Български  |  English

Пространство за изкуство?

Наскоро в Червената къща беше представен филмът Пространство за изкуство (реж. Никола Дзамбели), последван от дискусия по същата тема.

Филмът проследява гледните точки на представители на гражданския сектор към темата за инфраструктурна подкрепа и създаване на пространства за независимо изкуство и култура.

Опитвайки се да отговори на въпроса за необходимостта от такива пространства, филмът ни среща с артисти и културни оператори, работещи извън сферата на държавните и общински културни институти, и представя техния поглед към съвременни културни практики и изкуство в София, техните визии за възможностите за създаване на нови пространства и скицира потенциални сценарии за развитие.

Филмът се реализира в рамките на застъпническа кампания „Пространство за изкуство‛ на Фамилия НПО „Изкуство и култура‛*. Кампанията се осъществява в партньорство с „Институт Отворено общество-София‛.

Във филма са включени разговори с Весела Ножарова (куратор на свободна практика), Галина Борисова (артист на свободна практика), Ивайло Петков (архитект), Йово Панчев (Даухаус – платформа за независимо изкуство), Леда Екимова (артист, галерист, галерия „Пистолет‛), Младен Алексиев (театрален режисьор, Организация 36 маймуни), Нели Митева (дизайнер, мениджър на Иван Асен 22 – място за съвременни изкуства и дизайн), Петко Дурмана (артист, директор на Сдружение Интерспейс), Цанко Василев (филмов режисьор, директор на Международен фестивал за късометражно кино „В двореца‛), Десислава Гаврилова и Цветелина Йосифова (директори на Център за култура и дебат Червената къща).

В дискусията участваха Йорданка Фандъкова (заместник-кмет ‛Култура, образование, спорт и превенция на зависимости‛, Столична община), Борислав Павлов (главен инспектор в Отдел ‛Инспекторат по опазване на движимите паметници на културата‛ към Дирекция "Музеи, галерии и изобразителни изкуства", Министерство на културата), и Маргарита Доровска (изпълнителен директор на Фондация Култ.бг, координатор на Фамилия НПО, един от авторите на филма). Модератор беше Цветелина Йосифова.


---

От години, публично или не, тече диалог за липсата на пространство, инфраструктура и изобщо среда за алтернативните (независими) форми на изкуство в София. Става въпрос за по-експерименталните негови прояви, които, за разлика от „традиционните‛ и „утвърдените‛, имат значително по-малко публика и са определяни като по-скоро чужди и неразбираеми от повечето хора. От години авторите на този тип изкуство (наричани с обобщаващото понятие „артисти‛) са принудени да търсят алтернативни пространства за „маргиналните‛ си занимания. Това често са тавани, мазета, изоставени складове, бивши фабрики, зали в болници, полусрутени къщи... Най-често несигурни и временни убежища, които обикновено са им отнемани, разрушавани или пък към тях се проявява пазарен интерес. Въпреки лошите условия обаче, тези хора не се отказват да създават „творчески продукти‛. Дори печелят награди, субсидии и подкрепа от чуждестранни фондации. Те работят в областта на театъра, киното, визуалните изкуства, модния дизайн, музиката и съвсем не са безинтересни. Усещането обаче е, че никой не се интересува от тях. Нещо повече – че няма нужда от тях, че са излишни. Обикновено те са на свободна практика, в сферата на т. нар. „свободни професии‛. Тоест, не разчитат на постоянни доходи и най-често трябва да се примирят с факта, че е необходимо да започнат странична работа, от която да печелят някакви пари. Проблемът с финансирането, впрочем, засяга всякаквите форми на артистична активност в България, претендиращи да са по-различни от установените, което влече след себе си още редица проблеми. Допълнително затруднение при установяването на практики от този род са сложните процедури и финансови механизми, през които трябва да се премине, за да могат артистите сами да си осигурят някакви средства, например от чуждестранни източници. Леда Екимова от галерия „Пистолет‛ определя този процес като „тежка бумащина‛. Другият основен проблем е, че финансирането за изкуство и култура, което до неотдавна се предоставяше от чужди фондации, като Сорос или Про Хелвеция, вече не съществува.

Част от въпросите, които навява тази ситуация, са: "Какво да правят хората с творчески заложби, които имат желание да създават нещо различно от масова култура?‛, ‛Би ли се ангажирала държавата да ги подкрепи?‛, ‛Кога ще започне да се мисли за стабилна и далновидна политика в областта на културата?‛, „Как искаме да изглежда София – като рай на „чалгата‛ или като убежище на културата?‛, „Възможен ли е диалог между държавния и неправителствения сектор, който да бъде последван от решения?‛...

Навсякъде по света, особено в столиците (включително балканските), независимото алтернативно изкуство е жизнено и утвърдено. До голяма степен то играе дори роля на тяхна емблема, придава им облик и привлича огромна международна публика. И дори това да се случва също в по-необичайни пространства, то не става без външна подкрепа – от държавата, от фондации, от големи фирми и концерни. За тях това е начин да градят престиж, да покажат „отвореността си‛ към нещо различно от комерсиалното и не на последно място – така си осигуряват реклама.

Факт е, че в София нови културни пространства не се строят. В България като цяло културна инфраструктура липсва, има обаче изобилие от западащи индустриални райони. Може би трябва да се поучим от световната практика за регенерация на градски райони чрез културни дейности, които, оказва се, сред най-важните ресурси за генериране на средства и повишаване на социалната кохезия. Благодарение на тази практика и на ключови инфраструктурни инвестиции градове като Дъблин, Манчестър, Нюкасъл, Утрехт и Билбао се завърнаха на съвременната културна карта на Европа.

Твърде интересен феномен е фактът, че стабилни пространства за култура и действащи центрове за съвременно изкуство в България има, но те не са в София. Такива съществуват в Пловдив (Център за съвременно изкуство „Баня старинна‛), Габрово (Фабриката – регионален ресурсен център за култура), в Шумен преди време също беше създаден своеобразен регионален Център за съвременно изкуство. Наскоро научих за съществуването на Фондация „Бяло училище‛ със собствена сграда (бивше училище) в село Стоките, севлиевско, основана през 2005 от художника Николай Панайотов с мисията „да проектира и създава алтернативно съвременно изкуство в България‛. Във Варна също има опити за създаване на подобна културна инфраструктура, както и в Русе и Бургас.

От години се търсят възможности за някакво решение на проблем за липсващите пространства за изкуство в София. Търси се диалог с представители на държавните и общински структури и институции, със собственици на частни фирми, които понякога дават резултати, но не достатъчни, за да се постигне нещо конкретно.

Като единствен стабилен пример за просъществувало пространство в тази сфера е Центърът за култура и дебат „Червената къща‛. Неговото установяване е дълъг процес с начало 1996 (от 2004 се помещава в настоящото си пространство). Къщата обаче „живее‛ преди всичко благодарение подкрепата на чуждестранни финансови средства и на стабилния си екип. Помощта от страна на държавата се изразява в предоставената сграда (къщата-музей на художника Андрей Николов). Финансовият й принос към бюджета на къщата е едва 0,5% годишно. „Червената къща‛ има широка популярност извън България като единственото място със съвременен облик, връзки и интереси.

В този смисъл институционалната и всякаква друга подкрепа за трайното установяване на разпознаваемо културно място е от изключително значение, защото така то придобива стабилност и изгражда авторитет на хората и културните им продукти, които представя, дава им „лице‛ и публичност, определя взаимоотношенията им с публиката, оформя условия на очакване, търсене и необходимост от това изкуство.

-----

На 18 юни в Червената къща беше представена застъпническата кампания за инфраструктурна подкрепа „Пространство за изкуство‛ на Фамилия НПО „Изкуство и култура‛. Част от нея е и документалният филм на режисьора Никола Дзамбели по идея на Маргарита Доровска със същото заглавие. Той ни среща с различни хора (представители на гражданския сектор), които създават, организират и подкрепят формите на алтернативното независимо изкуство в София. Структуриран е в две части, като първата е своеобразно представяне на тези „лица‛ и очертаването на проблемите, с които те се сблъскват в работата си, а втората е организирана под формата на анкета. Въпросите, на които са потърсени отговори, са: Необходими ли са нови пространства?, Защо е важно създаването на нови пространства?, Променя ли се средата?, Откъде трябва да дойде подкрепата за създаване на нови пространства?, Какви са перспективите?, Има ли друг възможен сценарий?.

С годините амбициите и целите на тези хора са сведени почти до минимум. Ентусиазмът им е поуморен, но надежда все още имат. Това, което искат, не е много. Понякога дори се свежда до „по-широко празно пространство с добър под‛ (Галина Борисова).

Част от участниците във филма успяват да поддържат собствени пространства, други избират да „паразитират‛, за да не се ангажират с поддържането и зависимостта от конкретно място (Младен Алексиев). Понякога ситуацията е толкова безнадеждна, че поддържането на дадена инициатива със собствени средства се възприема като нещо естествено. „Галерия „Пистолет‛ прави страшно евтини продукции, които са отчасти финансирани от артистите. Тоест в повечето случаи артистите си плащат всичко по самата работа. Няма никакъв бюджет. [...] По този начин е възможно да съществува една частна и лесна инициатива. Галерия „Пистолет‛ е частна и е по-добре да не е зависима по никакъв начин от други институции. [...] Държавата не се интересува от нас и ние не се интересуваме от нея (Леда Екимова).‛

От друга страна, Нели Митева (мениджър на „Иван Асен 22‛), която също сама финансира собствено пространство, подчертава, че средата в България е изключително сложна и за да има постоянство и стабилност в съществуването на дадено място, то трябва да бъде финансово подпомогнато, което определено е свързано с конкретна политика.

Всички запитани са убедени, че тази подкрепа трябва да идва преди всичко от страна на държавата. Най-категорично го заявява Весела Ножарова: „...преди всичко подкрепата, и то дългосрочна, трябва да дойде от страна на държавните и общински институции. Нито едно изкуство в чужбина не е минавало без държавна институционална подкрепа.‛

Липсата на отношение от страна на държавата се определя като една от основните причини много хора с креативни идеи да напуснат България през 1990-те. Факт е, че те продължават да я напускат и сега.

Малкото независими артистични места, които се споменават във филма, са AirSpace – мултифункционалното резидентно пространство на Сдружение Интерспейс; „Иван Асен 22‛ - място за съвременни изкуства и дизайн, менажирано от Нели Митева; Ателие Пластелин на ул. „Цар Симеон‛ 48, което напоследък се експлоатира интензивно за представянето на изложби; галерия „Пистолет‛ и студио „Даухаус‛ вече нямат собствени пространства. Последното се е превърнало в платформа за независима култура и съвременно изкуство и организира изложби на различни места. Петко Дурмана, артистичен директор на Сдружение Интерспейс, сподели, че в края на 2007 след запитване кметът на община Подуяне е предоставил няколко възможности за построяване на център на Сдружението, от които те са избрали площадка в междублоково пространство. Като основна трудност за действителното изграждане и поддържането на този център той определя намирането на финансиране.

На фона на тези „търсещи себе си‛ организации, места и хора, „Червената къща‛ е единственият пример, определян дори като „прецедент‛, със стабилно съществуване и авторитет. За съжаление на директорите на Центъра обаче това не е довело до нови прецеденти в тази област. Не се е стигнало и до категорична промяна и възникване на нова идея в политиката на държавата по отношение на културата.

Фамилия НПО определя причините за започване на застъпническата кампания през няколко извода: „България е сред страните с най-слабо развита независима културна инфраструктура; тя е единствената страна в Европа без разпознаваеми пространства за представяне и работа в областта на съвременното изкуство в нейната столица. [...] С повече политическа воля и стремеж не към бърза печалба, а към устойчиво културно и икономическо развитие на градовете, това може да се промени.‛

На фона на препускащи кадри из улиците и жилищните квартали на София, всички участници във филма се обединяват около конкретната идея за създаване на Център за съвременно изкуство в София, който да даде възможност на младите хора (близо до пълнолетието си) да се срещат и да експериментират в областта на изкуството във всичките му форми, както и да получават информация и знания за него. Център с ясно изразени социални функции и ангажимент, а не просто профилирано място за изложби (както често се възприема); важно комуникативно звено на една държава, което би направило определени културни процеси видими. Съществуването му би създало бъдещо отношение, отговорност и разбиране за тези форми на изкуство, както и би променило облика и значението на града като цяло. По някакъв начин това напомня на просветителската дейност на читалищата от миналото, но със съвременен облик.

Както се оказва, предложение за изграждане на такъв център съществува, но все още не е ясно дали има законови предпоставки това да се случи. Цанко Василев разказва, че главният архитект на София Петър Диков е предложил за тази цел да се използва бившето трамвайно депо, намиращо се на ъгъла на бул. „Мария Луиза‛ 84 и „Клокотница‛, строено по поръчка на Столична община от белгийска фирма в началото на ХХ век, което е със статут на паметник на културата.

Отговорът на Столична община, в лицето на Йорданка Фандъкова, беше, че за да се случи нещо и да се осъществи сътрудничество между частния и държавния сектор, трябва да има воля и инициатива за това. Воля, както се оказва, има. И от двете страни – частна и общинска. В резултат е създадена Програма Култура на общината, която обаче не предвижда подкрепа за подобни проекти. Сътрудничеството от страна на НПО и общината е първо условие за формулиране на политика в сферата на алтернативното изкуство, каквато до скоро изобщо не съществува. Второто условие нещо да се случи (което също е налице) е наличието на ресурс, отделянето на общински средства, част от които специално насочени към неправителствения сектор и към алтернативното изкуство. Ресурсът за култура обаче не е много голям и при това трябва да се разпределя. За Фандъкова най-проблематичен е третият фактор – процедурите. Освен това няма установено законодателство. Тя се нуждае от три закона, които да работят добре: Закон за публично частно партньорство, Закон за културно-историческото наследство и Закон за закрила на културата.

По отношение на конкретното предложение за депото Фандъкова се изказа твърде предпазливо, тъй като често с тези пространства има проблем при изясняване на собствеността. Според нея нещата не могат да се случат бързо. Самата тя търси и други възможности, но засега безуспешно. След въпрос на Цветелина Йосифова дали общината има мисъл за ход, следващ намирането на пространство, Фандъкова отговори, че няма стратегия за култура на държавно ниво, така че разработването на общинска съвсем не е лесно, но се търсят механизми за това.

Борислав Павлов заяви, че задачата на администрацията е да осигурява устойчиво развитие. За да се случи нещо, водеща роля има частната (лична) инициатива. Когато такава има, но липсват условия за устойчиво развитие, липсват процедури при частното партньорство, има силна форма на институционализация, общинска и държавна, която се занимава по-скоро със собствените си проблеми, вероятно ще предстои дълъг път, за да се стигне до реална форма на договаряне.

Маргарита Доровска изнесе данни, че едва между 1 и 3% от публичното финансиране, в зависимост от това за какви изкуства става въпрос, отиват за неправителствения сектор. Подкрепата е изцяло чрез субсидии, инфраструктурна не съществува. Ако трябва да говорим за равен достъп и за предоставяне на адекватни условия на хората, правещи култура, които не са привързани към институциите, разговорът става изключително тежък. Тя определи като много положителен факта, че е осъществен диалог с представители на държавата, но тревожното е, че над всичко стоят законите и процедурите, които не са пригодени за съвременните условия.

В създалата се патова ситуация като че ли продължава да стои един въпрос: „Кога ще има пространство за изкуство в София?‛.


* Фамилия Неправителствени организации „Изкуство и култура‛ е неформално обединение, понастоящем представлявано от Маргарита Доровска, директор на Фондация Култ.бг, и Цветелина Йосифова, директор на Център за култура и дебат Червената къща.

Застъпническата програма „Пространство за изкуство‛ за създаване и поддържане на нови пространства, достъпни за независими творци и неправителствени организации, ангажирани със съвременно изкуство, се вписва в две от водещите тенденции в съвременните политики на устойчиво социално и икономическо развитие: използване на културни дейности като катализатор на креативността и иновациите и регенерация на градски райони чрез културни дейности.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”