„Представата, която изграждаме един за друг. Пластове и пластове недоразумения. Представата, която имаме за себе си“. Това е нещото, с което опитва да се бори писателят Нейтън Цукерман – алтер егото на Филип Рот в романа „Американски пасторал“ – и го прави както може, пишейки. Спойката на този обемен и амбициозен роман е не толкова подробната социологическа основа, колкото именно тази борба с вкоравените представи, със загубата на гъвкавост и въображение; борба, която Цукерман-Рот вижда като стратегическа задача на литературата и може би никак не е далеч от истината. Един прагматичен отговор на въпроса защо се пишат и четат литературни произведения би могъл да бъде тъкмо този: за да разширяваме и тренираме своите представи за другите и за себе си.

Цукерман има конкретен казус, с който да се бори. Когато неговият детски идол, звездата на еврейския квартал в Нюарк, спортистът Симор Левов по прякор Шведа изненадващо го кани на среща с мътен намек за някакви премеждия и трагедии, белязали живота му, Цукерман проявява извънредно бавен социален рефлекс и не схваща нищо. Не успява да „разтвори“ Шведа и започва да разбира какво се е случило едва след скорошната му смърт.

Шведа Левов се е оженил за Мис Ню Джърси, наследил е преуспяващата ръкавичарска фабрика на баща си и е живял спокойно и доволно до деня, в който заекващата му дъщеря взривява един пощенски клон като протест срещу войната във Виетнам, после избягва и минава в нелегалност. Това е, което Цукерман знае. Останалото трябва да си възстанови както може, а той го може по писателски. Така че по-голямата част от „Американски пасторал“ разказва какво се е случило в живота на Шведа Левов под формата на една реконструкция, един сложен градеж от хипотези; и на по-дълбоко ниво разказва именно за психологическите и писателски основания и механизми на това усилие. Романът като реконструкция на чужд живот, романът като система от хипотези за чужд живот, романът като ничия земя между онова, което знаеш, и онова, което можеш само да предполагаш, но го предполагаш с всичките литературни подробности, на които си способен. По един всъщност фин и незабележим начин романът „Американски пасторал“ използва самия себе си, собственото си тяло, за да говори за литературността, да покаже литературността и да играе с въпросите какво е истина и какво – измислица. И тук за пореден път съжалявам, както са съжалявали и други, че българският език не разполага с дума като fiction, която да означава едновременно измислица и художествена проза. „Американски пасторал“ е „самият fiction“.

Романът, изграден около герой, който по някакви свои причини се заема да реконструира чужд живот – това, разбира се, не е нещо ново. Този похват е много характерен за писател, който очевидно има огромно влияние върху Рот – Уилям Фокнър. „Американски пасторал“ е по актуализиран начин „фокнъровски“ и в мащаба си, и във вниманието към детайлите на бита, и – умерено, за щастие – също така в своя стил, в разливащата се река от думи. Само че, ако Фокнър пише винаги за Юга, Рот пише винаги за евреите в Америка. Впрочем, правил го е и по съвършено различни начини – нищо фокнъровско, нищо подобно на „Американски пасторал“ няма в искристата сатира на „Синдромът Портной“, например. Това, което е избрал да прави в „Американски пасторал“, си има и своята цена – известна тежест и бъбривост. „Американски пасторал“ се чете бавно, но си струва. А и преводът на Елика Рафи е като цяло много компетентен и емпатичен.