Български  |  English

Варненско лято’ 08: юлски продукции

Опазените традиции

Който познава Варна, му е известно, че от Пощата и Катедралата през Площада с Драматичния театър до хотел „Черно море‛, та все нагоре по Главната до Университета, се простира „стъргалото‛ на града. Тръгвам по този маршрут в събота сутрин да си диря вестника, за да видя как е излязъл опусът ми за юнското протичане на фестивала. Будките са някъде към 15-20. Никъде Култура я няма. Не я е имало през годината. Отрицателните отговори на моето питане „Извинете... (и т.н.)‛ са оцветени от недоумение, обяснителност, възмущение („Тая пък какво иска!‛). В киоска пред Университета продавачът е мъж, лицето му изразява отношение към печатното слово. Учуден е, че Култура още я има, смятал обратното. „Още утре‛ щял да се осведоми при дистрибуторите. Питам го за броя на стоката, която продава, не го знае точно, от листа с доставката за деня се вижда, че само всекидневниците са 24. Девойче идва и изписква от радост, че любимото му вестниче „Love‛ е в наличност. Плаща и взима. Изричам дълбокомъдрено фраза от миналия броя на Култура: „Глупостта не е природна даденост, а се произвежда.‛ Тя поощрява рецензента в мен.


Интеркултурни продукции

Юлската концертна продукция на „Варненско лято‛ показва тази година по реалистичен начин това, което фестивалната институция е в състояние да направи с оглед на организационно-финансовия си капацитет, при съизмерване с няколкото значими музикални фестивали в страната и при неотменно съзнание за 82-годишната си традиция, която прави феста уникален далеч не само за България. Установи се практиката за определени периоди – да речем 5 или 6 години – да се работи в сътрудничество с „музикопроизвеждащи‛ структури/групи/хора от страната и чужбина, в това число и от задграничната българска музикантска диаспора . Например с виолиста Юри Башмет и с неговия ансамбъл „Московски солисти‛, които по определение са високото равнище и които припознаха „Варненско лято‛ като един от предпочитаните от тях летни подиуми. Или с музиканти от доброто средно равнище, които трябва обаче да са във връзка с високото.

Да започнем с едни от тях: фамилията Маркови. Това са установилите се (след успешни конкурсни изяви) във Франция Илиян и Янита Маркови и братът Пламен Марков, представящ от своя страна като диригент оркестровото музикантство на Плевен. (Този път – Камерен оркестър при Плевенската филхармония.) Специалитет на пианистите Маркови е концертният Бах с повече от едно пиано в соловата част (тази година - Концерт за две пиана до минор). Интересното е, че Маркови „водят‛ със себе си други гости от Франция. Тази година – за втори път – „на крака‛ дойде композиторът Никола Бакри, автор на голямо количество инструментални и инструментално-оркестрови произведения. Започнал като сериалист, Бакри днес подчертава своето завръщане към традицията, израз на което бе и изпълнената (за първи път в България) негова транскрипция за струнен оркестър на Фантазия и фуга в ла минор от Й.С. Бах. Активността на Бакри в концертния жанр бе демонстрирана по ярък начин от изпълнението на неговия Камерен концерт за кларинет и оркестър оп. 61 (1998), написан по инициатива на – тук вече става същински интересното! – кларинетиста Филип Кюпер. Неговото изпълнение на ефектната солова партия на творбата го нареди сред най-добрите солисти-гастрольори на „Варненско ялято`08‛. От „вълшебния ръкав‛ на Маркови изскочи още нещо: премиерно изпълнената с участието на народен хор „Цветница‛ композиция, която нейните многобройни създатели са нарекли „Сюита за народен хор, две пиана и струнен оркестър по произведения на Атанас Илиев‛. Историята на този продукт, финансиран от фестивала, е дълга. Тук ще спомена само, че неин главен аранжьор/дизайнер е Георги Андреев, добавил към хорови песни и обработки на Атанас Илиев поръчаните от Маркови клавирни вметки „а`ла Клайдерман‛ плюс щипка barbaro, както и съответен инструментален съпровод.

Концертът „Милчо Левиев – музика за две пиана‛ бе същинската crossover-проява в тазгодишното „Варненско лято‛. Осъществиха я Милчо Левиев и Ганка Неделчева като клавирен дует, сформиран покрай осъществявания близо 10 години проект на Неделчева (в качеството й на професор по пиано в Софийския университет в катедра „Музикална педагогика‛) да редактира и издаде отначало един, след това два, та днес станали вече четири сборника с музика за пиано на Левиев. Концертът във Варна представи третия сборник, съдържащ преработените от Левиев за две пиана „Малка старинна музика‛ (1959), „Вариации по тема от Корели‛ (1956) и „Бароков джаз-концерт‛ (1965), както и оригиналната за две пиана фантазия „Шехерезада‛ по симфоничната сюита на Римски-Корсаков (2006). Сериозният читател на вестника моля да ме извини за израза, но по-щур концерт от този отдавна не бях посещавала. Понякога си мисля, че хора като Милчо Левиев затова са „в джаза‛ (освен заради изключителната им музикалност, разбира се), защото май единствено там могат да правят игра. Тоест – нещо с отворен край, с отворени възможности, с преход от предвиденото към неочакваното, от академичното към смешното и обратно. Та и този път Милчо – освен че свири блестящо - сменя роялите, променя реда на пиесите, вмъква друг репертоар (номера от Бахов пасион!!!), говори и се разхожда до насита, импулсиран от непосредственото реагиране на публиката, по-многобройна от всякога. А Ганка Неделчева бе за мен много приятно откритие в амплоато на импровизатор и на отличен партньор на такъв живак като неизтощимия Милчо Левиев.

Сериозна инвестиция в профилирането и диференцирането на музикално-културното многообразие на град като Варна и особено в опазването на постигнатите ценности е дейността на оркестър Симфониета с диригент Милко Коларов. Акцентът в тазгодишния му концерт във „Варненско лято‛ бе поставен върху изпълнението на първата творба-жалон в творчеството на Димитър Христов (личното присъствие на твореца увеличи стойността на концерта) – неговата Симфониета за струнен оркестър (1956). Възприемам тази проникновена реализация на Христовата ‛Симфониета‛ от Коларовата Симфониета не само като дар в навечерието на 75-ата годишнина на големия наш композитор-съвременник, но и като изпълнен дълг/напомняне: „Варненско лято‛ е подиум и на българското звукотворчество! Както и на непознати за България творби, каквато за нас бе приятната и интересна като малоформатно третиране на кантатната ораториалност „Меса на рибарите от Вилервил‛ от Габриел Форе. Доколкото разбирам, инициативата за нейното изпълнение във Варна отново е плод на интеркултурен диалог, този път между превъзходния варненски Хор на девойките при хоровата школа „Морски звуци‛ с диригент Захарина Милкова-Никитасова и женския хор Габриел Форе (Франция) с диригент Терез Фаре-Физио, застанали редом на варненския фестивален подиум. Класичното в концерта на оркестър Симфониета дойде чрез реализацията на Концерта за виолончело до мажор от Й. Хайдн, изпълнен вдъхновено в соловата му партия от Анатоли Кръстев.


Квартети, триа, квинтети

От няколко години „Варненско лято‛ откроява похвална инициатива – представяне на квартетното изкуство на Европа. Обосновка (из материали на организаторите): „Защото квартетното изкуство рядко присъства в редовния концертен живот; защото ансамбловата култура на квартетите е предизвикателство за публиката.‛ Ето кои състави са гостували от 2006 г. насам: струнните квартети Изаи (Франция), Кус (Германия), Барток (Унгария), Валингер (Чехия) и, разбира се, квартет Димов. Различен по състав е гостувалият от Холандия квартет Електра (цигулка, ударни, сопран, блок флейта). Тази година поредицата е продължена от струнен квартет Келер (Унгария), създаден през 1987 г., който през 1990 г. печели всички награди и специални отличия на конкурсите „Евиан‛ и „Борчани‛. За струнен квартет Келер пишат Дьорд Куртаг, Йорг Видман и др., имат „страхотни‛ в репертоарно отношение записи с ЕСМ, като например Изкуството на фугата от Й.С. Бах. Следващият им концерт с нов репертоар е през октомври в Бостън, а седмица след Варна ги чакаше концерт в Мюнхен с програмата, изпълнена на „Варненско лято‛.

В тази програма има една особеност и това е участието на големия флейтист Андраш Адорян, също унгарец по произход, но – както е известно – от десетилетия живеещ и работещ в Германия и музициращ по света. Адорян изнасяше по същото време майсторски клас в Лятната академия на фестивала при огромен наплив на кандидат-участници. Организирайки това „съвпадение‛, „Варненско лято‛ влезе в ролята на мениджър на фестивални проекти, като даде възможност да се случи желаната от квартет Келер първа творческа среща с именития им сънародник. И ето какво се получи: първа част на концерта, изнесен в състав Андраш Адорян-флейта, Янош Пилц-цигулка, Золтан Гал-виола и Юдит Сабо-виолончело; втора част – струнен квартет Келер начело с водача си Андраш Келер. Не съм единствената, която счита, че този именно концерт бе естетически най-силното в тазгодишното издание на „Варненско лято‛, ако такава класация въобще е възможна. Сега читателят ще ми позволи да си повъобразявам относно причината на изключително наситеното преживяване, което ни достави концертът на Адорян и Келер. Обективна причина е майсторското музициране на прославения флейтист, считан за наследник на Жан-Пиер Рампал и Орел Николе: музициране естествено и при всяко положение - не силово. А пък Андраш Келер си имаше проблеми с ръката... И така (за да не се претоварва) отстъпи в първата част на вечерта свиренето с Адорян на втората цигулка – удивително „кооперативен‛, поддържащ ансамбловостта виолонист. В резултат – един Келер с Адорян в изпълнение на Квартети от Моцарт (KV 285 и 285b), а именно нежен и сговорчив, ведър и аристократичен; и съвсем друг квартет Келер с титуляра си начело в изпълнение на Струнен квартет № 14 „Смъртта и момичето‛ от Шуберт. Ето, за това изпълнение ми е думата и аз съм направо смутена от израза, с който „онзи в мен, дето пише‛ го определя: изпълнението беше, как да кажа, свирепо. В смисъл – ожесточено, максималистично, решено на всичко и в крайна сметка – много драматично. Може да не е за вярване, но още звучи в съзнанието ми.

Имаше в програмата на „...лятото‛ две хубави триа, които, прибавени към изявите на квартетите Келер и Димов, привнесоха към съдържанието му вглъбения характер на един минифестивал на камерното музициране. Първото се нарича Академично клавирно трио при Guildhall School of Music and Drama – London, създадено е преди три години от проф. Стефан Попов, дългогодишен преподавател в упоменатото учебно заведение, и е съставено от... две варненки и една панагюрка (отново диаспората!) на по 22 и 25 години (Марина Димитрова - цигулка, Лора Маринова -виолончело, Сибила Константинова-пиано), три много напористи, талантливи и мили момичета в период „Sturm und Drang‛, чиито повече от успешни CV-та направо могат да бъдат изучавани в магистърски курсове на тема „Как да успеем в големия свят на музиката‛. (В програмата им - триа от Бетховен, Брамс, Бабаджанян.) А другото трио и квинтетът бяха вече камерни състави към гостуващия за четвърти път във Варна


Ансамбъл Московски солисти и Юри Башмет,

с чиито три изяви свършват разглежданите от мен седмици на фестивала. В първата камерна вечер бяха поднесени Трио в ми бемол мажор от Брамс и Клавирен квинтет сол минор опус 57 от Шостакович, а Александър Мелников – подчертано енергичен и стилово добре осведомен млад пианист – поднесе артистично и бравурно Шубертовата Фантазия Скитникът. Втората вечер бе очаквана трепетно – самият Юри Башмет „най-после‛ щеше да свири, при това не какво да е, а „прощалната‛ Соната за виола оп. 147 от Шостакович (във вариант за виола и струнен оркестър). Бяха изпълнени още „Аполон Мусагет‛ от Стравински и „Четири темперамента за пиано и струнен оркестър‛ от Паул Хиндемит със солист отново Мелников. Според мен, основната заслуга на вечерта бе тази, че постави на изпитание и несъмнено разшири репертоарните представи на варненската концертна публика. През 2008г. – годината на получаването им на наградата Грами – Башмет и „солистите‛, както разказаха, са имали изключително натоварен концертно-записен сезон. На това отдавам известната липса на музикантски хъс и усещаната умора (по-скоро отсъствие на воля към максимализъм) в тяхното изпълнение, което преди години заобичахме именно поради неговата изпълнителска безкомпромисност. Финалната вечер на гостите от Москва бе върхова по показателя посещение на публиката. Популярната програма предлагаше виртуозитет и познати красоти: „Годишните времена‛ на Вивалди и Хайдн – Симфония № 49. Същински интересното бе изпълнението – първо за България, както и за „Московски солисти‛ (произведението е изпълнено премиерно от друг състав) – на идилично-съзерцателната творба „Капоте‛ за баян, струнни и ударни от Гия Канчели. Тя е написана за удивителния Фридрих Липс, солиращ и тази вечер. в маниера на една „отдаденост на спомена‛, така присъщ за акордеона, когато е лирично третиран.
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”