Foreign Affairs: Повече петролни страни - повече войни
Светът днес е много по-миролюбив, отколкото преди петнадесет години. Но ако в глобален мащаб насилието е в отстъпление, държавите, производителки на петрол, стават все по-често жертви на конфликти. Те са вече сцената на около една трета от гражданските войни със слаба или силна интензивност, срещу едва една пета през 1992. Според някои анализатори американското нахлуване в Ирак показва, че петролът провокира конфликти между държавите. Най-често обаче той е причината за вътрешни сблъсъци.
Броят на конфликтите, свързани със страните производителки, е обречен да се увеличава, огромното покачване на цените на нерафинираните горива подтиква повече развиващи се страни да добиват петрол и газ. Повече от десетина страни от Африка, в Каспийския район и югоизточна Азия са се превърнали или скоро ще се превърнат във важни износителки. Някои от тях, като Чад, Източен Тимор и Бирма, вече се сблъскаха с граждански конфликти. По-голямата част от другите са бедни, недемократични и лошо управлявани; и са съответно изключително склонни да преминат в зоната на насилието. На всичко отгоре, рекордните цени в този сектор носят неочаквана икономическа печалба, която често повлича след себе си нови смутове.
Петролът не е изолиран случай. Диамантите и някои други полезни изкопаеми пораждат подобни проблеми. Но течните горива, които са най-търсени на планетата - от тях държавите зависят повече, отколкото от златото, медта или какъвто и да е било друг природен ресурс - имат по-силно и по-обхватно влияние.
Петролният бум през седемдесетте години роди огромни богатства и след това доведе до ужасни беди в доста от развиващите се страни. Навремето държавите производителки познаха бърз икономически подем. Но през последвалите тридесет години много от тях бяха парализирани от смазващи дългове, силен растеж на безработицата и забавено развитие, дори упадък на икономиката. Повече от половината членки на Организацията на страните износителки на петрол (ОПЕК) бяха по-бедни през 2005, отколкото преди тридесет години. Богати на петрол страни, пред които се очертаваше бляскаво бъдеще, като Алжир и Нигерия, затънаха в мизерия след десетилетия вътрешни конфликти.
Те са жертви на това, което ние наричаме „проклятието на черното злато“. Един от аспектите на проблема е икономическият синдром, наречен „холандската болест“. Името му идва от трудностите, с които се сблъсква Холандия през шейсетте години след находката на природен газ в Северно море. Когато става важен износител на този ресурс, страната е сполетяна от нещастие. Стойността на валутата й се покачва, което прави износа й на земеделски и промишлени продукти по-малко конкурентоспособен и съответно го проваля. Лишена от печалбите от земеделски и промишлени стоки, страната става зависима от своите суровини и попада под властта на световните, често променящи интереса си, пазари. В Нигерия, например, петролният бум в началото на седемдесетте години причинява фалит на земеделския износ, който се срива от 11,2% през 1968 до 2,8% през 1972. Страната все още не се е съвзела.
Внезапният прилив на валута е другата страна на проблема. Рядкост са страните производителки на петрол, които са достатъчно дисциплинирани по отношение на бюджета, за да инвестират тази манна небесна предпазливо. Правителствата на Нигерия и Казахстан, например, заровиха печалбите си от петрола в строежа на нови столици, като в същото време не успяват да доставят питейна вода на множество селища, в които тя липсва.
Петролното богатство създава и политически проблеми, често по-опасни от икономическите. То има тенденция да увеличава корупцията, да засилва властта на диктаторите и да разклаща младите демокрации (и демократи). Колкото повече правителствата на Иран, Русия и Венецуела печелят благодарение на износа на петрол и газ, толкова по-малко те се показват отговорни към гражданите си, толкова по-лесно им е да купят своите противници или да ги накарат да замлъкнат. Рисковете от въоръжени конфликти представляват главната опасност пред новите износители. Те може да се проявят както като локална битка за отцепване от държавата - като в делтата на Нигерия или в южните части на Тайланд – така и като истинска гражданска война, каквито са случаите в Алжир, Колумбия, Судан и, разбира се, Ирак.
Добивът на петрол може да породи конфликти в три посоки. Първо, той може да доведе до икономическа нестабилност, извор на политически безпорядък. Освен това доходите служат често за финансиране на въстанически движения. Бунтовниците могат да крадат запаси и да ги продават на черния пазар (такъв е случаят в Нигерия и Ирак), да измъкват пари чрез изнудване от петролните компании, намиращи се в изолирани райони (като в Колумбия и Судан), или пък да намерят търговски партньор, готов да ги подкрепя финансово, в замяна на тяхно бъдещо благоразположение в случай, че заемат постове във властта (Екваториална Гвинея и република Конго). И накрая, добивът на петрол насърчава сепаратистките движения. Петролните или газовите ресурси на една страна са разположени главно в икономически територии, които доставят на държавата голяма част от доходите. Но там жителите имат трудности с намирането на работа, а и търпят вредните последици от тази дейност, като загубата на правото на собственост и последиците върху околната среда. За да възстановят равновесието, някои жители искат автономия, както в петролните райони на Боливия, Индонезия, Иран, Ирак, Нигерия и Судан.
Това не означава, че петролът е единствената причина за тези конфликти. Но неговият добив проявява латентните напрежения и съответно катализира сблъсъци между правителствата и техните противници. Най-доброто решение за развитите страни ще е да намалят значително консумацията на петрол и газ, за да накарат развиващите се да намерят верния път за измъкване от бедността. Но, като се има предвид крайната зависимост на западните икономики от фосилните изкопаеми и нарастващото търсене от Индия и Китай, дори една радикална смяна на посоката може да подобри ситуацията едва след няколко десетки години.
Междувременно се налага да сменим подхода. Възможни са четири стъпки: да се лишат от ресурси бунтовниците, които печелят от продажбата на петрола; да се подтикнат правителствата на страните износителки на петрол към повече прозрачност; да им се помогне да управляват по-добре финансите си; да се упражни натиск върху съпротивляващите се страни да уважават правата на човека и да преговарят, в случай на нужда, с бунтовническите движения, когато исканията им са справедливи.
Майкъл Л. Рос
Foreign Affairs, Ню Йорк
Броят на конфликтите, свързани със страните производителки, е обречен да се увеличава, огромното покачване на цените на нерафинираните горива подтиква повече развиващи се страни да добиват петрол и газ. Повече от десетина страни от Африка, в Каспийския район и югоизточна Азия са се превърнали или скоро ще се превърнат във важни износителки. Някои от тях, като Чад, Източен Тимор и Бирма, вече се сблъскаха с граждански конфликти. По-голямата част от другите са бедни, недемократични и лошо управлявани; и са съответно изключително склонни да преминат в зоната на насилието. На всичко отгоре, рекордните цени в този сектор носят неочаквана икономическа печалба, която често повлича след себе си нови смутове.
Петролът не е изолиран случай. Диамантите и някои други полезни изкопаеми пораждат подобни проблеми. Но течните горива, които са най-търсени на планетата - от тях държавите зависят повече, отколкото от златото, медта или какъвто и да е било друг природен ресурс - имат по-силно и по-обхватно влияние.
Петролният бум през седемдесетте години роди огромни богатства и след това доведе до ужасни беди в доста от развиващите се страни. Навремето държавите производителки познаха бърз икономически подем. Но през последвалите тридесет години много от тях бяха парализирани от смазващи дългове, силен растеж на безработицата и забавено развитие, дори упадък на икономиката. Повече от половината членки на Организацията на страните износителки на петрол (ОПЕК) бяха по-бедни през 2005, отколкото преди тридесет години. Богати на петрол страни, пред които се очертаваше бляскаво бъдеще, като Алжир и Нигерия, затънаха в мизерия след десетилетия вътрешни конфликти.
Те са жертви на това, което ние наричаме „проклятието на черното злато“. Един от аспектите на проблема е икономическият синдром, наречен „холандската болест“. Името му идва от трудностите, с които се сблъсква Холандия през шейсетте години след находката на природен газ в Северно море. Когато става важен износител на този ресурс, страната е сполетяна от нещастие. Стойността на валутата й се покачва, което прави износа й на земеделски и промишлени продукти по-малко конкурентоспособен и съответно го проваля. Лишена от печалбите от земеделски и промишлени стоки, страната става зависима от своите суровини и попада под властта на световните, често променящи интереса си, пазари. В Нигерия, например, петролният бум в началото на седемдесетте години причинява фалит на земеделския износ, който се срива от 11,2% през 1968 до 2,8% през 1972. Страната все още не се е съвзела.
Внезапният прилив на валута е другата страна на проблема. Рядкост са страните производителки на петрол, които са достатъчно дисциплинирани по отношение на бюджета, за да инвестират тази манна небесна предпазливо. Правителствата на Нигерия и Казахстан, например, заровиха печалбите си от петрола в строежа на нови столици, като в същото време не успяват да доставят питейна вода на множество селища, в които тя липсва.
Петролното богатство създава и политически проблеми, често по-опасни от икономическите. То има тенденция да увеличава корупцията, да засилва властта на диктаторите и да разклаща младите демокрации (и демократи). Колкото повече правителствата на Иран, Русия и Венецуела печелят благодарение на износа на петрол и газ, толкова по-малко те се показват отговорни към гражданите си, толкова по-лесно им е да купят своите противници или да ги накарат да замлъкнат. Рисковете от въоръжени конфликти представляват главната опасност пред новите износители. Те може да се проявят както като локална битка за отцепване от държавата - като в делтата на Нигерия или в южните части на Тайланд – така и като истинска гражданска война, каквито са случаите в Алжир, Колумбия, Судан и, разбира се, Ирак.
Добивът на петрол може да породи конфликти в три посоки. Първо, той може да доведе до икономическа нестабилност, извор на политически безпорядък. Освен това доходите служат често за финансиране на въстанически движения. Бунтовниците могат да крадат запаси и да ги продават на черния пазар (такъв е случаят в Нигерия и Ирак), да измъкват пари чрез изнудване от петролните компании, намиращи се в изолирани райони (като в Колумбия и Судан), или пък да намерят търговски партньор, готов да ги подкрепя финансово, в замяна на тяхно бъдещо благоразположение в случай, че заемат постове във властта (Екваториална Гвинея и република Конго). И накрая, добивът на петрол насърчава сепаратистките движения. Петролните или газовите ресурси на една страна са разположени главно в икономически територии, които доставят на държавата голяма част от доходите. Но там жителите имат трудности с намирането на работа, а и търпят вредните последици от тази дейност, като загубата на правото на собственост и последиците върху околната среда. За да възстановят равновесието, някои жители искат автономия, както в петролните райони на Боливия, Индонезия, Иран, Ирак, Нигерия и Судан.
Това не означава, че петролът е единствената причина за тези конфликти. Но неговият добив проявява латентните напрежения и съответно катализира сблъсъци между правителствата и техните противници. Най-доброто решение за развитите страни ще е да намалят значително консумацията на петрол и газ, за да накарат развиващите се да намерят верния път за измъкване от бедността. Но, като се има предвид крайната зависимост на западните икономики от фосилните изкопаеми и нарастващото търсене от Индия и Китай, дори една радикална смяна на посоката може да подобри ситуацията едва след няколко десетки години.
Междувременно се налага да сменим подхода. Възможни са четири стъпки: да се лишат от ресурси бунтовниците, които печелят от продажбата на петрола; да се подтикнат правителствата на страните износителки на петрол към повече прозрачност; да им се помогне да управляват по-добре финансите си; да се упражни натиск върху съпротивляващите се страни да уважават правата на човека и да преговарят, в случай на нужда, с бунтовническите движения, когато исканията им са справедливи.
Майкъл Л. Рос
Foreign Affairs, Ню Йорк
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
