Void създава образи, които имат свойството да засядат за дълго в съзнанието и да се завръщат неочаквано.

Движенията са доведени до пълнота и крайност. В него се изследва механично повтарящият се жест, отношението към другия, което тялото е вписало в повтарящо се движение.

Тялото, което този пърформанс изследва, е помнещо, говорещо тяло. Направено от хабитуси (казано с Бурдийо).

Любопитното и новото тук е, че Виолета Витанова, Станислав Генадиев и Владимир Кръстев не търсят изображение чрез движението. ‛Void‛ не изобразява, не представя сюжет, модерен танц, (в традицията на бляскави и вече класически фигури, като Бауш, Валц, Фабр, Килиан, Лайтфут и пр., и пр.), нито технично, енергетично, физически въздействащо тяло. Техните опити са в друга посока на експериментиране. Тя е различна, по-радикално мислеща като цяло функциите на телесността и образа в театъра. Създателите на ‛Void‛ напипват своя път в изследването и показването на тялото като социален конструкт, въздействащ върху зрителя емоционално.

Любовният триъгълник е преобърнат геометрично в разгъващо се движение между Виолета Витанова, Станислав Генадиев и Владимир Кръстев. А всяко отделно движение се конструира в реакцията на другия. Тоест ‛Void‛ (незает, свободен) може да се види като иронично преобръщане на представите за свобода на лично движение.

Пространствено-визуално и движенчески пърформансът показва естетизирана реалност, която въздейства емоционално. Тя леко дистанцира погледа от ‛предмета‛ и така авторите връщат ‛лентата‛ на гледащия по-късно към ставащото на сцената. От тази гледна точка визуалната среда на Владимир Славов, Петър Петров и Мирослав Йорданов е добра, прецизна и интересна работа. Рядко се случва при подобни експерименти пространството и образите да са и емоционални, и умни, както тук.

‛Void‛ означава също и празно пространство, празнота. Авторите на пърформанса създават такова театрално пространство и ще се опитват да го изпълват.

Всъщност с ‛Void‛ бе открит Малък сезон. Този половинчасов пърформанс бе единственото, заедно с ‛Антология на живите‛, което гледах тази година от него. По-малко е от малко, но дори за тези два дни се виждаше огромният интерес към Сезона.

Десетте дни в ‛Сфумато‛ нямат амбицията да разтърсват нито света, нито софийската сцена, но придобиват все по-важно значение за нея. Защото се превръщат в единственото време от Големия сезон, когато в едно пространство се концентрира иначе разпиляваната из познатите и обичайни театрални места енергия. Става дума за опити, самоидентифициращи се като ‛различни‛. В този смисъл и ‛Void‛, и ‛Антология на живите‛ (Мартин Карбовски, Тома Марков, Калин Терзийски-Кайо, Ангел Константинов, Светослав Терзийски-Батьо, Стефан Иванов, Радослав Парушев и Момчил Николов) са добър пример, защото са две съвсем разминаващи се ‛различности‛.

‛Void‛ е опит в театъра, който се интересува от възможността на новия перформативен, недраматичен театър да работи с тялото като ‛материал‛, мислен в социалната си конструираност. В него образът е всичко.

‛Антология на живите‛, обратното, е пърформанс, опит в театъра, който се интересува от вече подетата (от ‛Сфумато‛) възможност театърът да представя литературата в лицето на поетите пред своята публика (до сега на тяхна сцена бяха представени Ани Илков и Георги Господинов). В техния пърформанс думите са всичко. Както и да се държаха ‛сценично‛ авторите. А думите в томчето стихове остават ‛за вкъщи‛. Ако искаш, го отваряш, ако не искаш - не.