Честито! , брой 25 (2508), 04 юли 2008" /> Култура :: Изборът на Култура :: <i>Дзифт</i>
Български  |  English

Дзифт

От началото на 90-те Явор Гърдев е сред най-талантливите, ерудирани и смислени екстремисти в българския театър. Философ и авангардист в полето на постмодерната оргийност, теоретик на екстатичния театър и стратег на екзистенциалното буйство, той би могъл да отелеси катартично и да визуализира радикално (заедно със сценографа Никола Тороманов) и най-трафаретния текст. Театърът на Явор Гърдев изопва, извива, изстисква. Изтръгва сценичното съ-преживяване от летаргията на клишетата. И все по-често напоследък тласка театралността към кинематографичните параметри на изразяването.

Има нещо символично в срещата между Явор Гърдев и Владислав Тодоров върху терена на „Дзифт‛ – двама елитарни експериментатори с езика атакуват заедно най-масовия и най-властния от всички езици – този на киното. Дебютът им (и на Никола Тороманов, и на Даниела Олег Ляхова, и на Калин Николов, и на Захари Бахаров, и на Таня Илиева, и на продуцентите от Мирамар) е психеделичен микс от черен филм и соцпародия из потайностите на София и соца, заснет от майстора визуалист Емил Христов като обяснение в любов към доброто старо жанрово кино, но с новите технологии. Плътен и остроумен, еротичен и свиреп, клипов и екстазен, „Дзифт‛ е безкомпромисно добър филм.

Той попадна в конкурса на юбилейния 30. Московски кинофестивал, преди да бъде завършен, а когато отиде, получи две изключително престижни награди: Сребърен Св. Георгий за режисура и Наградата на журито на Международната федерация на киноклубовете. Има нещо символично и във факта, че точно на този фестивал прожектираха един от върховете на българското кино, получил „Златен медал‛ в Москва през 1961 – „А бяхме млади‛ на Бинка Желязкова и Христо Ганев. Ако той трасира един славен, ала травматичен кинопът за своите автори, вече в друга социокултурна ситуация „Дзифт‛, който бегло профучава покрай времето на „А бяхме млади‛, изстрелва любопитството към българското кино в други измерения.

Култура го поздравява и му желае още много награди и много гордост за България!

Г. Д.




Руските медии за фестивала и Дзифт


Пълно поражение за руското кино


Московският фестивал е известен с вечната си паника в подготвителния период, с традиционно слабия конкурс, а също и с факта, че тук побеждават родните филми: през 2007 бе ‛Пътешествие с домашни животни‛ на Вера Сторожева, през 2005 – ‛Космосът като предчувствие‛ на Алексей Учител, през 2004 – ‛Свои‛ на Дмитрий Месхиев.

Тази година руското кино не успя да победи на своето поле: нито един от избраните в конкурса национални филми не получи награда. Което е обяснимо – по качество те бяха по-слаби от чуждите. ‛Градина‛ е нелеп опит на Сергей Овчаров да ‛преформатира‛ чеховската ‛Вишнева градина‛ в ексцентричен балаган. Следва перестроечната по дух и изпълнение драма на Катя Шагалова ‛Веднъж в провинцията‛. И накрая – представящото Украйна ретро-фентъзи ‛Райски птици‛ на Роман Балаян, което не получи шут само от мързеливците – в този филм Олег Янковски и Оксана Акиншина реално политат в небесата, изстреляни от смехотворни спецефекти.

Михалков определи фестивала като успешен...

Журито под ръководството на любимката на Бергман, голямата актриса Лив Улман, реши да игнорира тези филми. И даде Голямата награда на иранския ‛От просто по-просто‛ на Реза Мира Карими и неизмисленото повествование за живота на с нищо незабележимата иранска жена. И макар модата на иранското кино по света да е отдавна минала, решението на журито би могло да се нарече и здравомислещо.

Наградата за най-добра режисура бе присъдена на театралния режисьор Явор Гърдев за любопитния филм ‛Дзифт‛, когото мнозина от критиците сочеха като най-добрия на фестивала. Изнесената в заглавието арабско-тюркска дума има две значения: ‛смола‛ и ‛лайно‛. И двете субстанции биха могли да станат визуален рефрен на този прекалено гъст във всички отношения филм, чийто режисьор не познава самоограничението. Той търси вдъхновение в сумрачните фантасмагории на Жьоне и Каро, но рисува своя шумен парад на уродите на точно историческо място и време: социалистическа България, краят на 40-те години. ‛Дзифт‛ можеше да стане интересен хибрид от два кинематографични бренда: по балкански трескавия трагикомичен балаган и естетския съвременен ноар, ако притежаваше по-малко от първия и повече от втория.

Наградата за мъжка роля получи знаменитият американски епизодик Ричард Дженкинс, който като че ли за първи път играе главна роля в нелошия филм ‛Посетителят‛ на Том Маккарти. Героят му, възрастен професор, се запознава със семейство нелегални емигранти, заселили се без разрешение в апартамента му. Дружбата и любовта се разбиват о твърдата политическа реалност – приятелите му биват екстрадирани от САЩ обратно в Сирия.

За женска роля бе отбелязана италианката Маргарита Буй в мелодрамата ‛Дни и облаци‛ на Силвио Солдини. В конкурса ‛Перспективи‛ също победи мелодрама – лекомислената мексиканска ‛Свърза ни кумбия‛ на Рене Виларел. В нея практически отсъстват диалози и всички безхитростни емоции и чувства на героите изразяват непрестанно звучащите зад кадър бодри, макар и еднотипни, мелодии и напеви в стил кумбиа...

Голямата френска актриса Изабел Юпер закъсня с над два часа за закриването на фестивала поради лошото време, но напълно справедливо бе удостоена с наградата ‛Станиславски‛ за изумителната си игра, с която дарява зрителите близо 40 години.

В рамките на ММКФ бяха показани около 200 филма, гледани от около 100 хиляди души.

Стас Тиркин

KP.RU, 29 юни 2008


Москва на свои не вярва


Голямата награда на 30. Московски кинофестивал неочаквано бе присъдена на иранския филм „От просто по-просто‛, а втората по значение Специална награда на журито – на френския „Просто сърце‛. По този начин журито игнорира обичая от последните години да дава основните отличия на руски филми – само „Веднъж в провинцията‛ на Катя Шагалова бе наградена, но от журито на ФИПРЕССИ.

Загадка е с какво „От просто по-просто‛ на Реза Мир Карими е по-добър от останалите филми в конкурса. След изказването на председателката на журито Лив Улман може да се предположи, че шведската актриса симпатизира на филма най-вече от женска солидарност с героинята, наистина твърде приятна иранска домакиня, постоянно огорчавана от нещо. Напразната надежда да разгадаеш тайната на нейната неизтребима печал те кара да изгледаш до края този филм, където, в типичния за иранското кино минимализъм, нищо не се случва. И децата на героинята изглеждат бодри и весели, и мъжът й на края си идва от работа съвсем нормален, но нея все нещо я гложди. Навярно най-угнетителните проблеми са тези, които не можеш да формулираш, намеква авторът, и в това се състои тънкостта на иранския филм, който направи впечатление не само на голямото жури, но и на Гилдията на кинокритиците, присъдила му своята награда. Макар че би му стигнала Наградата за женска роля, присъдена на не особено добрата Маргарита Буй от италианския филм „Дни и облаци‛, чиято героиня живее със съпруга си като на ясла, докато той не се разорява и на нея не й се наложи да работи, за да изхранва семейството.

„Георгий‛ за мъжка роля присъдиха на Ричард Дженкинс от американския филм „Посетителят‛, посветен на дружбата на университетски професор с нелегални емигранти. Главното актьорско постижение на Дженкинс в този филм е в това, че той много изразително удря в сирийския национален тамтам „за любов и доброта‛, както се изрази актрисата Ирина Розанова, връчвайки наградата. Но и това решение на журито илюстрира някаква незадължителност на избора, в смисъл, че не по-малко изразителен стар джентълмен, също с понятия за любов и доброта, имаме и в испанския филм „Събуждане от сън‛ и направо е непонятно с какво той е по-лош от американския.

Най-справедливият „Георгий‛ – за режисура – бе връчен на най-добрия филм в конкурса – черно-белият български неоноар „Дзифт‛. Искрено зарадваният и изненадан режисьор-дебютант Явор Гърдев каза, че когато го попитат къде му е дипломата за кинообразование, той ще покаже получената в Москва награда. Прочее, самият „Дзифт‛ достатъчно много говори за образованието, чувството за стил и хумор на автора, включил сред продуцентите Георги Димитров, а мавзолея му превърнал в символичен визуален образ на филма. Някои критици, чули в титрите на „Дзифт‛ песента за смуглянка-молдованка, моментално напуснаха залата, очаквайки, че ще започне поредната антисъветска агитка на бившите братя от соцблока. Прочее, обстоятелството, че действието на филма за откраднат черен диамант, фатална красавица и човек по прякор Молеца, се развива в София през 60-те, има повече стилистично, отколкото социално-политическо значение.

Интригата кой от нашите филми все пак ще избере журито ни държа до самия край на церемонията. Когато се стигна до Специалната награда и режисьорът Михаел Главогер каза, че „е много опасна и решителна крачка, когато постановчикът се опитва да екранизира литературно произведение‛, всички помислихме, че е намек за „Градина‛ на Сергей Овчаров. Но Главогер коварно излъга очакванията и награди незабележимата, по-класическа от „Градина‛, екранизация „Просто сърце‛ на Марион Лейн, сякаш намеквайки на руския режисьор на Чехов, че не бива да се изхвърляш с трактовки и интерпретации, а да бъдеш по-простичък и наградите сами ще дойдат при теб.

Лидия Маслова

Коммерсантъ бр. 110/П(3927), 30 юни 2008


По малко отвсякъде


Както обикновено, основната конкурсна програма на 30. Московски международен фестивал обединява филми от разни страни и континенти – от Северна Америка до Източна Европа и от Източна Азия до Близкия Изток. Глобализацията е и тема на един от конкурсните филми – ‛Посетителят‛ на американеца Том Маккарти.

Професор по икономика, отдавна охладнял към науката, а след смъртта на жена си, пианистка, изпаднал в депресия, е принуден да замине в Ню Йорк на научна конференция по проблемите на глобализацията. Не е подготвен и да открие в тамошния си апартамент двама млади емигранти, настанили се чрез лъжа в пустеещата жилищна площ. Сблъскал се с глобализацията в собствения си дом, професорът неочаквано излиза от калъфа си и започва да се учи да свири на барабани. Когато единият от емигрантите, сириецът Тарек, живеещ вече 9 години в САЩ, неочаквано е арестуван и подготвян за депортация, в Ню Йорк пристига красивата му майка.

Американското кино, което се обръща към проблемите на собствената си страна от гледната точка на ‛посетителя‛, емигранта, ‛чуждия‛, изглежда, автоматично преминава в разред ‛независимо‛ и фестивално. Режисьорът-сценарист Том Маккарти, обаче, не страда от излишна политическа коректност. Докато героят му, изтръгнат от своя уютен и мъничък академичен свят, въстава срещу несправедливостта на американската имиграционна система, сирийката се ужасява, виждайки за първи път приятелката на сина си, дошла от Сенегал: ‛Но тя е толкова черна!‛

Още една постоянна рубрика в основния конкурс на ММКФ – тягостен италиански филм за проблемите на обикновените хора. При това психологическите проблеми се редуват с финансови. Елза, току-що решила да се заеме сериозно с реставрация, разбира, че съпругът й е уволнен от създадената от него самия компания и му се налага да продаде яхтата и да се откаже от прислугата и вечерите в скъпи ресторанти. Елза става секретарка. Но сега, когато тя храни семейството, започва да се замисля дали да не се отърве и от мъжа си.

‛От просто по-просто‛ е ирански филм за освободените жени на Изтока. Главната героиня в изпълнението на Хенгемех Гажиани възпитава децата, върти къщата, помага на съседите, а в свободното време пише стихове. Никой не я цени – нито децата, нито съпругът, нито съседите. Само ръководителката на литературния кръжок хвали стиховете, които героинята така и така се бои да публикува със своето име.

Един от най-силните филми в конкурса е мрачният български ноар ‛Дзифт‛. Тази дума се превежда на екрана и като ‛катран‛, и като ‛лайно‛. Действието в ‛Дзифт‛ се развива между 40-те и 60-те и между песните ‛Там смуглянка-молдованка собирала виноград‛ и ‛Хороша страна Болгария, но Россия – лучше всех‛. Крадец по прякор Молеца и неговият съдружник на име Владивосток извършват дръзка кражба, която завършва с убийство. Излежал присъдата си, Молеца излиза, за да започне нов живот в топлите страни, но пред затвора се оказва в ръцете на стари познайници, които искат само едно – да узнаят къде през всичките тези 15 години е крил откраднатия диамант. И макар Молеца да е ‛по ленински прав‛, както го определя един от героите, той съумява да съхрани тайната си до края. Но животът му прилича на полета на молеца, който случайно живее и случайно умира.

Наталия Рябчикова

Утро. ru, 27 юни 2008 г.


Впереди - страна Болгария, позади - река Дунай*


Българският филм на Явор Гърдев ‛Дзифт‛ взриви конкурса на 30. ММКФ с черен хумор и с препратки към ноар-а и соцреализма. Всъщност и фактурата му е дзифт. В началото на филма далновидно ни съобщават и двете значения на тази екзотична дума. Дзифт първо означава асфалт, а на жаргон – лайно. Когато го гледате, трябва да имате това предвид, както и тезата преди началните титри: ‛Колкото по-големи лайната, толкова по-малка щетата‛.

Главният герой на ‛Дзифт‛, младеж по прякор Молеца, излиза от софийския затвор и тръгва да търси възлюбената си на име Ада. Навън, при свободата, го чакат не най-приятни сюрпризи: докато е бил в затвора, в България се е възцарил комунизмът, а любимата му се е свързала с бившия му съдружник Плужека. Чакат го изтезания, предателства и бягство по мрачните софийски улици. Но Молеца единствен знае как да извади от лайната истински диамант...

Явор Гърдев е български режисьор, съвсем доскоро работещ в театъра. През 2004 неговият спектакъл ‛Пухеният‛ участва в международния фестивал ‛Сезон ‛Станиславски‛. На Гърдев му се носи славата на постмодернист, психолог и провокатор.

‛Дзифт‛ е първият му пълнометражен филм. И е видно с каква свобода режисьорът борави с жанрове и стилове, на пръв поглед несъчетаеми. Съветските песни при Гърдев се вписват прекрасно в атмосферата на ‛черен‛ филм, а непристойните шегички преспокойно си съседстват с културни алюзии а ла ‛фаталната жена – самка богомолка‛. Но ‛Дзифт‛ доставя истинско удоволствие дори не с тънкостите на жанра и почти тарантиновския драйв, а с неизчерпаемия си хумор. Това е първият истински смешен филм в конкурсната програма. Да не говорим, че всъщност е единственият прекрасен участник в конкурса.

Мария Гросицкая

филмз.ру, 27.06.2008 г.


Рита Хейуърт и бягство от Москва


Московският фестивал завърши с традиционното награждаване на разни приятни филми, които никой никога няма да поиска да гледа. Ситуацията е разбираема – всички що-годе интересни руски заглавия отидоха на „Кинотавър‛, неруските се очакват в Карлови Вари, а на московските селекционери дават само това, което няма друг шанс. Тази година имаше едно изключение – „Дзифт‛ на Явор Гърдев, получил награда за режисура, който стърчи сред тези мили хора като fucking паметник на Маяковски. „Дзифт‛ е заснет по книгата на българския културолог Владислав Тодоров, който преподава руска история в Пенсилванския университет (а самият е почти двойник на Мусолини). Гърдев е театрален режисьор, поставял е Вайс и Макдона и все още няма 40. Филмът е хибрид от ноар (в частност „D.O.A‛ на Рудолф Мате) и съветско кино, на пръв поглед направен доста простичко. Героят, печена кримка, излиза от затвора, където 15 години е чел Волтер и речника за чужди думи, остава му денонощие живот, при това времето до смъртта се отчита от радиоточка. Жената-изменница (топмоделът Таня Илиева е просто дивна) пее на български „Put the Blame On Mame‛. Тоест времената са смесени като в лубок, но енергията е луда, а освен това сред общия варварски драйв идеално точно са подбрани и полутонове. Например във филма са използвани три вида черно-бяло – за реалността, за спомените и за измишльотините. И задкадровият глас е уж типичен ноаровски задкадров глас, но върви на дива скорост и периодично е подпиран с музика. Ако трябва да търсим познати аналогии, може би филмът е най-близо до килибаевския „Гонгофер‛ (руски филм от 1992 по сценарий на Пьотър Луцик и Алексей Саморядов, бел. ред.). А „Дзифт‛ всъщност е асфалт, римуван на сто и петдесет равнища – героят го дъвче през цялото време и това е някакво съветско преработване на идеята на „черния филм‛. И т. н. Абсолютно вълшебно кино.

Изглежда, сега „Кино без граници‛ се опитва да го купи за разпространение в киномрежата. Но here, както пее Рита Хейуърт, is a real low-down. Разказаха ми, че „Дзифт‛ е попаднал в конкурса на ММКФ едва ли не въпреки селекционерите и решаващият фактор се оказал фактът, че Гърдев (или продуцентите му) хал хабер си нямат от фестивална конюнктура, а и обичат Русия – просто не им е дошло на ум да пратят филма си на друг фестивал. Тоест това не е тенденция, а, уви, случайност.

Роман Волобуев

Афиша, блог „О кино‛


Тържество на простите неща


Юбилейният 30. Московски кинофестивал не откри в световното кино нищо ново, но по достойнство оцени старото. Най-добрите филми в конкурса бяха ситуирани в средата („Просто сърце‛ и „Веднъж в провинцията‛) и в края („От просто по-просто‛, „Дни и облаци‛ и „Дзифт‛). Сред тях нямаше новаторски произведения, които да посягат на традициите и да изискват от съдиите нов инструментариум за оценяване, така че членовете на журито имаха задачата правилно да използват привичните мерки. Ако възприемем съдийския отбор като организъм, можем да предположим, че ролята на сърцето в него изигра великата актриса Лив Улман, а тази на мозъка – умният киновед и кинокритик Дерек Малкълм. Така че решението бе емоционално и професионално мотивирано.

[...] Напълно закономерно „Сребърен Георги‛ отнесе 36-годишният Явор Гърдев, чиято режисьорска работа „Дзифт‛ е най-ярката и свидетелстваща за високата култура на постановчика творба, способен уверено да решава екзистенциални, жанрови и кинематографични задачи.

Виктор Матизен

Новые известия, 30 юни, 2008



*Заглавието е двустишие от текста на Михаил Исаковски на песента „Под звездами болканскими‛ (1945), музика Матвей Блантер. Във филма от нея е стихът „Хороша страна Болгария, а Россия – лучше всех‛ – бел. ред.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”