Ориана Фалачи е едно от най-големите имена в световната журналистика на XX век. Богата биография, изключителна култура, отлична езикова подготовка - Фалачи влиза в журналистиката като оформена личност, готова да изразява и отстоява мнението си. Появата й на страниците на световния печат не е свързана с издигналата се по-късно вълна от будни девойки, грабнали „перото“ със същата стръв, с която в началото на миналия век будните селски моми са ставали шивачки. През 90-те години тази вълна заля страниците и на българската преса. И удави добрия стил. При Фалачи обаче стилът се оформя на базата на ясна позиция и зачитане на човешкото достойнство: тя познава себе си, готова е да изслуша събеседника и знае, че читателят не е идиот.

Като журналист Фалачи е преминала през огън и вода, но това не притъпява сетивата й, не забавя реакциите. Ето защо взривовете на 11 септември 2001 година предизвикват „Яростта и гордостта“ на тази необикновена жена. За три години книгата претърпява двадесет и осем издания на италиански език. Именно вестник Култура запозна българския читател с вестникарския (първи) вариант на тази книга. Блестящият превод бе направен от Нева Мичева. През април 2004 година италианското издателство ‛Рицоли“ пуска втората книга от поредицата на Ориана Фалачи „Силата на разума“. За шест-седем месеца „Силата на разума“ претърпява осемнадесет издания в Италия. През септември 2004 година излиза третата, последна книга от трилогията - „Ориана Фалачи интервюира себе си. Апокалипсис“.

Фалачи вече е неизлечимо болна, когато работи върху трилогията, но във всеки ред, излязъл изпод ръката й, се чувства „силата на разума“. Категорична, непримирима, на моменти крайна, Фалачи разтърсва читателя, за да го накара да разбере колко съдбовно важни за нашата култура са въпросите, повдигнати от нея. Търси отговорите и настоятелно ги повтаря, без да се бои от обвиненията, които не закъсняват да се изсипят върху нея. Обвинения и заплахи.

Преди около месец издателска къща ‛Мак“ предложи на българския читател превод на „Силата на разума“. Предговорът на преводача Огнян Дъскарев показва, че той си дава сметка кого превежда. Това обаче прави още по-необясним факта, че книгата се превежда от английски. Цитираното обръщение на Ориана Фалачи към англоговорящите читатели, в което авторката подчертава, че е решила сама да преведе книгата си от италиански на английски, в никакъв случай не може да обясни или оправдае това решение на българското издателство. Първо, защото Фалачи като автор може да постъпва както намери за добре със своя текст. И, второ, защото българският превод не само че не успява да възпроизведе енергичния, огнен изказ на Фалачи, но и на моменти просто преиначава оригинала. На с. 79 от българския превод се казва: „Тоест свинското месо трябва да бъде заменено с месо halal.“ В италианския текст това е: „... трябва да предлагат ислямска храна. Тоест месо халал и други такива“. На с. 80 в българския превод има следното изречение: „Нищо, освен мъжете, които дедите ви изколиха, или оставиха кости в каменните кариери.“ Кой точно е оставил кости в каменните кариери, трябва да реши интелигентният читател, преводачът не се занимава с подобни дреболии. Малко след това в българското издание липсват няколко страници от оригинала. Не ми стана ясно дали това е редактиране или цензура. И само още едно изречение от същата тази четвърта глава. „Сега се питам как хора като мен от небрежност, глупост или съдба, не видяха накъде вървим“. Оригиналът: „И докато го казвам, ме пронизва въпросът: как стигнахме дотук. А докато ме пронизва, се питам още: какво е това невежество или съдба, заради което хора като мен не усетиха навреме накъде отиваме“.

После идва: „Опасявах се, че ако го подценявам, той ще изглежда по-важен, отколкото е“ (с. 85), докато при Фалачи е: „но имаше няколко момента, в които си помислих, че навярно е грешка да не се взима насериозно.“ Или: „... и в моргата, сред труповете, където отидох след това“ (с. 89). В оригинала: „... и в моргата, сред труповете, където се озовах след това“. Когато става дума за морга, има голямо значение дали отиваш сам, или те отнасят. Пътьом само ще спомена за „противоположни противници“ (с. 133) и „обожателски филм“ (с. 84).

Неясноти, неразбиране – очевидно преводачът има проблеми с българския език (приемам за даденост, че английският няма тайни за него). И отново се питам: защо Фалачи трябва да идва в България, преминавайки през англоезичния читател? Защо българското издание няма авторски права? Добре е собственикът на издателска къща ‛Мак“ Калин Манолов, който е и редактор на превода, да отговори на тези въпроси. Защото ситуацията много напомня преводите на български на Шандор Петьофи, направени от Н.Н. и описана от неподражаемия Дьорд Сонди така: „Малината, полазена от вонещица, продължава да прилича на малина.“