни култура?)

В онези години определящ фактор да се издигне авторитетът на преводача като двигател на културата (може би не реактивен, но пак с вътрешно горене) стана и основаването на Съюза на преводачите, чийто член-учредител бях, и общественият престиж, който тази творческа организация си извоюва. Това даде големи възможности на нашата професионална общност, днес за жалост почти изгубени, както и облика на нейния съюз, чието съществуване понастоящем се поддържа с благородните усилия на шепа добронамерени ентусиасти, но без енергията на силни личности. Освен биологичния отлив (Кръстан Дянков, Георги Куфов, Никола Иванов, Пенка Пройкова – да спомена само някои), има и друг, причинен вероятно от невъзможността да се упражнява професията в напрежението на днешното време. И жалко е, че въпреки хубавите си начинания, Съюзът на преводачите сега не е в състояние да ги реализира в широка скàла, не само национална, а и международна, както това беше „в епохата‛ на Леда Милева.


- Как работехте с нея?

- С нея много сме спорили, имали сме остри конфронтации, в дъното на които злорадстваха интриганти, дебнещи в своя угода и двете страни, но аз винаги съм се отнасяла с уважение към желанието й да работи активно в интерес на обществото, загърбвайки своите собствени. Такива хора у нас никога не са достигали и техният дефицит се усеща все по-болезнено.

Не мога да не се радвам, че доста от моите предишни колеги се изявяват успешно като издатели, прилагайки в условията на съвременността опита и знанията, получени в „Народна култура‛. Аз обаче съжалявам, че такива изключителни преводачки, като Жечка Георгиева, Силвия Вагенщайн, Мариана Неделчева, Федя Филкова, Виолета Миланова и др., отдавна не превеждат. Те бяха и чудесни редактори, които от своя страна привлякоха и подготвиха много по-млади колеги. С голямо удоволствие, но и не без тъга, си спомням за тях, когато хвърлям поглед към книгите на Натали Сарот или Вирджиния Улф в моята домашна библиотека, към томовете в „Световна класика‛ като този на Бърнард Шоу, да речем, поднесени с рядък усет за пластиката на българския език и с голяма литературна компетентност. Благодарение на поета и преводача Иван Теофилов пък, но и на други с неговия талант и финес, осъществихме нещо много важно според мен – положителен поврат в отношението на българската читателска публика към руската, а и в голяма степен към съветската поезия.


- Аз помня и редактираната от него библиотека Поетичен глобус, сред която имаше истински открития.

- Издаването й по инициатива на поета Божидар Божилов, директор на „Народна култура‛ преди мен и на когото дължа самия шанс да стана издател, премина през няколко фази, но задържа популярността си. Всъщност това беше поредица от типа „уъркшоп‛, евтина и непретенциозна, но отворена за всякакви автори и преводачески тълкувания. Далеч по-трудно беше обновяването или дори закриването поради тематичната й изчерпаност на библиотека „Съветски поети‛, която Христо Радевски или Младен Исаев, да речем, също дългогодишни сътрудници на издателството, бранеха като последен рубеж. Но, така или иначе, и в нея поизвихме кормилото за друга посока и самите съветски писатели и поети, които често ни гостуваха, с приятно учудване констатираха, че ние издаваме автори, които там все още ги няма. Подобно „ходене по ръба‛ ни доставяше удоволствие, не го крия. Особена слабост имах към редакция „Поезия‛, ръководена от Федя Филкова: Иван Теофилов, Георги Белев, Кирил Кадийски, Владимир Левчев, преди тях Марко Ганчев, Александър Миланов, Пенчо Симов… Малцина, но в орбитата си бяха привлекли най-добрите ни поети и преводачи и заедно с тях постигнаха резултат, който до днес заслужено се цени. Помня с какво недоверие се отнасях към някои от техните идеи – например тази на Николай Кънчев да се повери превод на поезията на Анри Мишо. Тогава всъщност ме убедиха в правотата си не толкова те самите, колкото Светлозар Игов, който гарантира качеството на резултата. И наистина, този превод, както и други, които направи Николай, са извънредно сполучливи.

- Как дейността на „Народна култура‛ променяше идеята за литература в България? Промени ли се стилистиката, мисленето на българския писател?

- Убедена съм в това, защото пускахме добри преводи на големи автори. И все повече разширявахме географския обсег на „вносната‛ литература. Дори са ме упреквали, че издаваме доста африкански или азиатски писатели. Но тях ги превеждаха в цял свят, те получаваха най-престижни награди, включително и Нобеловата, а стремежът ни беше и да осведомяваме за световните тенденции, да търсим неординерното, многобагрието. Но за малко ще се отклоня, за да припомня как нашите книги биваха сваляни от печатарските машини в Полиграфическия комбинат например, за да се даде предимство на тези от български автори и тогавашното издателство „Български писател‛ да се сдобие със заветните за времето премиални... Но това беше формален повод – някои просто създаваха изкуствено напрежение между родната и преводната литература, за да си издействат идеологически дивиденти. Подобни проблеми имаше и издателство „Христо Г. Данов‛ в Пловдив, където подбора на заглавията правеше Йордан Костурков, моят главен „съперник‛, защото със своя точен критерий, модерно виждане и смелост той пускаше една след друга стойностни творби предимно от европейската модерна класика. Йордан Костурков е и превъзходен преводач от английски, а като издател той имаше не само шеф, а и съмишленик в лицето на поета Петър Анастасов, тогава директор на „Христо Г. Данов‛, който с благородство и такт превърна нашата конкуренция в плодоносно сътрудничество. Постепенно издателският живот в България се динамизира, „перестройката‛ откри пред колегията нови възможности и перспективи, стана още по-вълнуващо да се търсят нови предизвикателства. Тази „тръпка‛ обединяваше и нас в „Народна култура, независимо от славата ми на деспот.

- Аз съм чувал страховити легенди за взискателността ви...

- Не се съмнявам. Но доказуемостта не е най-характерната черта на легендите, нали? Е, не си поплювах, защото всяка еволюционна промяна изисква радикални действия и всеки, който е бил ръководител на „низово ниво‛ в България, добре знае каква неприязън вдъхват те на „нашенския кадър‛. Изискванията за точност, ред и дисциплина изглеждат естествени и са валидни в цял свят, но у нас се възприемат като лична обида от онези, спрямо които биват предявявани. Стихийният капитализъм днес не коригира този манталитет, присъщ, за жалост, и на творческата интелигенция, която смяташе държавната служба за полагаема й се по право синекура. Да „обезпокояваш‛ с императиви за графици, крайни срокове, детайлизирани справки по текстовете, упреци за пропуски и пр. редакторки и редактори, които си седяха главно у дома поради липса на достатъчно работни помещения или в обетованата зона на кафенето на Съюза на преводачите, увреждаше не само служебните, а и личните отношения, както следваше да се уверя с изненадата на кръгъл наивник. Малко преди голямата промяна през 1989 година издателството ни получи голяма сграда на ул. „Ангел Кънчев‛ 3 и аз побързах да събера там „колектива‛, за да очертая с разбираем патос надвисналото над него (като дамоклев меч) прекрасно бъдеще, когато всички ще работим заедно от 9 до 18 часа с обедна почивка според кодекса. Студеното мълчание, с което мнозина посрещнаха тази „закана‛, сигурно трябваше да ми послужи като предупреждение… Така или иначе, не подир дълго пътищата ни с доста от моите колеги се разделиха, всеки отстояваше своите виждания и принципи, а нагнетената обстановка в края на 1989 и първата половина на 1990 г. придаде на тези различия остротата на дълбоки противоречия. Не непреодолими обаче, както ми се струва сега, от дистанцията на времето, която обикновено предлага и най-точната оптика за оценка и на близкото минало, и на настоящето. Иска ми се да се възползвам от случая и да благодаря на всички от ‛Народна култура‛ за приноса им в нашето общо дело. Ускореността, с която го осъществявахме, сигурно е била мъчителна за някои от тях, но темпа задаваше и Людмила Живкова с усещането си, че е съдбовно задължена да избърза. Благодарение на стимулиращата толерантност, с която тя даваше тон в културата ни тогава, ние не се чувствувахме „проводници на буржоазно влияние‛ под прицел, а уважавани и полезни хора. Неповторими и до днес са библиотечните поредици, които стартирахме тогава – „Лотос‛ за древноизточна култура, „Хермес‛ за антична, „Ариел‛ за средновековна… След нейната смърт атаките срещу мен и „битовите‛ интриги, клеветите, доносите зачестиха, но пък не ми липсваха и поддръжници, защитници на високи идеологически и административни позиции, които продължаваха да ме подкрепят. Стоян Михайлов, Лалю Димитров, Димитър Методиев, Валентин Караманчев… И още, разбира се, но настъпи друга епоха и аз трябваше да потърся за себе си ново поприще, да поема от ново начало, между другото инстинктивно очаквано от мен с надеждата, че ще ме изтласка вън от онова, което вече започваше да се втвърдява в рутина.

- И вие, и аз имаме много приятели културолози, философи на съвременността. Никой обаче не посмява да се занимава с културната политика на Людмила Живкова.

- Жива е все още връзката с официалните кръгове, към които тя принадлежеше. За голямо съжаление, Людмила нямаше време да демонстрира и други страни на своята личност, защото, както вече казах, беше сякаш принудена да бърза.... Упреквахме я за това, но тя нехаеше. Мисля, че отдавна е изживяно предубеждението за нея като за дъщеря на Тодор Живков, като за едва ли не „червена принцеса‛... То никога не е било справедливо. Людмила приличаше много на майка си, д-р Мара Малеева, умна и мъдра жена от добро учителско семейство. Като ученички се случваше да бягаме от часове и да прекарваме времето в разговори в уютната стая на Людмила на улица „Оборище‛ 13, а майка й сядаше при нас, за да ни поприказва за житейски неща, да ни даде съвети, понякога внимателно да ни критикува. Людмила носеше нейната чувствителност, дискретност и интелигентност в гените си. Тя беше убедена комунистка - в този идеализиран смисъл, че тогавашното ни общество ще прерасне в някакъв „златен век‛ за човечеството, когато хората ще се почитат и обичат, ще създават непреходни ценности във всички области на живота. Тази илюзия споделяхме и ние около нея. Но тя общуваше и със забележителни интелектуалци като Александър Фол, вслушваше се в Богомил Райнов, получаваше импулси от творци като Дечко Узунов, Светлин Русев, Любомир Левчев… Понякога се случваше да приема чинопочитанието за единомислие, защото подхождаше с доверие към всички и заплати за това най-високата цена. Последният ни разговор бе по телефона – обадих й се, за да я информирам, че от печат са излезли две книги, на които тя държеше: том с избрано на Николай Рьорих и „Играта на стъклени перли‛ на Херман Хесе… Надявам се, че ще дойде момент за реалистична оценка на Людмила като определящо явление в условията на държавния социализъм с формат, съпоставим с този на Дубчек и Горбачов, и че внимателно, отговорно ще се пристъпи към издаване и коментиране на някои нейни текстове, съдържащи истини с извечна стойност.

Що се отнася до мен, аз, без да се отказвам от своите убеждения, с удовлетвореност констатирам, че те са се променили в хода на годините, не из основи, но в посока към скандинавското схващане за съвременна държава с реална равнопоставеност на всички в нея и с високо равнище на образованост, с практицизъм и прозрачност като ръководни принципи. Този модел на обществено устройство отдавна е възприет в най-развитата част на Европа и аз се надявам, че след като политиците ни се налудуват за сметка на народа, те ще се постараят да го приложат и у нас, но дано историческото ни закъснение не се окаже прекалено голямо.


- Говорите какво другите са издърпали напред. А вие какво не успяхте да издърпате по онова време?

- Стремях се да не занемаря собствените си занимания с литературата. Доколкото моите скромни сили на автор и на преводач са ми позволявали, аз винаги съм превеждала и писала - тогава май повече по необходимост: например предговори, които трябваше да съпровождат определени издания. Впоследствие обаче, през 1993 г., събрах повечето от тях в книгата си „Амалгама‛ и мисля, че не им липсват известни достойнства и днес. Наскоро привърших голямо изследване за Емануел Сведенборг, шведски учен и теософ от ХVІІІ век, в процеса на което научих много нови неща, преминах сурова самопроверка, придобих апетит за още работа в тази област и дори нахвърлих нова книга, посветена на самотата в литературите на Скандинавския север. За нея съм избрала страхотна корица – не много известна картина на Едвард Мунк.

Странно е усещането за навлизане в нов период на живот и дейност след навършване на „библейската‛ 65-годишна възраст. То обаче ме кара да мисля, че съм всъщност любимка на орисниците си, които не ме пожалиха, но ми спестиха вътрешната пустотата, външните вакууми, затвора на бездействието. И непрекъснато ме изправят пред необходимостта да продължавам да уча.


- Да преминем през огледалото. Какъв беше образът на България през 80-те, 90-те години по света и в какви пунктове го променяхте като пътуващ интелектуалец?

- Много е важен този въпрос и, за голямо съжаление, не дотам приятен. У нас преди 1989 наистина всичко беше одържавено, минаваше през официалните институции, но така или иначе, България правеше по-категорични, по-успешни стъпки да се включи не толкова в големия диалог между културите, колкото да разпространява и популяризира ценностите си, своя творчески потенциал. Сега уж имаме възможности да общуваме на кажи-речи равни начала със света, ала това пак не се получава. Не ни знаят, не ни търсят, не ни четат – това е истината. Липсва издание от типа на някогашното списание „Обзор‛, което вършеше много добра работа, разпространяваше се в библиотеки, университети, културни институции в немалко страни. Ами преводите на български автори, които се осъществяваха във и чрез „София Прес‛? Би ли оспорил днес някой тяхното значение, независимо от редица възражения по подбора на заглавия и автори? Защо не се възползваме от свободата, с която разполагаме днес, а отново допускаме същите грешки или направо ги избягваме, защото не предприемаме нищо? И докато художниците, музикантите, изпълнителите изобщо, в известна степен и фолклорът, ако обаче не се прекалява с него, по-успешно се включват в международния културен живот - тяхното изкуство може да бъде веднага разбрано и оценено, без посредничество, Словото е ощетено, уязвимо. При това тъкмо сега, когато е най-необходимо. Големият мексикански писател Карлос Фуентес беше посочил: „Никога досега литературата не е била в тъй неизгодно положение и никога досега нейната роля не е била по-важна, отколкото днес‛. По-рано функционираше Агенция за авторско право, която, особено в последните години преди промяната, правеше много, за да пропагандира българската култура. Имаше и Център за българистика, чието закриване отъждествявам с национално предателство. У нас днес съществуват няколко литературни агенции, но те извънредно рядко се захващат с български автори за разлика от подобни фирми в други страни на света, които смятат това за своя главна задача. Не мога да си обясня защо се раздухва такава истерия около пиратските дискове с филми и музика (без съмнение – заради парите, които носят), а не се насочат усилия да се предлага на света такава ценна интелектуална собственост, каквато е българската литература? Не твърдя, че не се прави нищо, напротив, налице е раздвижване за подпомагане на библиотечното дело, за стабилизиране на книжния пазар, но това не е достатъчно. Българските писатели нямат свои литературни агенти, което автоматично ги поставя в унизителната позиция на парии в международните литературни среди. И от Антон Дончев, и от Георги Господинов знам, че това важи и за тях, не съм питала Теодора Димова, да речем, но съм 200 % сигурна, че и тя няма агент.

- Ако не беше нейното топло приятелство с Мари Врина в Париж… Но Мари прави всичко…

- ... за Франция. Ето какво загубихме, без дори и да сме го имали в необходимата степен. Загубихме своето лоби. Срещала съм се с много подготвени българисти в много страни – от Европа до Китай, Индия и Япония, но по най-неразумен начин отдавна се дистанцирахме от тях или престанахме да им бъдем нужни като извор на творчески възможности, информация, подкрепа. Нека не се заблуждаваме – съвсем не сме станали част от международната литературна общност, независимо, че книги на наши писатели излизат тук-там спорадично и обикновено получават добри отзиви. Ние имаме нужда от пламенни души като Мари Врина, които могат да отстояват пред издателствата своите предложения за преводи на една или друга българска книга. Сериозни усилия положих, за да се стигне до издаване на „Родосто, Родосто‛ от Севда Севан в Норвегия. Много харесвам тази книга, познавайки скандинавския вкус, реших, че там би имала успех и действително успях да заинтересовам едно от най-големите издателства в Осло, но там поискаха рецензия за романа от норвежец. И тук ударих на камък, макар да се обърнах към известен българист, превеждал Радичков, посещавал България многократно, също като мен харесал тази книга. Така и не написа нужната рецензия, по всичко си личеше, че е загубил интерес към превеждане и популяризиране на нашата литература, интерес, който преди се подхранваше и поддържаше, макар и институционално.

Проблемът обхваща, разбира се, не само съвременната ни литература. Когато пишех труда си за Емануел Сведенборг, често се сещах за Николай Райнов и за неговите неортодоксални възгледи в сферата на духовното. Нима романът му „Между пустинята и живота‛ не би представлявал интерес за читатели и извън България с нехарактерната светлина, в която обгръща образа на Иисус Христос? Навремето, когато основах второто издателство в живота си, „Хемус‛, поисках от Богомил Райнов правата за публикуване на този роман и веднага ги получих, абсолютно безплатно. Научих, че Едвин Сугарев имал все още непубликуван критически текст за романа, предложих на Богомил Райнов да го използваме за послеслов, натъкнах се на очакваната от мен съпротива, но в края на краищата той даде съгласието си. Когато книгата излезе от печат и аз попитах Богомил Райнов приема ли послеслова, той каза само „Да‛, а това според мен означаваше, че наистина му е допаднал. Искам да кажа, че бихме могли да пробиваме и с художествени произведения, и с модерните им критически интерпретации. Така правят норвежците с Ибсен, шведите със Стриндберг, исландците с Лакснес – прилагат към новите им издания и преводи текстове на свои изследователи и критици, за да постигнат по-голям обем в рецепцията на класиката си навън, да въведат допълнителни имена в световния й контекст.

Та думата ми е, че у нас знаем например за Мел Гибсън и за неговата необичайна трактовка на образа на Иисус Христос, не обаче и за синтетичността в обрисуването му като човекомит от големия ни писател Николай Райнов. А щом сами не познаваме своята литература, как ще я представяме на други?



Въпросите зададе Марин Бодаков





1. Преводна рецепция на европейските литератури в България в 8 тома, които излизат от 2000 г. – някои са все още предстоящи (бел.ред.)
2. Вера Ганчева настоява във всички журналистически, публицистични и есеистични текстове тази дума да се пише с главна буква, за да се внушава зримо и представа за значимостта на онова, което съдържа, и стремежът към опазването му от неговата застрашеност днес (бел.ред.)


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”